АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ. "ПЛАХ ОПИТ ЗА ДОКОСВАНЕ"

Виолета Тончева

web

Ангел Ангелов притежава амбицията да бъде себе си. Казвам го като приятел и без риск да бъда обвинена в пристрастност. Защото всички, които познават Ангел Ангелов, знаят, че това просто е така. Той държи на своята различност във всички ситуации, но го прави, без да започва изреченията със самолюбивото “Аз” и без да се налага с останалите и все досадни похвати на егоцентриците.

Но това не означава, че Ангел Ангелов е по-малко сигурен в своята правота. Тъкмо обратното - той винаги е бил убеден, че ще стане не просто писател, а добър писател.

Той го вярваше, дори когато другите не му вярваха. А с книгата си “Плах опит за докосване” другите вече не могат и да не му вярват.

Защо смятам, че тази книга е явление в българската белетристика?

Поради няколко причини.

В трудностите на демократичността по български и във времето на креслива политика, изгубени илюзии и не само илюзии, във времето най-вече на булевардна журналистика и литература неведнъж си припомняме Конфуций, който, когато го запитали какво би направил, ако имаше цялата власт на планетата, отговорил: “Бих върнал смисъла на думите.”

Ангел Ангелов се опитва да направи точно това, да върне смисъла на думите. Не тяхната семантика, етимология и прочие филологически страни на думите, а техния изконен смисъл, онзи, заради който те са се появили въобще в словесния свят.

Ето защо думите на Ангел Ангелов са образни, алегорични, метафорични, асоциативни, цветни, неочаквани, понякога маниерни, но винаги изстрадани и искрени. Нещо повече – те не оставят читателя безразличен. Може да не ги харесваш, но те те изкушават и предизвикват да се задълбочиш в тях.

Сложна е белетристиката на Ангел Ангелов още и заради особения контекст на реализма и времето, в което и чрез които тя живее.

Реализмът при Ангел Ангелов е осезаем и не съвсем. Той е по-скоро едно напомняне за преживяното истинско, но само доколкото то носи изводи за интелектуално израстване чрез духовна опитност. Реалността е просто поводът да разсъждаваме над по-важните житейско-пътеводни и духовни смисли. Смисли, които са извън реалността на времето. Или би трябвало да бъдат. Оттук естествено произтича и увличащата игра на белетриста с времевите измерения. При Ангел Ангелов времето неслучайно прелита от миналото към бъдещето, връща се в настоящето и претендира за някакви свои нови надвремеви пространства.

За изкушения от литература читател подобни подходи не са неизвестни, но при Ангел Ангелов откритието е по особен начин интересно, модерно и без да бъде поза - някак си близко.

Времето е имагинерно. Защо ли пък толкова се учудваме на този известен постулат?

Може би защото ни се ще да забравим, че сме смъртни, ще ни се да се откажем от древното “Мементо мори“ и да повярваме в безпределността на опита като се издигнем над ограничената си земна същност.

Може би дори Хегеловото прозрение “Историята учи, че никой не се учи от историята” няма универсална валидност...

В този ред на мисли Ангел Ангелов може да бъде сравняван с кого ли не - с автори на фантастични, приказни, катастрофични, футуристични - авторът, знам, непременно ще държи и на сравнението с любовните – романи. Всъщност няма нищо по-естествено от аналогията и нищо по-хубаво, когато тя избистря авторовия стил и дооформя чертите на собствения му белетристичен портрет.

Ето защо Ангел Ангелов не прилича просто на някого. Той прилича на себе си.

Отстоява себе си и различността на своите герои, всички обитаващи една, своя си, материално-духовна плоскост. Оттам и Главните букви – за Пилота, Жената, Хълма и останалите. Те носят Главната буква – и тук се връщам към началото на изложението си – не защото са самовлюбени или интелигентски претенциозни, а защото се отказват да бъдат земна, тленна материя. Наистина те съществуват чрез нея, но само за да търсят всевечното развитие, духовния опит, онзи философски промисъл, който дава най-важните отговори. За живота и смъртта. И чрез тях - за любовта.

Търсенето на смисъла като първостепенна ценност. Това е за мен “Плах опит за докосване” на Ангел Ангелов. Една умна и силна книга, явление в българската белетристика, която отдавна не ни е поднасяла нещо толкова същностно-различно. Оказва се, че има и нови, непознати начини за повествование. Това е не просто добра. Това е повече от добра вест.

Изкушавам се накрая да изпробвам словата на автора върху неговата глава, с вярата, че те ще имат същата многозначителна тежест на камъните в известната поговорка. И така - цитатите като пожелания:

Авторът да не си мисли, че вече никога няма да бъде онзи “...паднал Мъж край Пътя”. Да не престава “...да подозира своето двойствено положение в пространството”.

Авторът да продължава да събира “...пресътворени спомени като сечиво и средство срещу появата и рамножаването на Ръждата по стените на Къщата”. И все по-рядко да му се случва “...неправилно да използва сечивата за производство и употреба на смисъла“.

© Виолета Тончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2002, № 6 (31)