Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХОР

Николай Райнов

web

Излетниците седнаха на високата горска поляна да си починат и похапнат. На някои се приспа след закуската, защото всички бяха станали рано тая сутрин. Почнаха да дремят. На водача не се понрави това.

- До върха - рече той има още доста място и все е стръмно. Пазете се да не заспивате! Хайде да изпеем нещо в хор! Тъй ще се ободрим и ще прогоним съня. А песента (особено хоровата) има и нравствено-укрепително значение: "Който пее, зло не мисли." Не сте ли чували тая народна мъдрост?

- Чувал съм я, но не й вярвам - обади се един по-старите, мъж с изкуствени зъби и прощарена коса. - Аз не й вярвам, защото от малък съм патил с това пеене.

- Да чуем какво е било. Разкажи!

И другите настояха.

Възрастният мъж почна да разказва.

 

- Аз не съм се родил с изкуствени зъби. Зъбите ми бяха добри: зъби като зъби. Но баща ми изкърти няколко още когато бях дете.

Ето как стана това.

Бях ученик в прогимназията. Тогава нямаше още комунисти. Нямаше ни тесняци, ни широканци, а само социалисти. Ама ще попитате: "Какво общо има социализмът с твоите изкуствени заъби?" Не, приятели: има, има. Ще видите. Само слушайте!

Рисуване и краснопис ни преподаваше Нашков - един висок и як човек, на когото даваха да преподава и всеки друг предмет, за който няма назначен учител. География, геометрия, физика, химия, богослужение с катехизис, българска история: всичко знаеше този самороден гений. Нещо като пенкелер или енциклопедия. Веднъж се разболя Рендов, учителят по пение. И Нашков го замести. Разбрахме, че има и музикални способности. Влезе с цигулката "Скръц-скръц! Тра-ла-ла!" - засвири песен и ни накара да пеем подир него. Ние пеем, а той маха с лъка по нас. Ту тогова ще удари по главата, ту оногова и ще кресне: "Пей човешки! Слушай как пеят другарите ти! Слушай цигулката!" Мене ме хвана малко страх. Престанах да пея. И тъкмо тогава - прас! по главата. И ми крещи: "Защо не пееш бе, муле? Да нямаш в устата си слива?"

Оправдавам се: слушам другарите и цигулката. А той - прас! прас! И прибавя: "Ще ти дам едно слушане! Сега нямаме час по слушане, а час по пение. Пей, че ще те пребия!" И аз, разбира се, пуснах едно гласище, та и той дори се сепна. Плаче ми се, ама пея. И - да ви кажа - Нашков остана доволен.

На другия час по пение той ни заяви, че ще основе хор. Почна да избира хористи. Ставахме един по един. Караше ни да вземаме тона, който свиреше на цигулката. И гледаше кому изпъква адамовата ябълка. И мене взе, дори ме похвали. Същата вечер ни събра на първата спявка. Заразучвахме църковни песни. Хорът щеше да пее в ючбунарската църква. След месец-два почнахме да пеем там. И понеже Нашков не вършеше работата безплатно, след всяка спявка ни даваше по един голям бонбон.

"Това е полезно. С него се оправя гласът. Смучете!" - казваше диригентът. И ние смучехме и се чудехме защо не ни дава по три-четири бонбона, щом е толкова полезно. Може би той щеше да направи и това, но тук се намеси социализмът и развали работата. В хора пееха не само юноши, а и мъже. Веднъж, след църква един от басистите ме извика настрана и ми рече: "Ти си добър алт. Защо не дойдеш да пееш във войновия хор?" Попитах го какъв е тоя хор. "Граждански - рече той. - Не е църковен. Войнов е негов диригент. Сега готви цял концерт. Ела да те заведа." И ме отведе в основното училище. В една от стаите хорът имаше спявка. Голям хор. Мъже, жени, момчета, момичета. Войнов не биеше като Нашкова и не крещеше, а само поглеждаше кротко тия, които сбъркват, и показваше как трябва да се пее. И той свиреше на цигулка, но не махаше с лъка по главите на хористите. Туй ми се понрави. Почнах да посещавам и тия спевки.

