КАК ТАКА?

Йордан Радичков

web | Скандинавците

Ако жабата беше полезна, то човекът отдавна щеше да я опитоми и да я направи домашно животно, както е направил с кучето, с домашната бълха, с патицата и прочие. Според Крум Иванов тя е земноводно животно, с единия крак е във водата, с другия крак е на сушата, та заради това човекът е престанал да й обръща внимание, както прочие не обръщаме вече внимание и на буквата е-двойно и я изхвърлихме от азбуката заради двуличие, защото в съвременния живот не може веднъж да бъдеш е, а после да бъдеш я. Всъщност за тая работа имаше разгорещени полемики, читателят може и сам да е участвувал в тях, тъй че излишно е да се разпростираме нашироко и да доказваме отново кой е бил прав и кой не.

Преди да премина към същността на историята, искам да дам някои пояснения на читателя. Живея в жилищна сграда на шумна улица, по нея преминават трамваи, автобусна линия, нощем товарни коли стоварват стока за близките магазини, тъй че шумът е извънредно голям, за да можем да отваряме прозорците откъм главната улица. Живущите в сградата отварят прозорците главно откъм вътрешния двор, там всички шумове са по-приглушени или както казва Крум Иванов, по-питомни са. Разбира се, ние не можем да се спасим от вътрешните шумове на сградата, от виещите асансьори, вибриращите перални машини, прахосмукачките, надникващите се телевизори, да не говорим пък за тия пусти капещи чешми, които отекват звънливо и методично особено нощем, като че в мивката на всяка кухня е клекнал по един китаец и пуска на равни инатервали водни капки. На всичко отгоре на пазара се появиха алуминиеви автоматически тенджери с двойно дъно и с пишялка. Пръв такава тенджера купи Крум Иванов от партера, сипваше в нея мляко, поставяше я на печката и гледаше колкото може повече да се отдалечи от кухнята, за да види дали ще чуе пищялката на тенджерата. Тенджерата пищеше кански, чуваше се чак до последния етаж, а Крум Иванов, засмян до уши, се разхожда с ръце на кръста във вътрешния двор и обяснява, че тенджерата сигнализира, че млякото скоро ще кипне. Не мина и седмица време, нашата жилищна сграда се въоръжи до зъби с тия автоматически тенджери и сутрин, още преди да се е съмнало, цялата сграда пищеше кански. Мислех, че това е само при нас, но онзи ден Васил Попов ми каза, че тия пищящи тенджери се появили и в техния квартал, така че нищо чудно в близките няколко седмици София да бъде превзета от тях.

Един ден във вътрешня двор докараха машини и започнаха да копаят основи за нова сграда. За да избегнем шума от машините, принудихме се да затворим прозорците и откъм двора. Жилищната сграда се затвори в себе си и започна да живее само със своите вътрешни шумове, така както кучето живее със своите бълхи. Машините изкопаха основите, вдигнаха се да копаят другаде, на тяхно място дойдоха работници, уж да наливат основите, но нали април месец се случи дъждовен, заваля дъжд, нямаше как да се работи на открито, работниците се помотаха два-три дни и заминаха подир машините. Дъждът напълни изкопите, дворът се превърна в блато, не беше кой знае колко приятна гледка за окото, но пък в замяна на това можехме да отворим прозорците. В сградата ни отново нахлуха полуопитомените външни шумове.

Но наред с тях се появи и един непознат звук. Беше привечер, почти в здрач, няколко автоматични тенджери писнаха с пищялките си и когато млъкнаха, откъм блатото на двора някой подвикна с металически глас:

- Как така?

Беше жаба.

- Кво става тука? - обади се Крум Иванов от партера. - Остава сега само и жаби да развъдим в туй блато!

Жабата, изглежда, чу забележката на Крум Иванов, защото се обади от блатото:

- Как така?

- Не така, не така, ами онака! - рече Крум Иванов и замери с нещо жабата.

Чухме как водата  рече: цамбур! И веднага след това прозвуча металическият вик на жабата:

- Как така!

