Едно джудже разказва

ДВАДЕСЕТА ИСТОРИЯ, В КОЯТО ДВЕТЕ ВЕЩИЦИ ВИСЯТ КАТО НА ПРОСТОР, А ШИШАРКО МАЙ ТРЯБВА ДА ПОРАСНЕ

Хитър 5ър

web

Ама тая Мърморацията значи много ме ядосва. Понеже апсолютно нищо не разбира от важни работи. Само знае да се занимава с глупости - да подрежда, да чисти, да простира, да ми казва как трябва да се храня... Една важна работа не може. И все когато аз нали понеже съм имал много важни неща и трябва сутрин да си почивам до късно, тя, моля ти се, най-гаднярски идва точно тогава. Ужким случайно... и почва да върши всичките тия глупости...

Ама тя даже не може да простира бе! Ама аз нали съм си доброто джудже, само я чакам да си тръгне и после веднага си простирам дрешките както трябва. Ахъм. Понеже много обичам да си седя на прозорчето и да гледам вятъра как прави гинастика с тях. Ама то, щото аз съм си ги прострял така: Първо си щипвам ризката за ръкавчетата и тя все едно се е хванала за въженцето. После щипвам панталонките за ризката и най-отдолу за крачолките им щипвам по едно чорапче. Ама знаете ли колко е весело бе. Все едно съм аз на въженцето и си правя всякакви труднически упражнения. А тая после идва и ми вика, че така никой не простира. Ризките за раменете се щипвали и другите неща - дрън-дрън, тралала... Ама как никой не простира така бе? Нали аз така простирам. А тя какво? Като ги нареди ризка ризка ризка, гащи гащи гащи и накрая чорапи и к'во? Ми то изобщо не е интересно. Апсолютно скучно, пък то нали работите, ако не са интересни, за какво да се правят? Освен това аз нали понеже когато съм много зает да правя гинастика с лапачинките и то не може едновременно и двете гинастики да се правят и трябва задължително дрешките да ги простирам така.

Обаче чакайте да ви кажа как двете вещици висяха като на простор. Да бе. Хвърчи вчера Гьорчо и вика: "Идвай да видиш. Ама бързо. Много е забавно." Ама как така бързо за бавно бе? Обаче той се пули и не разбира какво го питам. Ама нищо, нали ми е пирятел - не му се сърдя. И - айде след него. Отиваме на полянката до езерото, а там - цялата гора се събрала и гледа нагоре. Горе Маджунката и оная предишната се гонят с метлите, ама не можеше да се разбере кой кого гони, щото и двете си викаха: "Само да те пипна..." Правеха кръгчета над нас и само се проклетисваха и си пускаха светкавици и трещавици.

Обаче по едно време се появи моят пирятел - горският вещиц и ми намигна, както само ние си знаем. И на мене ми стана пак много важно, щото само на мене ми намигна пред всички и аз какво? И аз му намигнах. Даже няколко пъти, та всички да видят. Ама те нали зяпаха нагоре, та не знам дали забелязаха. Ама карай. И като седна до мене така усмихнат и загледа нагоре и беше много хубаво. Обаче в тоя момент Маджунката минаваше над нас и като го видя - лелеееее... Побесня още повече и вика: "Що ще тая тука, бре? Само да се разправя с нея и ще ти кажа аз на тебе..." Ама аз нищо не разбрах, обаче моят пирятел направи учудена физиономия, погледна ме и повдигна рамене. И аз веднага разбрах, че тая, Маджунката, нещо съвсем се е повредила и как така ще ми обижда моя пирятел бе? И ми стана едно такова значи. Само да ми падне тя... И като направи още едно кръгче и се доближи до нас, аз станах и й се облещих и й се опулих и й се оплезих и изобщо й направих най-заслужаващите физиономии. Да види тя как ще говори такива неща на моя пирятел. И като го защитих така, после си седнах до него и го погледнах, и му намигнах пак, та да се успокои и да знае, че няма страшно и че аз съм с него. И обаче сърцето ми тупаше като... не знам като какво, обаче той ми се усмихна и ме взе на коленете си и аз... абе беше ми много гордо. Абе това се казва пирятел.

