ДИАЛОЗИ ЗА ИЗГУБЕНИЯ ЕЗИК
("Японецът и потокът" на Златомир Златанов и "Естествен роман" на Георги Господинов")

Магдалена Костова-Панайотова

web

Обект на изследване в настоящата статия са два постмодерни романа от 90 те-години на века ("Японецът и потокът" 1993, "Естествен роман" 1999) - произведения, които несъмнено бяха оценени от критиката като емблематични - в един или друг смисъл - за търсенията на новата българска литература¹.

Постмодерното е определяно и конституирано чрез различни признаци от 40-те г. насам (времето на създаване на този термин), в зависимост от изследваните творби и авторите, които пишат за него. Тук приемаме за водещи някои от признаците, изброени от Ихаб Хасан в книгата му "Разчленяването на Орфей", които са достатъчно показателни за същината на различията между творбите на постмодерната и модерната литература, без да издигат китайска стена помежду им, а от друга страна, са базисни за сравнението на двата романа: - отвореност, игра, антиформа, мълчание, случайност, процес, комбинация, деструкция, текст-интертекст, желание, ирония, означаващо². Още Барт в "Смъртта на автора" 1968 г. представя творчеството като "неутрално, съставно, объркано пространство, където… идентичността се изгубва". Гласът на творбата става "множественост на гласовете на текста".

Фрагментарността, нарушеният синтаксис, експериментите с езика, разривът между думите и нещата, мистификацията, анихилацията на личността в текста са част от начина, по който функционира постмодерният дискурс.

В художествената литература като цяло отделните творби се кръстосват по принципите на художествения семиозис. Между "Японецът и потокът" на Зл. Златанов и "Естествен роман" на Г. Господинов тече своеобразен "мълчалив диалог". Мълчаливият диалог - според определението на Никола Георгиев, - е вид имплицитна междутекстовост и "мълчаливото в него е, че творбите с нищо, нито с казаното вътре в тях, нито в заобикалящите ги текстове, не бележат връзка помежду си… Общото не се изследва и осмисля в генетичен план, примерно като влияние на предишната творба върху следващата, а перспективно и творчески обединително като основа за по-нататъшни художествени, научни и духовни построения."³ Така творбите се събират върху друго, междинно литературно пространство, където образуват надтекстово цяло.

Основата на този диалог в двата романа е идеята за изгубената референциалност на езика, копнежът по невъзможното именуване на нещата. Целият свят се осмисля като текст, в който езикът подчинява събитията, попаднали в неговата граматическа зависимост.

"Писателят е човек, който си има проблеми с езика" - пише Златомир Златанов в своя роман и така експлицира част от идеите, около които не само се сплита текстът като съвкупност от кодове и гласове, но и които са в основата на "мълчаливия диалог" с романа на Г. Господинов. Безусловно и в единия, и в другия случай имаме работа с филологически роман, който коментира собственото си съществуване, проиграва варианти на самия себе си и питайки какво е романът, всъщност отправя питане за това какво е Езикът.

И двата романа се обръщат назад към времето на 60-70-80-те г., обговаряйки гибелта на една епоха като време на загубените илюзии. Истините за "амбулаторна България" романът на Златомир Златанов не осмисля в трагично-патетичен регистър. В халюциниращата смяна на гледните точки с ирония и самонаблюдение са изведени псевдотрагичните прозрения за болницата-свят. Романът разказва една и съща банализирана история, отсявана, допълвана и разколебавана, чийто център е отвъд думите. Историята е осъзната като симулация и по-точно симулация на симулацията, в която човекът загубва собствените си ориентири и личната му история - накъсана, хаотична, абсурдна, се оглежда в езика на творбата. Фикцията става двойник на "аза".

Стремежът за пречистване се повтаря лайтмотивно в тази криминална фабула, където водещият мотив не е кой е убиецът, а играта на самонаблюдаващия се Език. Творбата търси "незаслонените пространства на думата", прекрачвайки границата между реалност и сън, митология и интерпретация. Актът на фингиране като акт на прекрачване на границите - по определението на В. Изер - "е опит да се предостави на разположение на човека онова, от което е лишен, посредством измислянето на възможности". Когато смисълът се откъсва от онова, което означава, за да изведе като метафора на светлина една скрита реалност, се отваря пространство за игра между изявен и латентен смисъл.⁴

Така в "Японецът и потокът" в зависимост от подвеждането ту от изявения, ту от латентния смисъл, могат да се оголват нови значения на разказаното. Оттук и многозначността на това иронично присъствие-отсъствие, на наблюдението-самонаблюдение, където човешкото съзнание се анихилира в хаотичното и фрагментарно слово, описващо света на "мунчовците".

