Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЧЕШКАТА

Гюнтер Грас

web | Рачешката

3.

Докато се оборудвала вътрешността - от най-долното равнище "Е" до най-горното, до комина, капитанския мостик и пеленгаторната рубка, - във водите на Балтийското крайбрежие се провеждали подводни учения, а в Хур се източили единайсет месеца затвор. Най-сетне корабът бил готов да напусне дока за окомплектоване и да поеме по Елба за пробния си курс в Северно море. Тъй че аз трябва да изчакам, докато изтекат настоящите няколко секунди, за да мога отново да превъртя времето на разказа си. Или пък да рискувам и пак да се поскарам с оногова, чието недоволно мърморене няма как да остане скрито?

Той иска от мен по-ясни спомени за майка. Настоява да знае как в детските си години, примерно от тригодишен нататък, съм я виждал, подушвал и усещал на пипане. Казва: "Първите впечатления са определящи за целия по-нататъшен живот." Отвръщам му: "Не си спомням нищо особено. Когато бях тригодишен, тя тъкмо беше приключила дърводелското си обучение. Е, добре, носеше ми от работилницата дървени стружки и трупчета, които аз къдрех и редях на вечно срутващи се кулички. Играех си със стружки и трупчета. Друго, друго... Майка миришеше на туткал. Тази миризма оставаше навсякъде след нея, където и да седнеше, станеше или легнеше. Леле, като си помисля за леглото й! По онова време още нямаше ясли, та мен отначало ме оставяха у една съседка, а после ме дадоха в детска градина. Такъв беше животът на трудещите се майки в цялата държава на работниците и селяните, не само в Шверин. Спомням си за дебели женища и за кльощави лелки, които ни командваха в градината, а също така и за гриса, в който стърчи забодена лъжица."

Ала Старият не може да бъде заситен с трохите на подобни спомени. Захапал е и не пуска: "По мое време физиономията на десетгодишната Тула Покрифке беше "точка, точка, запетайка, тире, минус, изкривайка". Как обаче изглеждаше тя като млада жена, като дърводелски чирак, примерно от петдесета година нататък, когато ще е била двайсет и три годишна? Гримираше ли се? Забрадка ли връзваше или пък нахлупваше някоя от онези бабешки шапки-гърнета? Косата си права ли носеше или ходеше на трайно къдрене? Разхождаше ли се в края на седмицата с ролки из къщи?"

Не знам дали моите информации го удовлетворяват. Образът, който имам за майка на младини, е хем ярък и контрастен, хем някак размазан. Откак я помня, тя е белокоса. От самото начало. Косата й не беше просто посребрена, не, направо бяла си беше. На въпросите по тази тема тя отговаряше така: "Кат го раждах малкия стана тая работа. На оназ гемия, дет едвам отървахме кожата..." Ако слушателите й имаха повече търпение, можеха да научат още, че от този миг насетне, когато оцелелите майка и кърмаче слезли в Колберг от борда на торпедния миноносец "Льове", косата й вече била снежнобяла. Тогава носела косите си подстригани средно дълго. Преди това, още преди да побелее "дип, като по командо от оня горе", косата й била естествено руса, с лек червеникав оттенък, и се спускала до раменете.

В отговор на по-нататъшните му въпроси - той сякаш няма намерение да престане - аз казах на своя работодател, че от петдесетте години са се запазили твърде малко снимки на майка. На една от тях се вижда, че носи бялата си коса много къса, подстригана по момчешки. Пращеше от електричество, когато майка ми разрешаваше да я погаля. И до днес, вече на солидна възраст, тя ходи с все същата прическа. Била едва на седемнайсет, когато побеляла просто за минути. "Не, не, майка никога не си е боядисвала косата. Нейните другарки и другари никога не са я виждали със синьочерна или тицианово червена прическа."

"А друго? Какво друго се е запазило като спомен? Мъже, например? Имаше ли ги около нея?" Има предвид такива, който са преспивали у нас. Защото нали Тула Покрифке още в пубертетските си години била луда по мъжете. Дали в къпалнята на Брьозен, или пък когато пътувала като кондукторка с трамвая между Данциг, Лангфур и Олива, тя непрекъснато била заобиколена от момчета, а дори и от истински мъже, например фронтоваци в отпуска. "Улегнала жена с побеляла коса... Онази слабост към мъжете сигурно е изчезнала, а?"

Какви ми ги дрънка Старият? Вярно, че косата й побеляла от шока, но мигар си мисли, че само поради това тя е заживяла като монахиня? Мъже си имаше повече от достатъчно. Ама нито един не се завъртя за дълго. Имаше някакъв майстор-зидар, например, много симпатичен. Винаги носеше дефицитни стоки, дето се продаваха само с купони: пастет, да речем. Бях вече седемгодишен по времето, когато той седеше в нашата кухничка, откъм вътрешния двор на "Лемщрасе" 7, и плющеше с тирантите си. Казваше се Йохен и държеше на всяка цена да ме взима на колене. Майка му викаше "Йохен втори нумер", защото навремето, като ученичка, познавала един Йоахим, когото обаче наричали Йохен. "Ама хич нищо не е порачил от мене, с пръст не ме е барнал..."