Обаче тая предишната вещица, като чу тия приказки на Маджунката и й се разврещя, че отклонявала въпроса, а той бил: "Кой й е влизал в старата къща?" и после добави, че само Маджунката е била и сега се опитва да извърти нещата. Обаче, като каза това за къщата, и Маджунката рече: "Аааааа?" от изненада, та чак даже метлата й спря. И като спря оная, пък, както караше с всичка сила, се бутна в нея и стана едно весело... Щото изгубиха такова... как се казваше това... абе нали като стоиш на един крак и не може дълго да стоиш, щото нещо се загубва и падаш. И те аха, аха да паднат и двете, ама се хванаха в последния момент за метлите и увиснаха на тях. Да бе, метлите си стоят във въздуха, а двете вещици се овесили на тях като на простор и се ритат с краката, щото нали, ако се пуснат от метлите, ще паднат. Ама това беше най-веселото. Аз даже си представих колко хубаво ще е да си има човек две вещици... две вещички метли исках да кажа, де. И когато дойде Мърморацията да чисти, викаш метлите, едната се мушва под килимчето, изнася го навън и го държи така, вдигнато във въздуха, а другата метла почва да го тупа. А ти в това време си правиш гинастиката със сладки и сокче от ягодки и гледаш Мърморещицата с преженебрение, понеже не я забелязваш уж. Ахъм. Ехххх...

Ама това трая много кратко, щото усетих, че като чуха това за къщата, и май всички започнаха да гледат към мен. Апсолютно сигурен съм, че беше така. Те само се правеха, че не гледат към мен, но всъщност гледаха точно в мен. И като разбрах това и веднага ми се прииска да си бях сложил шапката невидимка и да се бях скрил в оная другата ми къщичка, дето ми я построи моя пирятел май и дето стоя, когато... някои важни работи не стават точно както трябва. Обаче не си я бях сложил, а Маджунката не само че ме гледаше, а започна да вика: "Така, така, такааааа... Значи, казваш, някой влизал там, а? И после свет-угас, а? Кой ли ще да е бил, а?" И като ги приказваше, се заспуска плавно с метлата, а като й опряха краката в земята, тръгна към мен, размахвайки пръст, и направо ви казвам ставаше много напечено, понеже и магията за безплътност не си бях направил. Ех, да му се не види! Заради Гьорчо значи... Бързо, че било за бавно... И какво, какво - писнах. Ама с всичка сила: "Нищо не знам за никаква кни... аааа... къщааааа!" - и си покрих главата с ръцете. Обаче като казах това и оная предишната, дето още висеше горе, нададе едно: "Ааааааа?", ама така изненадано, че се изпусна от метлата и се изтърси в тревата. Обаче рипна бърже и дотърча: "За какво не знаеш бе ситнеж? Казвай бързо за какво не знаеш!" А Маджунката почна да се хили и също се надвеси над мен и: "Хи-хи-хи! Ситнеж!" И тука вече изобщо не знаех какво да правя и тогава моят пирятел, както ме държеше, се прокашля. Точно така. Сложи си ръката пред устата и се прокашля два пъти. И... ония двете - бжжжжжц - смалиха се и станаха колкото яйца. Леле колко бил печеееееен!

И като стана това, и рече: "Малките трябва да се уважават. Нали така, Шишарко?" А аз само гледах ония двете и ми идеше да им тегля по един шут, ситнежи такива... Обаче... А те през това време подскачаха и пискаха с тънки гласчета: "Трябва, трябва! Малките трябва да се уважават. Ние сме малкиииииии!" И аз... се наведох напред и... и казах, че малките трябва да се уважат. Ясно?

И тогава моят пирятел се прокашля пак и ония - бжжжжжц - пораснаха. А той: "Я да чуем пак." Обаче като каза така и на Маджунката само й светкаха очите и траеше, гаднярката й с гаднярка, и само му правеше разни знаци с главата. А пък другата почна:

- Ами то само тоя си...