Многомерният текст разкрива различни интерпретативни възможности. В езиковата сфера се реализира абсурдът, аналогиите, играта със значенията на думите - Дора - аdore, камасутрин, карма - карман, протоберанс - клитоберанс и пр. Стилистичните дисонанси, гротескните и абсурдни конструкции - жертвени аламинути, текезесарска екзистенция, социалистическа древност и др. пораждат амбивалентност на дискурса. Игровата позиция на текста обсъжда книгата "Японецът и потокът" вътре в самия роман, жената е коментирана като "постмодерно произведение", а за един герой се казва, че е "надуто епизодично копеле" и т.н.

Междутекстовостта е съществена част от начина на функциониране на словото в романа, който обиграва имена и култури (само в една сцена например творбата среща японския дракон, пънкът, Дон Хуан, Пегаса и негорящите ръкописи - т.е. Булгаков - "Майстора и Маргарита"), пародира митологеми и свещени представи ("На всеки седем години - понякога и на седем водки").

Дискурсът на спомена, на отсъствието, мотивът за невъзможното завръщане (митологемата за блудния син осмислена като басня например) са белег за невъзможната комуникация, за разпадналите се връзки между думите и нещата.

Постмодерното усещане на съвременния човек за разпадналия се свят, в който е възможно единствено фасетъчното познание, е водещо в творбата на Георги Господинов "Естествен роман". Невъзможното именуване на нещата, раздробеността и фрагментарността на личния свят и на света въобще се проявяват на различни нива в текста. Тази книга "за нищото", както сам повествователят я определя, заявява амбицията си да бъде роман от начала - в смисъл на безкрайно започвани истории за ежедневното, книга с безцелни разговори. Едновременно с това усещането за "разомагьосания свят" поражда копнежа за създаване на книга от първоначала. Така стремежът за назоваване на видимото се превръща и в стремеж за преназоваване, пресътворяване на света, за повтаряне на божествения акт на сътворението. В този смисъл човекът е само една от изречените думи, а Библията се осмисля като "христоматия на опитите за постигане на божествения език".

Две са основните митологеми, заложени в този роман - митологемата за детството - обетован рай, която отвежда не толкова към Библията, колкото към Набоков, и митологемата за черешата (бяло-зелено-червените череши, в по-широк смисъл възрожденския национален символ функционира "одомашнен" в интимното пространство на детството-спомен).

Високата степен на междутекстовост сплита автори, книги, образи като Лукреций, Линей, Винету, Краличът, Кралица Маб, Лиотар, Облонски, Кенет Уайт (тази верига трудно може да бъде завършена). Игровото "отваряне"-преосмисляне на значенията на думите функционира чрез множество различни междутекстови привличания (дзен дзенувам, сравнението между "Тих бял Дунав" и валса "На тихия син Дунав" и т.н.).

Емблематични за изгубената цялост на Езика са произволните изброявания, съчетанията на художествени и нехудожествени текстове в романа. Привличат се списъци, откъси от каталога на Народна библиотека (славянски езици - сладкарници, сънища - съпротивително движение), части от наръчници (наръчник на пчеларя), рецепти, речници, поговорки, подслушани разговори… (воайорството на слуха е обикнат похват в романа). Всичко това, разбира се, не е ново. Подобен тип междутекстовост функционира в постмодернистични творби още в края на 30-те г. (вж. поемата в проза на руския поет емигрант "Разпадането на атома" на Г. Иванов /на български език публикувана в сп. "Летописи", 1994, кн. 6/. Подобен е стремежът на руския автор чрез тленното да говори за първоначалата, а "долното, хтоничното, грозотата на света се осмислят като копнеж и мъка по "горното", ефирното⁵).

Но амбицията на "Естествен роман" е по-различна. Към нея ни насочва един от цитатите в текста: "Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да поговоря с него". Човекът като дума сред думите се оплита в техните "примки". Изтъкана от колебания, от хлъзгави граници, които непрекъснато биват преминавани, книгата на Господинов достига до твърдението, че "не ние боравим с текстовете, а… те ни разиграват". В безличието на езика се кодира желанието за същност.

Разпадналите се връзки между думите и нещата са успоредени с един друг вид разпадане. Романът като жанр е загубил способността си да говори за възвишеното и трагичното, така както езикът е изгубил способността да създава назованото. Тъгата по изгубената цялост на света поражда и желанието за нова романност, варирано многократно в творбата. Текстът обиграва различните представи за романа от идеята за романа-романс, през романа - безкрайно нанизани истории, които влизат една в друга, през профетичната зададеност на романовото слово до най-значимата, според "Естествен роман" идея - за романа, предизвикващ "възникване" - книгата на първоначалата.

Приподписването на "чуждото слово" (съвпадението на имената на автор, повествовател и редактор, използването на "чужди" записки в романа - една пародия на банализираната игра с документалността и др.), поемането му в "аза" се осмисля и като начин за сдвояване с чуждото съществувание. Романът обиграва своя прочит като речник на страховете и желанията на човека.