По някое време майка ще да е изритала Йохен номер две, не знам защо. Когато бяха вече на тринайсет, след работа, а навремени и в неделя, идваше един друг, от народната милиция. Подофицер от Саксония, мисля, че от Пирна. Носеше западна паста за зъби, "Колгейт", и разни други конфискувани неща. Между другото, и той се казваше Йохен, та майка ми викаше: "Утрена ще доде нумер три. Да си опичаш акъла с него, ей..." На Йохен три му беше отрязана квитанцията, понеже искал, както казваше майка, "жива-мъртва, да я отведе под венчило".

Тя не щеше да се омъжва. "Ти ми стигаш и артисваш," все ми повтаряше, когато бях около петнайсетгодишен и усещах, че ми е дошло до гуша от всичко. Не толкова от училището, където - ако не броим руския - се справях добре. Писнало ми беше от непрекъснатите комсомолски палячовщини, от бригадите и кръжоците, от вечните скандирания за възход и строителство, писнало ми беше и от майка. Не можех вече да я изтрайвам, като започнеше, обикновено в неделя, да претопля историята за "Густлоф" и да ми я сервира с кнедлите или с картофеното пюре: "Сичко се затресе. Мигар можеш го забрави? До гроб ще го помня. И на сън го виждам, и на яве, кат свърши сичкото, какъв пискот се дигна над онуй ми ти море. И онез дребни дечица помежду ледовете..."

Понякога, докато седеше след неделния обед с голямата си чаша кафе край кухненската маса, майка казваше само "Гиздав кораб беше, кат се сетя..." - и нито дума повече. Ала погледът й "няма-ме-вкъщи" беше достатъчно красноречив.

 

Сигурно е вярно. Завършен и боядисан в бяло, "Вилхелм Густлоф" сигурно си е бил истинско преживяване, и то от носа до кърмата, когато поел на първото си плаване. Твърдяха го дори хора, които след войната се представяха за убедени антифашисти, повярвали в своята кауза още от самото начало. А онези, които имали късмета да се качат на палубата, после сигурно са слизали на брега като озарени.

По време на първия, двудневен пробен рейд на "Густлоф" се качили работници и служители от "Блоом & Фос", както и продавачки от Хамбургския потребителски кооператив. Когато по-сетне, на 24 март трийсет и осма, корабът излязъл в морето за тридневен круз, сред пасажерите били и хиляда австрийци, преминали през партийното сито - нали две седмици по-късно народът в "Остмарк"43 щял да гласува за нещо, което Вермахтът вече го бил осъществил с бързото си настъпление: за аншлуса на Австрия. На борда освен това се качили и триста момичета от Хамбург - избрани сред членската маса на СГД, - както и повече от сто журналисти.

Единствено на шега и за да изпробвам силите си, сега ще се опитам да си представя как щеше да реагира моя милост във функцията си на журналист, когато в самото начало на пътешествието в балната и кинозала на кораба бил даден прием за пресата. Е, не съм герой, казва го и майка, потвърждава го и Габи, но може би щях да се направя на ударен и да попитам откъде са дошли парите за кораба и какво е имотното състояние на Германския трудов фронт, защото и аз, подобно на останалите журналисти, добре знаех, че щедрият на обещания Лай е бил в състояние да прави великодушните си жестове единствено благодарение на парите от изпразнените каси на забранените синдикати.

Храброст със задна дата! Както се познавам, навярно щях да се престраша само с някакъв мъгляв въпрос за остатъчния капитал, а на екскурзовода от СЧР нямаше и окото да му мигне, отговаряйки ми, че, както всички виждаме, Германският трудов фронт просто плува в пари. След броени дни в корабостроителницата "Ховалд" от дока ще слезе един огромен кораб с електрически двигател, който, това вече е почти сигурно, ще бъде кръстен с името "Роберт Лай".

Сетне за ордата платени журналисти започна обиколката на кораба. Всички останали въпроси бяха преглътнати. И аз, журналистът, който в реалния си професионален живот не е разкрил нито един скандал, не е извадил нито един труп от килера, не е влязъл в дирите нито на нелегални партийни дарения, нито на корумпирани министри, пренесен в миналото като представител на пресата, здраво си държах езика зад зъбите, като всички останали. Имахме едно-единствено право и задължение: да ходим от палуба на палуба и да се възхищаваме. Ако не се броят специалните каюти за Хитлер и за Лай, които не бяха отворени за посетители, корабът наистина беше оборудван безкласово. Макар да познавам детайлите единствено по снимки и от запазените материали, аз все пак имам чувството, че съм бил там - едновременно възхитен и цял в пот поради малодушието си.

Видях горната палуба, просторна и без досадни надстройки, видях душ-кабинките и санитарните помещения. Гледах и старателно си записвах. По-късно на долната палуба за разходки се възхищавахме на безукорно лакираните стени, а в каюткомпанията - на ламперията от орехово дърво. С удивление разгледахме Балната зала, Залата с носиите, Музикалната зала "Германия". Навсякъде из тях висяха портрети на Фюрера, който гледаше над главите ни към бъдещето - сериозен, но и решителен. В някои от залите и на Роберт Лай беше разрешено, макар и в по-малък формат, да привлича погледа на пасажерите. Украсата по стените се състоеше обаче главно от маслени пейзажи в стила на старите майстори. Поинтересувахме се от имената на художниците - наши съвременници - и старателно си ги записахме.