Тук горският вещиц си повдигна ръката и аха да се прокашля, но оная продължи:

- ...мпатяга Шишарко може да ми помогне. Никой друг!

Като чух това и зяпнах. А тя:

- Аз нали съм си много разсеяна и не помня къде съм си сложила очилата, с които виждах къде съм си сложила вещите, дето не помня къде съм сложила. Щото точно сега ми трябваше книгата с магиите, обаче не помня къде съм я бутнала. А книгата с магиите май ми трябваша, за да си направя нови очила, понеже не знам къде са ми старите. И сега как да си намеря книгата, като ми ги няма очилата, и как да си направя очила, като ми я няма книгата? И се сетих, че по-рано, когато бях още младичка и неопитна... Хе-хе, спомням си как карах метлата с дръжката назад и не знаех още каква е разликата между грънци и гърнета. А пък със светкавиците колко проблеми имах - бях се опърлила цялата, щото все нещо обърквах поляритета...

Кое обърквала? Поляните ли?

- ...и вместо да излизат от мен ги привличах... Ееееххх, какви времена бяха... Мда. Та се сетих, че тогава си водех записки на магиите. Ама то, какви магии бяха те, ама нали младост неопитност... Кхм. Аз после, ехееее, каква книга със магии написах, ама като не мога да си я намеря, понеже не мога да си намеря очилата, пък тях не мога... Да. Това вече го казах май. Та ония записки, като си написах книгата, ги оставих като завещание на тия след мен. Да се учат и опит да трупат и полза да извличат така да се каже за доброто на всички и най-много на който ги намери. Обаче сега се сетих, че аз нали още тогава си бях такава надарена и разсеяна и все ги вършех едни... Мда... И значи, тогава си направих първите очила-откривачки. Та накратко, рекох да видя как беше точно рецептата. И какво? Връщам се само за туй тук и за нищо друго и също и за никой друг, понеже изобщо не е мой тип...

Обаче това не разбрах защо го натърти на Маджунката, ама продължих да я слушам:

- И се връщам значи, а книгата със записките я няма. Толкова се разстроих... искам да кажа, се зарадвах, че някой вече се учи от нея и прочее, че се просълзих и даже отново забравих каква е разликата между грънци и гърнета. Но пък, като чух преди малко, че това е Шишарко, и паднах от метлата от радост. Нали всички видяхте?

Уффф, направо ви казвам, значи, като свърши тая и на мене изобщо не ми стана по-леко, щото вече апсолютно сигурно беше, че всички гледат в мен и чакат аз да кажа нещо и аз... Абе аз казах, че без да искам. Понеже нали това е най-важното да се знае. Ама нали, щото точно така си беше. Винаги е било така. Понеже... понеже аз без да искам... То така си става винаги - важните работи все на мен се случват. Аз нали затова съм джуджето Шишарко. Щото аз откъде да знам, че са изгнили лавиците и като стане течение и... Ами питат ли ме, дето трябваше цели два пъти да си казвам "Цветко-Петко"?

И после... После Спаска ме взе на гърба си и отидохме до моята къщичка, взехме книгата и се върнахме. После оная предишната вещица си записа рецептата за очила-откривачки, а моят пирятел ми върна книгата, ама... Уффф. Абе върна ми я, ама първо я прегледа. И като я преглеждаше се подсмихваше от време на време, а от време на време се намръщваше. Накрая рече така: "Ето Шишарко, вземи си книжката. Но тук има разни опасни магии, дето са само за големи. Затова страниците с тези магии за тебе ще останат залепени и няма да може да ги разглеждаш дотогава, докато не станеш голям" - и щракна с пръсти.

После всички се разотидоха. Аз си занесох книгата у дома, застанах на прозорчето, подпрях брада с ръце и се загледах в дрешките ми на двора. Вятърът им правеше гинастика. Гледах ги и си мислех. Ама че работа, значи. Сега пък ще трябва да ставам голям. Ама аз вече съм... почти. Еххх... Ама нищо. Сигурно ще порасна още малко... някой ден.

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2002, № 9 (34)