Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАЗАРИЦА

Йордан Радичков

web | Лазарица

НЯКОЛКО ДУМИ

Без да изпадам в суеверие, чувствувам се задължен да дам някои пояснения във връзка с тази пиеса. Нейното писане започна отдавна, в '67 или '68 година. По него време в Сатиричния, театър още се играеше "Суматоха", поставена от режисьора Методи Андонов. В ония години смятахме, че "Суматоха" е опит да се покаже ръченица в един театрален салон, където се играят предимно валсове. Дали добре, или лошо се игра тази ръченица, лично аз не мога да дам оценка, мога да кажа само, че ръченицата бе избутана леко, тихомълком, от театралния салон, както се избутва леко беден роднина, пристигнал непоканен, на бала. Театралният салон продължи да валсува, а през това време аз се заканвах, че отново ще ида непоканен на бала, за която цел започнах да пиша нова пиеса. Историята беше пределно проста: един човек отива в гората да застреля кучето си, защото подозира, че кучето му е бясно, и понеже кучето е много едро и силно, човекът се бои от кучето и за всеки случай го връзва със синджира за едно дърво, качва се на дървото и стреля отгоре. Поради неточно прицелване вместо кучето човекът, наречен Лазар, гръмва в синджира, като по този начин освобождава кучето. В невъзможност да слезе от дървото, защото отдолу клечи изпълнено с омраза и злоба кучето, сиромах Лазар прибягва до силата на словото, дано по някакъв начин възвърне старата дружба и приятелство с кучето. Принуден от обстоятелствата, героят прибягва до сантиментален монолог, припомняйки добрите стари времена, изповядва се във вярност към кучето, засипва го с гневни заканителни монолози, изпада в ярост или напълно равнодушно почва да приема абсурдността на ситуацията, в която е попаднал. Изиграл всички роли, каквито човек може да играе в живота си, стига само да съумее да спаси себе си, сиромах Лазар разбира, че се е борил нечестно. Той е лъгал кучето, подмамвал го е, заплашвал го е, показвал му е ту своята боязлива, ту своята отмъстителна страна, обаче кучето през цялото време е останало непреклонно, решено да чака до края и да отмъсти, че тъй жестоко и така подло са искали да му платят за неговата вярна и пълна с любов към човека служба.

Не бих могъл да кажа, че това беше още пиеса. По-скоро, това бе чернова, писана на един дъх, в един екземпляр, цялата история бе все още уплетена като пиле в кълчища. Една вечер у дома реших да прочета написаното на Методи Андонов, идеята го въодушеви и той ме помоли, ако мога, да му дам ръкописа за няколко дни. С Методи Андонов бяхме близки, знаех отлично, че той по пет пъти на ден се палеше и по-десет пъти гасеше пожарите в себе си. Но все пак направи ми впечатление фактът, че доста горещо прие историята на човека в дървото и кучето. Няколко дни по-късно ми се обади да ми каже, че бил в Пловдив, че там, в театъра, се видял със своите момчета, прочел им историята и те били я харесали. Имаше в Пловдив негова група студенти: Стефан Мавродиев, Милен Пенев, Елена Райнова, Добромир Манев, Илия Добрев, струва ми се, повече не помня. Всички обаче били единодушни, че по някакъв начин човекът трябва да бъде примамен да слезе отново на земята. Методи Андонов също смяташе, че не е намерен финал, но ме окуражи да продължа да работя, и че в процеса на работата финалът сам ще дойде.

Човекът обаче не искаше да, слезе от дървото. Пиесата пишех за артиста Григор Вачков, с него често разговаряхме, той постоянно ме питаше какво става с дървото, докъде съм стигнал и ако действително той ще играе тази роля, то през цялото ли време наистина Ще трябва да остане да виси в дървото. Обещавах му, че ако успея, ще го сваля по някое време на земята. Прн разговори имам един недостатък, много лесно и бързо се поддавам на чуждо внушение и дори когато чувствувам, че трябва да се съпротивявам отчаяно, най-неочаквано отстъпвам или се предавам. Този си недостатък обаче възстановявам бързо, достатъчно е да преспя и да седна на другия ден пред мизерията на собствените си сюжети върху писалището. Вечер обещавах на Григор Вачков да сваля сиромах Лазар от дървото, сутрин обаче за нищо на света не можех да го сваля долу. Това продължи дълго, на края оставих работата недовършена, като се надявах, че ще дойдат по-добри времена. По-добри времена обаче няма, историята бе влязла в сляпа улица без изход. Изоставих човека в дървото и се захванах с друга работа.