Между другото ни поканиха на по халба прясно наточена бира, а в тази връзка аз се усетих, че трябва да избегна декадентската чуждица "бар" и по-късно в текста си писах за седемте "приятни тезгяха" на борда на СЧР-кораба.

След това ни затрупаха с цифри. Ето някои от тях: в кухненския отсек на равнище "А" действала супермодерна инсталация за миене на чинии, която дневно можела да лъсне до блясък 35 000 броя посуда. Научихме още, че за всяко плаване корабът се зарежда с 3 400 тона питейна вода, която се съхранява във вертикален резервоар във вътрешността на единствения комин. Посетихме и равнище "Е", където бяха койките на хамбургските момичета от СГД, така наречената "плаваща туристическа спалня", а на същата палуба видяхме и плувната зала с басейна, побиращ шейсет тона вода. И още цифри, които дори не си записах. Неколцина измежду нас сякаш останаха доволни, че им беше спестен поне броят на фаянсовите плочки и на елементите от цветната стъклена мозайка, пренаселена с риботели девици и митологични морски чудовища.

От детството си, преминало под диктата на майка, аз добре помня, че второто торпедо превърнало плувната зала с плочките и мозайките в ад от фаянсови шрапнели, тъй че, докато гледах как роякът девичи тела се забавлява в басейна, аз внезапно се запитах на каква дълбочина под ватерлинията е разположен басейнът. По същата причина и двайсет и двете спасителни лодки на горната палуба ми се видяха твърде недостатъчни. Повече нямаше смисъл да се задълбочавам, нямаше защо да вещая възможни катастрофи, нямаше как да надникна в бъдещето и да видя събитията в онази ледена нощ през войната, седем години по-късно, когато корабът, който в мирно време приютяваше около хиляда и петстотин радостни пътници, избягали от всекидневните си грижи, беше събрал в търбуха си близо десет хиляди уплашени за живота си бежанци, непреброеното мнозинство от които действително загина. Тъкмо напротив, дали като журналист от "Фьолкишер Беобахтер" или като кореспондент на сериозния "Франкфуртер Цайтунг", аз настройвах лирата си за тържествени или за по-спокойни тонове в прослава на гиздавите спасителни лодки, сякаш те бяха щедро допълнително дарение от организацията "Сила чрез радост".

Малко по-нататък обаче се наложило една от тези лодки да бъде спусната във вода. После - още една. И всичко това не било някаква тренировка.

 

По време на второто си плаване, този път в посока Ламанша, "Густлоф" попаднал в северозападен щорм и докато с пълна тяга се борел срещу силното вълнение, приел SOS-сигналите на английския параход "Пиджауей", който плавал с разбит товарен люк и повредено кормило. Капитан Любе, който в самото начало на следващия СЧР-круз с цел остров Мадейра, починал от сърдечен удар, незабавно наредил да се вземе курс към мястото на бедствието. Два часа по-късно, в падналия мрак, прожекторите на "Густлоф" открили вече потъващия "Пиджауей". Поради усилващата се северозападна буря екипажът успял едва в ранните утринни часове да спусне във водата една от спасителните лодки, ала застъпващите се вълни я ударили о борда и я отнесли, тежко повредена, навътре в морето. Капитан Любе веднага наредил да спуснат моторен баркас, който след няколко опита успял да качи деветнайсет души от екипажа на "Пиджауей" и да ги изведе в безопасност. Бурята постепенно отслабнала, тъй че в крайна сметка и спасителната лодка била открита, а екипажът й - прибран на борда.

За тази случка е писано. Вестниците и в страната, и в чужбина похвалили храбрите спасители. Но най-подробно и от дистанцията на времето я е описал Хайнц Шьон. Той е направил същото, което правя и аз сега: подредил е хаотичните вестникарски съобщения от онова време. И неговата биография, също като моята, е фиксирана около злочестия кораб. Някъде година преди края на войната той постъпил като помощник-счетоводител на "Густлоф". Хайнц Шьон, който много успешно преминал през редовете на флотския "Хитлерюгенд", всъщност искал да служи във военоморския флот, но заради проблеми със зрението трябвало да се задоволи с гражданския. Като един от оцелелите в катастрофата на онзи кораб, който първо бил туристически, после станал лазарет, казарма, а накрая и транспортен съд за бежанците, след войната Шьон започнал да събира и записва всичко, засягащо "Густлоф" в добрите и в лошите му години. За него просто нямало друга тема. Или по-точно - той бил изцяло обсебен от тази тема.

Тъкмо поради това съм сигурен: майка от самото начало щеше да си падне по Хайнц Шьон. Но неговите книги, които на Запад намираха издатели, в ГДР бяха нежелателни. Онези, които бяха прочели документалните му текстове, запазваха мълчание. И отсам, и оттатък Стената никой не се интересуваше от материалите на Шьон. Дори когато с неговата консултантска помощ в края на петдесетте години беше заснет филмът "Нощ се спусна над Готенхафен", отзвукът беше твърде умерен. Наистина, съвсем наскоро по телевизията излъчиха и документален филм, но това не промени положението: и до ден-днешен сякаш нищо не може да затъмни "Титаник", сякаш не е съществувал кораб на име "Вилхелм Густлоф", сякаш в историята няма място за друго корабокрушение, сякаш последна почит може да се отдаде само на онези, но не и на тези покойници.