Изглежда, беше недоволна, че Крум Иванов я замерва. От балконите на горните етажи нависяха деца, взеха да хвърлят към блатото каквото им попадне подръка,жабата, изглежда, се стресна, защото се умълча. Децата си навиха на пръста Крум-Ивановото: "Не така, не така, ами онака!", дразнеха с него жабата, тя обаче си мълчеше. Късно вечерта, когато всички прозорци изгаснаха и хората вече заспиваха, люлени от полуопитомения моторен шум и капещите чешми, жабата излезе от своето прикритие и почна да вика с всички сили срещу сградата, па ако щете, и срещу целия квартал или срещу целия град:

- Как така!... Как така?...

Като се учудваше на нещо или питаше за нещо, жабата млъкваше, сякаш чакаше отговор, но понеже отговор отникъде не идваше, тя сама си отговаряше:

- Е те така!

Цяла нощ жабата викаше от двора и ни стряскаше, не вярвам някой да е спал тази нощ, защото на сутринта много рано хората туриха на печките да варят млякото си и автоматическите тенджери писнаха кански, преди още да се е съмнало. Щом пищящите тенджери завиха свирепо, жабата млъкна.

Никой не можа да обясни откъде се е появила тази жаба в центъра на града. На втория или на третия ден Крум Иванов беше вече много възмутен и каза, че тази жаба трябва да бъде хваната за ушите и да се изхвърли от двора, защото ние сме туристически град и е неприлично, когато чужденците минават през града, подире им да подвиква жаба. Някои твърдяха, че ако не успеем да премахнем жабата, то е възможно други жаби да нахлуят в двора, защото жабите мигрират, а миграцията - това е една голяма тайна^*. Крум Иванов не се съгласи с миграцията, смяташе, че жабата е подхвърлена от някого от работниците,дето уж щяха даналиват основите. Ако от партера и от по-долните етажи живущите се възмущаваха от жабата, то имаше неколцина от горните етажи, които казваха, че не е чак толкова лошо, дето си имаме жаба в двора. И без това, казваха те, почти всички сме мигрирали от селата, защо и жабата да не мигрира към града, да си намери някъде закътано място и да ни напомня нощем произхода. Защото, както сме се втурнали в тоя моторен град и сме се въоръжили като кърджалии с техника, нищо чудно няма в това,че съвсем бързо си забравихме произхода! Но тия гласове бяха единични, общото възмущение от жабата си остана.

Жабата пет пари не даваше за възмущението, спеше си през деня някъде на скрито и щом вечерният здрач се спускаше над града, излизаше от прикритието си и започваше да вика към живущите в сградата: "Как така?" Кой каквото имаше подръка, я замерваше в тъмнината, но никой не можа да я улучи, защото тя не стоеше на едно и също място, ами си сменяше мястото, както пъдпъдъкът: като подвикне и отидеш да го търсиш, той вече се обажда от противоположната страна. Читателят ще се съгласи, че не е никак приятно една жаба да стои под прозореца му и цяла нощ да му подвиква: "Как така?... Как така?... "Веднъж в подвикването тя ще вложи отпечатък на учудване, друг път това подвикване е остро металическо и се издига към прозорците като въпрос, трети път е малко замислено, сякаш жабата сама себе си пита за нещо.

Крум Иванов намери отнякъде гумени ботуши, един ден тръгна да гази из блатото, ровеше с пръчка, децата му помагаха, обикаляха край брега, и те ровеха с пръчки или хвърляха камъни, но не откриха жабата. Вкъщи имаме едно пате, Жожо Веявицата го наричаме, защото е извънредно пъргаво, моите деца го пуснаха в блатото, дано то открие жабата. Жожо Веявицата кръстоса на бърза ръка блатото, обработи го с човката си, гмуркаше се, излизаше на повърхността да вземе малко въздух и пак се гмуркаше, но не можа да издири жабата. Крум Иванов и неколцина от долните етажи на сградата решиха привечер да оградят блатото, всеки въоръжен с дърво или камък, и да чакат жабата да се обади. Тя наистина се обади, но само веднъж. Още щом извика, от всички страни към нея полетяха дървета и камъни. Повече не повтори. Сметнахме, че е убита, но около полунощ чухме отново нейния металически въпрос:

- Как така?