Една сутрин много рано вкъщи нахълта актьорът Апостол Карамитев, бил чул за историята с човека и с кучето, искаше да я прочете. Отказах, тъй като смятах работата за незавършена. На следващия ден обаче той идва отново в мое отсъствие и взема ръкописа от жена ми. По-късно ми се обади да ми каже, че едва ли би могъл да играе ролята на човек, качен в дърво, но че много иска да постави пиесата. Подобно на Методи Андонов и той смяташе, че в последна сметка трябва да обърнем историята и да върнем човека на земята. Няколко седмици подир това вкъщи се получиха илюстровани картички, пращаше ги Апостол Карамитев. Всички те имаха един и същ текст: "Ура! Апостол Карамитев в Париж!..." "Ура! Апостол Карамитев в Лондон!" Една сутрин се обади на живо: "Ура! Апостол Карамитев в София!" Поиска да разговаряме отново за пиесата, подмамваше ме, че е почти готова; само още малко нещо трябва да се обърне в нея, за да може най-после сиромах Лазар да слезе от дървото. Ръкописа обаче не ми връщаше. Един предиобед вкъщи дойде разплакан Методи Андонов, донесе вестта, че Апостол Карамитев не е вече между живите. За първи път го виждах да плаче... Ръкописът повече не се върна вкъщи. Веднъж заговорихме за него, Методи Андонов отново започна да ме убеждава да не изоставям материала, казах му, че ръкописът е взет от Апостол Карамитев, следите му се изгубиха, но че смятам да седна и да разкажа отново историята. С известно суеверие се залових за работа, писането вървеше трудно, сиромах Лазар искаше да се бори за свободата си горе от дървото, а не да проси свободата си от озвереното куче, защото сладка е извоюваната свобода, не подарената. Но как може да стане това преборване с озлобеното куче, когато то е под дървото на свобода, а ти си горе в дървото и не можеш подобно на птичка да хвръкнеш!

Междувременно бях написал пиесата "Януари", обсъди се в Народния театър, негов директор по онова време беше генерал Гетман. Методи Андонов искаше да я постави в театъра, но на обсъждането той и Димитър Канушев изказаха недоволство от финала на пиесата, не бил достатъчно категоричен. Тонът, с който разговаряхме тогава, не беше от най-добрите, почнахме да си разменяме остроти и афористични реплики - тоест търсехме повече външен блясък, отколкото смислено спокойствие. В пиесата "Януари" героите един по един се отронват и вместо тях на сцената застават вълци. Остава само един човек и спорът се състоеше в това, дали и него да дам на вълците, или да го запазя невредим. По-късно казах на Методи Андонов, че съм изненадан от неговата позиция по време на обсъждането, сума народ отиде в устата на вълците, това той смяташе за недостатъчно, иска да отпрати и последния човек. Изглежда, че всички режисьори много държат да ти обърнат финала на историята и да я прекроят по свой образ и подобие: напомних му, че по същия начин вече години наред ние умуваме как да свалим Лазар от дървото. Аз обаче няма да го сваля и ще оставя пиесата недописана и повече с театър няма да се занимавам.

Методи Андонов беше обидчив, известно време не се обаждаше никакъв, може би цели два или три дни. В тия два или три дни се бе сподобил с нова пушка "Верней Карон", обади се един ден да излезем на лов. Беше през зимата, имаше сняг и заедно с него и с поета Анастас Стоянов отидохме на лов за диви патици към Опицвет. Методи Андонов искаше да изпита новата си пушка. Бяхме много изненадани, когато в блатата край Опицвет ни посрещнаха огромни пламъци. Огънят се усукваше и свистеше между клоните на върбите, овчари бяха подпалили сухите тръстики. Стихиен пожар в сухи тръстики през зимата има хипнотично въздействие върху човека, защото, докъдето стигне погледът, всичко тъне в сняг, а посред снега плющят пламъци, които вятърът разкъсва и носи над вас с фучене, тръстиките пукаха и объркани птици летят с тревожни писъци през дима и през пламъците. Анастас Стоянов по-късно написа великолепно стихотворение за тези горящи посред снега тръстики... Продължихме, прехвърлихме ниско заснежено било с лански слами и тръгнахме покрай криволичеща река с ниски върби. Помня, че минахме покрай някакви навеси с кубици дърва, мършави кучета излязоха изпод навесите и дълго време ни облайваха. Няколко гърмежа във: въздуха пръснаха кучетата. Реката вървеше като слепец през полето, залиташе ту наляво, ту надясно, връщаше се назад, търсеше пипнешком пролука и пъплейки, се мъчеше да се измъкне от това снежно и пусто пространство.