Но и аз самият пазех мълчание, държах се настрана, правех се, че това не ме засяга, сякаш чаках да ме попритиснат. Като един от оцелелите, днес аз вече чувствам Хайнц Шьон малко по-близък, но дотам се стигна само, защото извлякох полза от неговата обсебеност. Той е записал всичко: броя на кабините, огромното количество храни, площта на горната палуба в квадратни метри, числеността на окомплектованите, но и на липсващите спасителни лодки, най-сетне - нарастващите с всяко ново издание на книгата му цифри за броя на загиналите и оцелелите. Неговата събираческа страст дълго оставаше в сянка, но ето, че днес Хайнц Шьон, който е година по-възрастен от майка и когото, за да си пречистя съвестта, аз бих избрал за бащата на своите мечти, все по-често се цитира в Интернет.

 

Тъкмо там наскоро стана дума и за един колосален блудкаж, за прясно заснетото холивудско крушение на "Титаник", около което рекламата бързо вдигна пушилка като за най-голямото корабокрушение в човешката история. Безразличните цифри, записани от Хайнц Шьон, несъмнено опровергаваха това плиткоумие. Не закъсня и ехото, защото откакто "Густлоф" плува в кибер-пространството и предизвиква виртуални вълни, ултрадесните все по-често бълват омразата си онлайн. Там вече е открит ловният сезон за евреи. Като че ли убийството от Давос е било едва вчера, неонацистите призовават на своите уеб-страници: "Мъст за Вилхелм Густлоф!" Най-яростните тонове - страницата на Цюндел - идват от Америка и Канада. Но и в немскоезичния Интернет се множат уебстраниците, които дават воля на омразата под www-адреси като "Национална съпротива" или "Туленет"44.

Сред първите, макар и не тъй нахъсен, в Мрежата влезе адресът www.blutzeuge.de. Откривайки един кораб, който не само е потънал, но, загърбен от историята, вече се превръща в легенда, този адрес привлече хиляди, непрестанно множащи се юзъри. Така моят поборник-единак, който междувременно се беше сдобил с противник и спортен съперник под името "Давид", с някаква детинска гордост оповести пред свързания в мрежа свят, че "Густлоф" е спасил английски корабокрушенци. Той дори цитира като новина хвалбите в британската преса по адрес на храбрите спасители, сякаш вестниците с въпросните статии току-що бяха излезли от печатарските машини. Сетне се обърна към своя противник с въпроса дали евреинът-убиец, които излежавал наказанието си в Хур, все пак е знаел за това смело деяние. А Давид отвърна: "Затворниците в "Зенхоф" са седели по цял ден край тракащите станове и не са разполагали с много време за четене на вестници."

В този момент за Давид щеше да е особено интересно да научи дали офицерът-подводничар Маринеско, кръстосващ по същото веме из крайбрежните води на Балтика, е знаел нещо за спасяването на корабокрушенците от "Пиджауей" и дали в тази връзка името на кораба-спасител, който щял да се превърне в негова цел, за пръв път се е мярнало пред погледа му. Но такъв въпрос не бе зададен. Вместо това уебмастърът Вилхелм се втурна да хвали следващата задача на "Густлоф", който малко по-късно бил изпратен край английските брегове като "плаваща избирателна секция"; при това в хвалбите звучеше такъв актуален възторг, сякаш въпросният пропаганден трик е бил пуснат в употреба току-що, а не преди близо шейсет години.

Ставаше дума за референдума по вече проведения аншлус на Австрия към Райха, който междувременно бил станал Великогермански. Целта била да се даде възможност на германците и австрийците, живеещи в Англия, да се произнесат по въпроса. Избирателите се качвали на борда от пристанището в Тилбъри, а упражнявали правото си на глас извън зоната от три мили. По тази тема дуетът Вилхелм-Давид реши да влезе в конфликтен диалог. Гласуването беше разиграно като в мач по тенис на маса. Вилхелм твърдеше, че наличието на избирателни кабинки подсигурявало тайния вот. Давид пък беше преброил цели четири гласа "против" сред пуснатите близо две хиляди бюлетини и със сарказъм отвръщаше: "Знаем ги тези избори с резултат от 99,9 процента!" Вилхелм не отстъпваше, цитирайки "Дейли Телеграф" от 12 април трийсет и осма: "Не беше упражнена никаква принуда! Това, драги Давид, го пишат самите англичани, които инак не пропускат възможност да се изгаврят над нас, германците..."

Забавно ми беше това дърдорене в чата. В определен момент обаче един от аргументите на Вилхелм ми прозвуча твърде подозрително. Ами че това вече го бях чувал! В желанието си да обезсили сарказма на Давид, той сякаш излезе от релсите: "Тези тъй наречени демократични избори, дето ми ги хвалиш до небето, без съмнение обслужват единствено интересите на плутократите и на Световното юдейство. Чиста измама!"