Тринадесетгодишен хлапак разбира ли ти от политика? Една от най-важните песни, които пеехме при Войнов, беше (още я помня): "Напред, работници-другари! Веч чуй се бойната тръба. Хай, напред! Напред борци! Часът удари - часът на славната борба. Хай, напред! Да млъкнат разпри по света, да дойде братство с любовта - е нашта цел от всички главна, що гоним ний в борбата славна. Напред, напред!" А най-важната песен, която репетирахме при Нашков беше: "Блажен муж, бойся Господа. В заповед его восхощает зело." Не разбирахме думите. И Нашков ги май не разбираше. Пеехме папагалски. А пък Войновата песен ни беше съвсем ясна, и бодро звучеше, и някак особено приятно ни ставаше като я пеем.

Но на една спявка Нашков ни каза: "Научих се, че някои от вас пеели в хора на Войнова. Знайте момчета, че директорът забранява на ученици да пеят в социалистически хор! За такива има изключване." Може да не повярвате, но като разбрах, че съм вършел (без да знам това) престъпление, стана ми някак си добре. И реших да не напускам Войнова. Но забелязах, че Рашков се мярка край основното училище и гледа кой дохожда на спевките. Веднъж ме видя, като излизам, и ми се сопна:

"И ти ли? А що ще правиш, като те изключат и баща ти те изпъди? Телци ли ще пасеш?"

Аз му рекох:

"Ама песните са хубави, господин Нашков. В тях се говори за братство и любов."

Той кряска: "Знаем го ний туй социалистическо братство. А за любов си още малък. Напусни тоя хор, докле е време."

Аз не напуснах Войновия хор, а Нашковия. Скоро подир туй хорът даде концерт в Работническия клуб. Излезе великолепно (според мене, де!), па и Войнов ни даде след това по един лев (първият хонорар, който съм взел през живота си). Добре, но след седмица класният наставник влезе и ни съобщи, че двама от нашия клас (аз и друго момче) са изключени, защото пеели в забранен хор. "Вземете си книжките и си вървете!" - завърши той. Отидох си. У дома, разбира се, не казах нищо. Но на другия ден, когато се правех на болен, за да не отида на училище, донесоха на баща ми съобщение от дирекцията. Той побесня като го прочете. "Я ставай!" И без да ми каже нещо, почна да ме налага с костеливи пестници по челюстите. Изплюх няколко кървави зъба. Чак подир туй дойде поуката.

"Абе, магаре с магаре! Туй, социализмата, ако беше нещо добро, пръв баща ти щеше да стане социализин. Разбираше ли бе, магаре?" - "Разбирам, татко" - отговорих, плачейки. Но разбира се, не разбрах, па и сега още не разбирам.

Та тъй значи. Повтаряйте ми вие, колкото щете, че който пее, зло не мисли! Помня добре Нашкова, който не само пееше, но и свиреше, а в същото време пердашеше на поразия. Не се хващам аз на вашата въдица: аз съм стар сом, не съм тазгодишна мряна.

И друго да ви кажа. През Междусъюзническата война сме тръгнали на поход. Една горещина - не ви е работа! Не сме яли, дори вода не сме пили. Вървим по една стръмнина - ей като тая, дето ни чака отпреде. "Пейте!" - вика фелдфебелът. И някои запяха. Аз не бях от тях. Той ни загледа - кой пее, кой не пее. И отведнъж - прас! - по устата. Удари ме, говедото, та изплюх два зъба.

"Ти бунт ли вдигаш бе, социализино? Бунт ли бе, комунизино? Ще ти дам аз на тебе бунтове! Скоро запявай!" И аз, разбира се, запях: "Съюзници-разбойници, коварни, подли и без срам..." Пея, ама ми се плаче. Като едно време, при Нашкова.

Та тъй, значи. Така ми паднаха първите зъби. А за другите да не разправям: тя е дълга и широка.

 

 

© Николай Райнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2002, № 3 (28)

Други публикации:
Николай Райнов. Избрани произведения. Т. 2. София: Български писател, 1970.