Привечер беше, здрачът се усилваше и ето че в едва забележимия здрач като съдба пред Методи Андонов застана бухал. Той се бе спешил, бе слязъл от своята хралупа, един бог знае само какво търсеше върху снега тази нощна птица и кое я е накарало да слезе от дървото. Тя беше огромна, като че човек стоеше наметнат с бозов ямурлук върху снега и гледаше с две големи кръгли очи изпречилия се отпреде му човек. Методи Андонов стреля, бухалът падна, като разпростря върху снега полите на бозовия си ямурлук. Когато с Анастас Стоянов отидохме при него, той стоеше на една крачка от птицата, птицата бе забила човка в снега и ни гледаше с жълтото си огромно око. Мисля,, че и тримата едновременно надникнахме и потънахме в това око. Нощните птици за разлика от човека не мигат отгоре-надолу, тоест хоризонтално, те затварят и отварят очите си вертикално, като че затварят врата. Бухалът почака да пропаднем в кръглата яма на жълтото му око и притвори безшумно вратата. Погледнахме се, бяхме останали вън, върху снега. Методи Андонов вдигна птицата от снега и изведнъж се изненада колко е лека. Тръгнахме по обратния път, Методи Андонов носеше птицата, едното й крило се влачеше и шумеше върху снега. Върбите и далечният навес бяха почнали да губят очертанията си, на запад някаква асфалтобаза изхвърляше огромни черни валма от пушек и боядисваше с тях небето. Това беше най-черното небе, което съм виждал в живота си. Откъм ланските слами си подвикваха яребици. Методи Андонов говореше, че ще даде бухала да се препарира. Птицата едва се побра в багажника на колата.

Не можах да видя бухала препариран, защото няколко дни по-късно, рано една сутрин, научих, че Методи Андонов ни е изоставил. Много сам се почувствувах, сега, подир толкова години, мога да призная, че се почувствувах като кучето под дървото. Известията за смъртта на Апостол Карамитев, както и на Методи Андонов ми бяха подействували като изстрели в упор, право в лицето, които те ослепяват в първия миг, оглушават те, а в следващия миг изведнъж откриваш странна пустотия наоколо си, сякаш няма или не е имало други хора край тебе.. Изглежда, че е винаги така, когато близък човек си отива. Вестта е изтрещяла отгоре ти, сгромолясала се е върху тебе и ти се чувствуваш като докоснат от смъртта, но жив. Варварска мисъл него ден мина през главата ми за Апостол Карамитев и за Методи Андонов: ето, вие и двамата се качихте в дървото, вашата смърт прозвуча като гръм от ясно небе, а аз останах под .дървото подобно на Лазаровото куче!

Върнах се отново към историята с човека и кучето, половината от времето прекарах при Лазар в дървото и го насъсквах срещу кучето, другата половина от времето прекарвах при кучето и го насъсквах срещу стопанина му.

Един зимен ден, както бях в дървото при Лазар, видяхме двамата под дървото разхвърляни бели кости. Знаех, че са костите на неговото куче, исках да скрия от Лазар това. Той обаче позна костите по железния нашийник, в снега се търкаляше железен нашийник. Лазар изсъска зло насреща ми, като подивяла котка, почна той да отстъпва от мене назад по клона на оголялото дърво, в края на клона имаше изоставено свраче гнездо. Взех да го успокоявам, че ето на, нашата история свърши, под дървото се белеят костите на кучето, можем вече спокойно да слезем долу. Но той продължи да отстъпва назад, стигна до гнездото и се вмъкна в него, като продължаваше да ме гледа с омраза и с презрение. По тоя начин ние бяхме пропаднали в будното око на бухала. Лазар не искаше вече да слиза долу, само веднъж се показа от студеното изоставено гнездо и каза тихо, с горчива усмивка, малко замислено и трогателно: "Какво ли ще каже свраката, когато дойде през пролетта и погледне в гнездото си?"... Скочих долу, потънах до кръста в дълбока пряспа, отдолу взех да увещавам Лазар да не се вдетинява, ами най-сетне да се спусне на земята, ето, няма никакво зло куче, а той помълча, помълча и ми рече: "Аз при кучето си не слязох,, та при тебе ще сляза!"

Не можеше да ми прости, че съм го качил в дървото. Пък аз на шега го бях качил в дървото, да го изплаша, да сломя неговата гордост и надутост, да го накарам да падне на колене пред кучето, което му служеше вярно, а после да го сваля, да погаля с ръка кучето по челото и да тръгне с весело подсвиркване човекът, следван по петите от своя най-верен приятел. Не само аз бих искал това, и други го бяха искали, убеден съм, че и самата публика би искала по този весел, начин да свърши всичко. Обаче, както сами виждате, съдбата не иска!

>>>

 

© Йордан Радичков, 1982
© Издателство LiterNet, 15. 08. 2002

=============================
Публикация в кн. на Йордан Радичков "Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене", С., 1982.
















Партньори