Нещо подобно съвсем наскоро ми беше сервирал моят син. Виждах Кони единствено при специалните ми посещение и когато веднъж се опитах да вляза в разговор с него, споменавайки покровителствено и уж между другото своята статия за предстоящите провинциални избори в Шлезвиг-Холщайн, той ме изненада с думите: "Това си е чиста измама! И на "Уолстрийт", и тук, и навсякъде владее плутокрацията. Парите управляват този свят!"

 

След първия круз до Мадейра, по време на който капитан Любе починал, а от Лисабон нататък на мостика застанал капитан Петерзен, дошло ред на летните екскурзии до Норвегия под командването вече на капитан Хайнрих Бертрам. Общо били осъществени единайсет такива курса, всеки по пет дни, които се радвали на голям интерес и били запълнени до последното място. И през следващата година тези пътешествия останали в програмата на СЧР. Тъкмо по време на едно от тези последни плавания из норвежките фиорди - мисля, че е било предпоследното, в края на август - на борда се оказали и родителите на майка.

Всъщност, за това плаване до Норвегия окръжното партийно ръководство се било спряло на майстор-дърводелеца Либенау и съпругата му, понеже тъкмо неговото овчарско куче на име Харас покрило една женска овчарка в кучкарника на данцигската доброволна полиция, а гаулайтерът подарил едно от родените палета, Принц, на самия Фюрер, който пък скоро го обявил за своя любима овчарка, та по този повод разплодникът Харас многократно бил споменаван във в. "Данцигер Форпостен". Тази приказка майка ми я разправяше още в най-ранно детство - цяла кучешка история с родословно дърво колкото роман. Винаги, когато ставаше дума за кучето, ставаше дума и за малката Тула. Майка твърди, например, че когато била седемгодишна и брат й Конрад се удавил в Балтийско море, тя цяла седмица се крила в колибката на същото това куче. Дни наред не можели да изкопчат нито дума от нея. "Биле и от копанката му се хранех. Карантии и каквото там даваха на псето. Туй ми беше кучешката неделя на мене, дет дума не обелих през нея, толкоз мъка ми беше по наш Конрад. Грухоням беше завалията от люлка..."

Когато на кучкаря Либенау, чийто син Хари бил братовчед на майка, му предложили Норвежкия круз с любимия на всички СЧР-кораб, той със съжаление отказал, защото дърводелната му била затрупана с поръчки: строели бараки в близост до летището. Той предложил на окръжните началници да изпратят на пътешествието неговия старателен чирак и активен партиен другар Аугуст Покрифке заедно със съпругата му Ерна. Дори обещал да плати от фирмената каса местата в каютата и значително намалените жп-билети до Хамбург.

"Дип, няма ги онез фотографии, дето ги щракали на "Гюстло", инак и на тебе да покажа що много са видели за броени дни..." Майката на Тула била възхитена най-вече от Залата с носиите, от Зимната градина, от колективните песни рано сутрин и от музиката на корабния оркестър вечер. Уви, в нито един от фиордите не ги пуснали да слязат на суша, може би заради валутата, която в Райха подлежала на строги икономии. Обаче една от снимките, които заедно с целия албум "се затриха в оназ нощ барабар с "Гюстло", показвала усмихнатия Август Покрифке, танцуващ сред норвежка фолклорна група, качила се на посещение на борда. "Татко ми беше голям терк, хеле кат си дойдоха от Норвегия, от заран до тъмно не можеше да се нарадва. И все много залягаше. Затуй мен все ме караше да вляза при онез, девойките, ама аз не щях. Подир, като си ни прибраха вече в Райха, там мърдане нямаше..."

Изглежда вярно това, което разправя майка. Тя не е била лесна за организиране. Вършела е нещата само доброволно. Дори като член на ГЕСП45 и тачена бригадирка на дърводелска бригада, произвеждаща на конвейер спална мебел за руснаците, а по-късно преизпълняваща и плана по вътрешното обзавеждане на панелния комплекс "Гросер Дрееш", майка винаги си навличаше неприятности, защото все виждаше наоколо си ревизионисти и други подобни класови врагове. И никак не беше доволна, когато аз по собствена воля влязох в СГМ46: "Мигар не е достатъчно, дет аз се блъскам цял живот за другарчетата!"

Синът ми очевидно е взел доста неща от нея. Сигурно ще да са гените, както смята моята бивша. Защото Кони не желаеше никъде да членува, нито в Гребния клуб в Рацебург, нито дори при следотърсачите, както го увещаваше Габи. На мен тя ми обясняваше: "Той е типичен единак, труден за социализиране. Някои колеги в училището твърдят, че по нагласа е насочен единствено към миналото, нищо, че иначе външно се интересува от технически новости, примерно от компютри и модерни комуникации..."

Ами да! Не друг, а майка подари на сина ми новичък Мак с всичките му джунджурии. Това стана малко след юбилейната среща на оцелелите в балтийския курорт Дамп. Тъкмо беше навършил петнайсет, когато тя го подтикна към това пристраствяне. Тя и никой друг, само тя е виновна, че му се обърка животът. Поне по този въпрос двамата с Габи сме на едно и също мнение: всички нещастия започнаха в мига, когато Кони получи този компютър.