Актът на фингиране като измисляне на възможностите, от които "азът" е лишен, се открива и чрез преливане на границите между реалност, спомен, сън, чрез непрекъснатата игра с гледните точки, която променя историята ("Никой не може да влезе два пъти в една и съща история"). Писането се обговаря като разкриване на игрови пространства на вплетени един в друг светове.

Както в "Японецът и потокът", така и в "Естествен роман" съществува аналогията роман (език) - растение (в произведението на Златанов романът е сравнен с подправката естрагон, в творбата на Господинов има и трети член на аналогията - мухи (пчели) - съществата, осъществяващи връзката между "долното" и ефирното). Аналогията между растенията и думите е твърде стара, творецът-градинар е многократно експлоатирана метафора (финалът на "Кандид" на Волтер например), която в "Естествен роман" варира в образа на поддържащия равновесието градинар. Този образ обаче пародийно се оказва изпразнен от смисъл - равновесието е нарушено и на лудия градинар не му остава нищо друго освен да изчезне.

Успоредно с идеята за загубената референциалност на Езика, за нещата, които се "изсулват" от имената, както в "Японецът и потокът", така и в "Естествен роман" се чувства и копнежът по думите, които предопределят хода на събитията, идеята за магическата сила на словото - идея, съзвучна с теорията на Х. Л. Борхес от "Вавилонската библиотека", произведение, от което тръгват много изследвания през втората половина на XX век⁶. Умът може да влияе на материята, човешките същества мислят и чувстват материята. Не само отделният човешки живот, но и животът на цялото общество откликва на мислите, волята и емоциите - е една от догадките, изречена в диалозите на двата романа.

Тези диалози проблематизират Езика, литературата и нейните интерпретации. Колебанията и двусмислицата са част от структурата на литературното фингиране в двата романа, а по думите на Изер "то е даване на възможност за смисъл и не е само по себе си един определен смисъл."⁷ Така "обвиващото разбулване" запазва формата на двусмислието, като постоянно казва нещо друго в сравнение с онова, което мисли, в стремежа си да надхвърли онова, което е самото то.

Независимо от различните сюжетни модели, заложени в разглежданите творби, общ се оказва стремежът по запълване на празнотата и копнежът за постигане на иманентност на словото.

Част от "мълчаливия" диалог между двата романа са и образите на персонажите - нереализирани възможности на "аза", ако перифразираме това, което Милан Кундера твърди в романа си "Непосилната лекота на битието": "Персоните на моите романи са моите собствени възможности, които не са се осъществили. Затова ги харесвам всичките, затова те всичките ми носят един и същ страх. Всяка от тях е прекрачила една граница, от която аз самият съм отстъпил. Точно тази прекрачена граница (границата, отвъд която свършва моето Аз) ме привлича. Едва отвъд започва голямата тайна, за която пита романът."⁸

БЕЛЕЖКИ:

1. Златанов, Златомир, "Японецът и потокът", издателство "Христо Ботев", С., 1993 ; Господинов, Георги, "Естествен роман", С., 1999, второ издание - Пловдив, издателство "Жанет 45", 2000. [обратно]

2. Към понятието за постмодернизъм. Послеслов към "Разчленяването на Орфей" В: Литературен вестник, 2000, бр. 1. [обратно]

3. Мълчаливите диалози в литературата В: "Мнения и съмнения", С., 1999. [обратно]

4. Iser, Wolfgang: Fingieren als anthropologische Dimension der Literatur, Konstanzer Universitätsreden: 175, Konstanz 1990. [обратно]

5. Срв. "Вероятно хармонията е баналност" - в "Разпадането на атома" и "Само баналното ми е интересно" - "Естествен роман", историята за писоара в "Разпадането на атома" и изследването за клозета в "Естествен роман", подобната функция на изрази като "Човекът започва от мъката. Животът започва утре. Волга се влива в Каспийско море" в поемата на Иванов и "Симо лови сом. Дъждът вали. Розата е красива" в "Естествен роман" и др. Всички тези сходства са по-скоро типологични и говорят за общност на постмодерната модалност, общност по отношение на екзистенциалистките идеи. [обратно]

6. "Мисля, че хората напълно грешат като мислят, че само всекидневието е реално, а всичко останало иреално. В широкия смисъл страстите, идеите, предположенията са толкова реални, колкото и случките от всекидневието, нещо повече - те ги създават." [обратно]

7. Iser, Wolfgang: Fingieren als anthropologische Dimension… [обратно]

8. Milan Kundera, Die unerträgliche Leichtigkeit des Seins, Ubers. Von Susanna Roth, Munchen 1984, стр. 211-212. На български - Кундера, М. "Непосилната лекота на битието", издателство "Колибри", 2000, превод на Анжелина Пенчева. [обратно]

© Магдалена Костова-Панайотова, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е четен по време на Научната конференция "Езикът и литературата - средство за (не)разбирателство" на Факултета по славянски филологии към СУ "Св. Кл. Охридски", 2001 (сборникът е под печат).