УСЕТИ КРАКАТА СИ ЛЕКИ

Дияна Иванова

web

Размирно й беше на душата, откакто предотврати изнасилването на приятелката си Красимира. Извергите могат да бъдат от всякакъв пол. Само веднъж се беше била с мъж, именно тогава, когато забеляза, че влечугото влачеше Краси към храстите...

Дълга е улицата и протяжна. Градът на това място прилича на запустяла нива, на приведени житни класове. Там небето е някак свъсено, скъсено и гледа предпазливо, обидчиво и неискрено. Сякаш се усеща мирисът на барут, на нещо взривоопасно, което всеки момент ще каже "бам". И така ще отцепи тишината, че в близката кръчма младежите ще онемеят и... ще помогнат.

Вече двадесет минути чакаше в съботния ден на кръстовището, "бумтеше" с ключодържателя ту по единия, ту по другия палец. Наблюдаваше пръснатите клечки кибрит по тротоара и си мислеше за барута. "Швейк" й беше досаден, не разбираше много от тази книга, ама Ярослав Хашек е велика работа. И "Параграф 22" прочете до половината. Мъжки книги.

Защо Краси не идваше? Някой мъж ли е "виновен" за закъснението? Ако е така, ще се прибере у дома и ще си догледа филма. Четиридесет минути на кръстовището. Вече. Смътно се безпокоеше за нещо. Христос е бил четиридесет дни в пустинята. Голямо примамване му е правил дяволът и пак не го е изкушил. А днес хората се изкушават от всичко - от големи и малки неща. Бял кахър е да пожелаеш жената на ближния. Ама да вземеш да поискаш да насилиш някое момиче... Отврат. Смесицата от емоции и думи я догонваше. А вечерта нежно се стелеше. Скоро ще се стъмни. Поседна на камъка. Срещите и закъсненията около тях никога не са я дразнили особено. Идеално е мястото за срещи, ама тоя път...

Камуфлажната шапка и панталонът й с многото джобове й придаваха вид на войник от запаса. Поне така си мислеше. Откъде излезе тази досадна мода. Сякаш всеки момент ще я извикат на плаца. Босите й крака бяха обути в бежови сандали от естествена кожа. Все пак Швейк е добър човек и войник, има нещо тъжно в него, много тъжно.

Изведнъж тръгна леко в обратна посока. Лекият й вървеж премина в натрапчива походка. Препъна се едва, но не обърна внимание. Припряно, бързо, находчиво, истински, кучешки, плъзгаво и гъвкаво побягна по улицата, от която трябваше да дойде Краси. Недоумяваше нещо. Така се е чувствала само в един момент, когато погребваха дядо й. Не й казаха тогава, защото беше бременна. Въпреки всичко й прилоша точно в 13.30 часа - погребението беше тогава.

Спря се и се огледа като заек по средата на улицата. Въобразяваше си нещо явно. Трябваше да се успокои. Поседна. Ще отиде до Краси. Посоката е тази. Само дето въздухът не й достигаше нещо. Колко пъти в живота си беше нацелвала своята посока! Пак тръгна бързо. Почувства, че добрият войник Швейк е наблизо. Отново се опита да се успокои, но не успя. Слепоочията й пареха. Имаше температура. Посоката ми. Винаги ли съм била на правилното и точното място и възможно ли е изобщо това!

Точно в този момент усети хладина по гърба си. Сякаш рой калинки започнаха да я газят, но не я премазваха. Чу учестеното си дишане. Животинките по гърба започнаха да се движат и по корема й. В ушите й заби камбана и... ехото донесе вика на Краси. Швейк застана сериозен - отиваше му тази тъжна физиономия. Добрият войник искаше да бъде добра с него. Мога да бъда добра с всеки, стига да не се прекалява с мен. И да не бъда обиждана безпричинно, особено когато не върша нещата умишлено.

Веднъж ходих на театър. Купища войници се изсипаха в залата. Накрая старшината стана, дойде при останалите хора и изрева: "Всички цивилни по-бързо навън, по-бързо". Нещо ставаше с Краси. Искам всички цивилни и военни да са тук, за да ми помогнат, да отнесат страха, противоречието, загубата на дядо, изнемогването, температурата, треската, маларията, болката и... самотата.

Точно в този момент почувства самотата своя сестра, а не своя съперница. Никой не можеше да й помогне. Никой.

Нещо в нея издрънча като циганско дайре и тогава усети краката си леки, тежестта в глезените я напусна завинаги. Хукна към храстите. Викът й оглуши вселената. Чуха я добрите костенурки и Йосарян. Швейк примижа на парцали, даде й сила, направи здрави ръцете и ритниците й. Подари й своята пушка, а той доброволно влезе в ареста. Нямаше я чантата й. И Христос го нямаше. В този момент нежната жена с камуфлажните дрехи беше богохулник.

Тогава за първи и последен път се би с мъж. Най-отвратителното й преживяване. Момчетата от близката кръчма помогнаха на Краси. След това.

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2012, № 2 (147)