 

Винаги са ме побивали тръпки от хора, които могат да фиксират с поглед една точка, докато не излезе пушек, а сетне искри и пламък. Густлоф, например, за когото волята на Фюрера беше закон, или Маринеско, който в мирни времена учеше едно-единствено нещо - как да потапя кораби, или пък Давид Франкфуртер, който всъщност искаше да се самозастреля, но после реши да даде знак на народа си и надупчи с четири куршума чужда плът.

За тази трагическа фигура режисьорът Ролф Лиси засне цял филм в края на шейсетте години. Гледал съм го от касета, на домашния си малък екран. Защото този черно-бял филм отдавна вече не върви по кината. Лиси борави изключително коректно с фактите. Зрителите проследяват развитието на студента по медицина, който в началото носи барета, а после мека шапка, отчаяно пуши цигари и гълта хапчета. Когато си купува револвера в Стария град на Берн, две дузини патрони му струват три франка и седемдесет. Още преди цивилно облеченият Густлоф да влезе в работния си кабинет, Франкфуртер - за разлика от моята версия - налага отново шапката си, премества се от креслото на един стол и стреля вече с шапка на глава. След като се е предал в полицейския участък в Давос, след като е дал показанията си - вдървено, сякаш рецитира научено наизуст стихотворение за домашно, - той оставя револвера върху полицейската маса като доказателство за деянието си.

От филма не се научава нищо ново. Интересни са обаче включените в него откъси от седмични кинопрегледи, които показват ковчега, драпиран в знамена със свастики под падащия сняг. Цял Шверин е затрупан от сняг в деня, когато траурното шествие се отправя на път. За разлика от онова, което съм чел, малко са цивилните граждани, които приветстват ковчега с изпъната ръка. По време на процеса, седнал между двамата кантонални полицаи, актьорът, който играе убиеца Франкфуртер, изглежда твърде дребен. Той говори: "Густлоф беше единственият, до когото можех да се добера..." И още: "Целта ми беше бацилът, а не личността..."

По-нататък филмът показва как затворникът Франкфуртер работи на стана заедно с други затворници. Минава време. Постепенно се вижда, че през първите години от присъдата му в затвора "Зенхоф" в Хур - докато по същото време и сякаш в някакъв друг филм в крайбрежните води на Източно Балтийско море подводничарят Александър Маринеско тренира бързо гмуркане след надводна атака, а корабът на СЧР "Вилхелм Густлоф" многократно си избира една и съща туристическа цел, норвежките фиорди и полунощното слънце - Франкфуртер постепенно се е излекувал от болестта на костния си мозък: изглежда добре охранен, надул е бузи и вече не пуши.

Естествено, във филма на Лиси не се появяват нито "Густлоф", нито пък съветската подводница. Само периодично повтарящите се кадри с тъкачните станове внушават, включително и чрез производствения шум, че увеличаването на простата тъкан означава и изтичане на време. Лекарят на затвора непрекъснато уверява осъдения Франкфуртер, че престоят в затвора подобрява здравето му. Някой ще каже, че в определен момент той вече е излежал наказанието си и вече е станал друг човек, но аз пак повтарям: тръпки ме побиват от хората, които имат пред взора си една-единствена цел. Моят син, например...

 

Това тя му го е вкарала подкожно. Тъкмо по тази причина, а и защото си ме родила, докато корабът е потъвал, аз те мразя, майко. Омразата ми на тласъци се разпростира и върху самото ми оцеляване, защото ако беше скочила през борда, подобно на хиляди други, още когато е прозвучала командата "Да се спасява кой както може!", ти сигурно си щяла да се вкочаниш в ледената вода, въпреки спасителната жилетка върху издутия ти до крайност корем, или пък водовъртежът около потъващия откъм носа си кораб е щял да те повлече към дъното заедно с моята още неродена милост...

Не, не. Още не бива да пиша за повратния момент в моето случайно съществование, защото на кораба тепърва му предстоели мирни пътешествия в рамките на СЧР. Десет пъти той се спуснал покрай Италианския ботуш, включително и покрай Сицилия, а екскурзиантите слезли на брега в Неапол и Палермо, защото нали фашистка Италия, тази страна-образец, била наш приятел. И там, както тук, поздравявали с изпъната десница.

След нощно пътуване с влак внимателно подбраните пасажери се качвали на борда в Генуа. След круза поемали от Венеция към домовете си, пак с влака. Все по-често сред пасажерите били и едри риби от партийното ръководство или от индустрията, а в резултат - в безкласовото общество на СЧР се появявали все повече пробойни. По време на едно от пътешествията, като гост на борда се оказал прочутият изобретател на "Фолксвагена", който първоначално също носел името "Автомобил СЧР"47. Професор Порше демонстрирал интерес най-вече към свръхмодерното машинно оборудване на кораба.

След като презимувал в Генуа, в средата на март трийсет и девета "Густлоф" отново акостирал в Хамбург. Само дни по-късно в експлоатация влязъл и "Роберт Лай", с което СЧР-флотилията вече наброявала тринайсет кораба, но отпускарските крузове за работници и служители на първо време били прекратени. С неизвестна цел и без пасажери на борда, седем кораба от тази флотилия, сред които "Лай" и "Густлоф", се спуснали към устието на Елба и някъде около Брунсбютелкоог получили разрешение да прочетат запечатаните дотогава заповеди за местоназначението: испанското пристанище Виго.