Не зная дали ви се е случвало, драги читателю, в просъница нощем някой да ви попита: "Как така?" Човек нощем остава насаме със себе си и сам, на четири очи със своята съвест, претегля на кантара всяка своя постъпка, действие или идея. И когато смята, че е най сам и никой не може да надникне в тайните му, някакъв металически глас подпитва изпод прозореца: "Как така!" Предполагам, че повечето от живущите тъкмо ака са схващали или възприемали металическите подвиквания на жабата, затуй тя внесе известна нервност и затуй мнозина вече желаеха нейната гибел. И след като много нощи наред тя излизаше от водата и ни питаше: "Как така?... Как така!...", и след като много нощи наред не получи никакъв отговор, един ден жабата изчезна.

Децата напразно викаха от балконите и от разтворените прозорци: "Как така?... Как така!...", или пък: "Не така, не така, ами онака!" Никой не се обаждаше от двора. Не се обади и на втората вечер, не се обади и на третата вечер. Хората лежаха в леглата си , въртяха се под завивките, чешмите в кухните капеха методично, жилищната сграда се затваряше като охлюв сред своите вътрешни шумове, моторният градски шум достигаше до слуха приглушено и всеки се ослушваше и чакаше сред градския шум да се извиси металическият глас на жабата: "Как така?" Напразно се ослушвахме, жабата повече не се появи и нямаше вече кой да ни попита нощем, когато останем насаме със себе си: "Как така!"

Подир няколко дни всички в сградата почнахме да се попоглеждаме подозрително и от горните етажи взеха да питат: "Кой уби жабата?" Всички вдигаха рамене, всеки смяташе, че съседът му е убил жабата, и всеки се възмущаваше пред ближния си: "Как така ще убият жабата?..." Вечер, когато се прибирам, срещам или застигам хора по стълбите, всеки зает със свои грижи, всеки гледа в краката си и понякога, като срещам или застигам хората, дочувам как някой ще рече тихо: "Как така!" И на опашка за мляко сутрин чувам как някой възмутен човек ще подпита: "Как така?... И в хлебарницата съм чувал същия въпрос, а така също и в гастронома. Не е нужно да търся из навалицата да видя кой пита, зная предварително, че това е човек от нашата сграда. През последните дни се улавям, че вечер късно под завивката, като си мисля какви ли не работи, изведнъж подпитвам себе си или се учудвам сам на себе си: "Как така!" А сутрин, щом от кухните писнат кански пълните с мляко автоматически тенджери и щом погледна навън през прозореца, виждам как навън пред прозореца се изправя един въпрос: "Как така?"  

БЕЛЕЖКИ:

* Ето какво пише по повод миграцията илюстрованият седмичник "Паралели" в броя си от 3 май т. г.: "В продължение на много години недоумявахме как жабите успяват да намерят едно и също езеро, за да снасят в него яйцата си. Особеният вкус на водата, специфичната миризма на някои растения и водорасли в съответния басейн ли им помагат, или по-старите индивиди си спомнят характерни белези по пътя и водят по-младите натам? Направените опити отхвърлиха една след друга тези теории. След това на учените им хрумна следната идея: Един новопостроен воден басейн бил напълнен с чиста вода. Следващата година учените с изненада установили, че тяхното езеро е нападнато от цели тълпи крякащи жаби. Единственото обяснение е, че животните са се ориентирали по звездите. Странни наистина са преселващите се жаби, които нощем следват определения път към водния басейн, а през деня, когато техните звезди-пътеводители не се виждат, те се движат безцелно." [обратно]

© Йордан Радичков, 1985
© Издателство LiterNet, 04. 10. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.