Тези кораби за пръв път се използвали за транспортиране на войски. Гражданската война била приключила с победа на фалангистите и Франко, тъй че германските доброволци от легиона "Кондор", които от трийсет и шеста воювали на тяхна страна, вече можели да се приберат у дома.

Естествено, войсковото подразделение с въпросното име се оказа вкусен залък за безграничния храносмилателен цикъл на Интернет. Преди всички останали тъкмо www.blutzeuge.de съобщи за завръщането в родината на 88-ми противовъздушен полк от Луфтвафе. Сякаш току-що, едва вчера, бяха удържали победа над червените, легионерите се прибраха на борда на "Густлоф". Моят уебмастър информираше соло, чат-форумът остана заключен, този път нямаше дует Вилхелм срещу Давид по възможната тема за бомбардировката, извършена от нашите юнкерси и хайнкели над баския град Герника, макар че инак самолети от тези два типа победоносно пикираха и бомбардираха от снимките, илюстриращи уеб-страницата.

В началото говорителят на "Другарската група Шверин" пазеше дистанция подобно на военен историк, обръщайки внимание на факта, че Испанската гражданска война била отворила възможност за изпробване на нови оръжия - така, както преди няколко години Войната край Залива позволи на американците да изпробват новите си ракетни системи. После обаче го удари на славословия за легиона "Кондор". Очевидно беше научил много от прецизното разследване на Хайнц Шьон в книгата му, защото със същото въодушевление описа завръщането на кораба и топлия прием, оказан на пътниците му. И, отново подражавайки на хроникьора от "Густлоф", когото непрекъснато цитираше онлайн, той изигра ролята на очевидец: "Настроението на борда беше бомба..." След което добави и "бурните овации", когато генерал-фелдмаршал Гьоринг поздравил легионерите. Дори нотите на прусашкия "Гренадирски марш", който гръмнал на пристана, докато привързвали "Густлоф" и "Лай" към кнехтовете, се появиха с всичките чинели и цимбали на уеб-страницата му.

 

Докато "Густлоф" извършвал първото си плаване с войска на борда, а Давид Франкфуртер укрепвал здравето си, излежавайки трета година в затвора "Зенхоф", Александър Маринеско с постоянство продължавал учебните си плавания в крайбрежните плитчини. В архивите на Балтийския Червенознаменен флот изникна папка, от която може да се научи, че той довел екипажа си до такова съвършенство в учебните надводни атаки, щото подводницата М-96 в крайна сметка успявала да се потопи за рекордното време от 19,5 секунди. При други подводници средното време било 28 секунди. М-96 вече била готова за най-сериозното изпитание. И на уеб-страницата на "Другарската група Шверин", където често се цитираше песента "За възмездие ще дойде ден...", всички сякаш също се готвеха за нещо неопределено - на възмездието за деня? - и вече бяха доста напреднали.

Аз обаче усещах, че си имам работа не с някоя бетонена глава като майка, която си каканиже за ланския сняг, която все претака старата кафеникава помия и подобно на издраскана грамофонна плоча триумфално слави Хилядолетния Райх, а най-вероятно с млад човек, може би някой скинар от по-интелигентните или пък комплексиран гимназист, който е подслонил в Мрежата себе си и своите остроумия. Така и не обърнах внимание на това усещане. Или по-точно - не исках да повярвам, че определени формулировки в дигиталните послания, примерно само по себе си безобидното твърдение "Красив кораб беше "Густлоф"", натрапчиво ми напомнят за нещо. Не, не бяха дословно думите на майка, но...

Предположението продължаваше да цъка, колкото и да го отпъждах: дали пък не е, ами да, със сигурност е той... Вече месеци наред тъкмо синът ми... Да, това е Конрад... Зад всичко това стои Кони...

Дълго време ограждах догадките си с въпросителни: нима това е твоята плът и кръв? Възможно ли е едно дете, възпитавано в, общо-взето, ляво-либерална традиция, да се изметне толкова надясно? И как ли Габи не го е забелязала?

Тогава обаче непознатият - както все още се надявах - уебмастър ми заразказва една позната до болка приказка: "Имало едно време едно глухонямо момченце, което се удавило, докато се къпело в морето. Неговата сестра, която го обичала от цялото си сърце и подир много години тръгнала да се спасява от ужасите на войната на един голям кораб, не го последвала и не се удавила, макар че три вражески торпеда уцелили кораба, пълен с бежанци, и го потопили в леденостудената вода..."

Обля ме гореща вълна: той е! Именно моят син разказва приказки на целия свят от своята уеб-страница, илюстрирана с весели клечести човечета. Споделя семейни неща, говори съвсем директно, без никакво усукване: "Сестрата на Конрад, която след смъртта на къдрокосото си братче три дни плакала, а сетне цяла седмица не отронила нито дума, всъщност е моята обична баба, пред чиито бели коси аз от името на "Другарската група Шверин" съм положил клетва да разкажа истината и само истината: Световното юдейство и само то иска завинаги и во веки веков да прикове нас, германците, на позорния стълб..."

И прочие, и прочие. Обадих се на майка, а тя ме нахока: "Хайде холан! С години не те е еня за наш Конрадчо, ама кат дошло яйцето на задника, и виж го ти хрисимия татко..."

Обадих се и на Габи, а в края на седмицата дори отскочих до онова удремано градче Мьолн, че и цветя й занесох. Кони бил в Шверин, на гости при баба си. Когато наизвадих тревогите си от торбата, мойта бивша направо кипна: "Забранявам ти да изговаряш такива неща под моя покрив и да обвиняваш моя син във връзки с неонацистите..."

Опитах се да запазя присъствие на духа, припомних й дори, че именно в Мьолн, в това идилично градче, преди три години и половина е имало ужасен палеж на две сгради, обитавани от турци. Как всички вестници бяха полудели в търсенето на ексклузивна информация. Как и моя милост дебнеше всяка новина от агенциите. Че дори в чужбина се бяха разтревожили, дето в Германия отново... Каквото и да си говорим, умряха трима души. Вярно, после арестуваха няколко момчета, а двама от извършителите дори получиха дългогодишни присъди, но защо да не си представим, че организацията се е възстановила и че неколцина от онези изперкали скинари са влезли в контакт с Кони. Тук, в Мьолн, или пък в Шверин...

Тя ми се изсмя в лицето: "Как си представяш Конрад сред онези ревящи маймуняци, а? Абсурд! Единак като него да се повлече с онези орди? Направо е смешно. Обаче подобни подозрения са напълно в стила на онази журналистика, дето ти я практикуваш кой знае по чия поръчка."

Габи не ми спести нито изобилстващото от подробности припомняне за работата ми при "Шпрингер" преди повече от трийсет години, нито пък моите "параноидно-злостни тиради срещу левите": "И, между другото, ако има някой, дето все надясно да го тегли, това си ти самият, все още..."

О, да! Аз ли не познавам бездните на душата си? Аз ли не знам с колко пот на челото ги държа затулени? Как се мъча, как се опитвам да не бъда нито от тези, нито от онези. И обикновено успявам да остана неутрален. Получа ли задача, независимо от кого, аз се придържам към фактите, аз информирам, но никога не спирам насред път...

И в случая бе така, щях да разплета всичко, и то започвайки от самия Кони. Ето защо си наех стая наблизо до мойта бивша, в един хотел с изглед към езерото. Час по час звънях у Габи, за да поговоря със сина си. В неделя вечер той най-после се прибра с автобуса от Шверин. Е, поне не беше нахлузил чифт от онези десантни ботуши48, а носеше съвсем нормални обувки, джинси и пъстър пуловер на едри шарки. Всъщност изглеждаше дори приятно, а естествено къдравата му коса изобщо не беше остригана до кожа. Приличаше на голям умник с тези очила. Не ми обърна никакво внимание, само на майка си каза две-три думи. Ядохме салата и сандвичи, пихме портокалов сок.

Заклещих го в коридора, преди да се е измъкнал към стаята си след вечеря, и уж мимоходом взех да го разпитвам: как е училището, има ли приятели, а приятелка, с какви спортове се занимава, радва ли се на подаръка от баба си за рожденния ден, скъпо нещо е този компютър, знам им горе-долу цените, но тези уреди и изобщо всичките модерни комуникации, примерно Интернет, определено осигуряват достъп до ново познание, и като сърфира из Мрежата, какво по-точно го интересува...

Даваше вид, че слуша, докато нареждах своето евангелие. По едно време дори ми се стори, че миниатюрната му устица потрепна в усмивка. Ами да, той наистина се усмихваше! Сетне за малко свали очилата си, сложи ги отново и погледна през мен като през празно пространство - както одеве, на масата. Отвърна ми с тих глас: "Откога си започнал да се интересуваш какво правя?" Кратка пауза - синът ми вече бе край вратата на стаята си - и заключителният удар: "Занимавам се с исторически проучвания. Това достатъчно ли е като информация?"

Вратата се затвори. Може би трябваше да подвикна след него: и аз, Кони, и аз! Забравени истории. Един кораб. През май трийсет и девета върнал у дома им близо хиляда доброволци от победоносния легион "Кондор". Кой ли днес още се интересува от това? Може би ти, Кони?

>>>

 

БЕЛЕЖКИ:

43. Националсоциалистическото име на Австрия - б.пр. [обратно]

44. Туле се нарича митичната, северна земя, с която са свързани част от ритуалите и символите на национал-социалистите, например свастиката - б.пр. [обратно]

45. Германска единна социалистическа партия - партията-държава в бившата ГДР - б.пр. [обратно]

46. Свободна германска младеж - Комсомолът в ГДР - б.пр. [обратно]

47. Известният модел "костенурка" на "Фолксваген" бил разработен още в края на 30-те години от Фердинанд Порше (създател и едноименната спортна кола) именно според философията на СЧР - за масова употреба - б.пр. [обратно]

48. Черни полуботуши с бели връзки, които се носят от скинхедовете и неонацистите в Германия - б.пр. [обратно]

 

 

© Гюнтер Грас, 2002
© Александър Андреев, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2002
=============================
Гюнтер Грас "Рачешката", С., изд. "Атлантис КЛ", 2002.