ЗОВЪТ НА РОДИНАТА

Атанас Илиев

web | Култура и критика. Ч. I

В един от предидущите броеве на “Изток” литературният кръг “Стрелец” излезе с един апел към младежта, в който е изложена и насоката на неговите творчески устреми и копнежи. Тази насока може да се характеризира като “европеизиране на българина, без да се изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица със свой собствен облик”. Писателите от литературния кръг “Стрелец” намират, че нашето изкуство досега е дирило само външното в родната ни действителност, а не съкровените глъбини на българската душа. Културните влияния от Западна Европа, от своя страна - според схващането на същия литературен кръг - досега са облъхвали българския творец, без да проникнат в дълбочината на душата му. Причината за това трябва да бъде дирена пак в повърхностното отнасяне към българската действителност. Защото чуждото може да бъде оползотворено само от онзи, който преди всичко познава себе си.

В българското изкуство се е създало едно фалшиво противополагане на родното и чуждото. Едни от нашите писатели се задоволяват да пишат само за “хармани, гайди и бъклици”; други намират своето призвание в подражаването на чуждите писатели. Литературният кръг “Стрелец” си поставя задача да създаде органическа връзка между родното и чуждото. Tой намира, че семената на западната култура трябва да паднат върху разораната почва на родната ни психика. Чуждото трябва да се постигне по пътя на едно вдълбочаване в родното. Само тогава бихме могли да дадем нещо ново, което е рожба на българския дух; само тогава бихме могли да внесем своето в общия културен прогрес.

В тия изявления намираме вяра в творческото начало на българския народ. Представителите на западноевропейската култура не са вече абсолютни авторитети, чиито мнения трябва само да се повтарят. Не! Западноевропейската култура трябва да бъде изживяна като наша собствена; тя трябва да се приспособява, продължава и дотворява от самите нас. Източното и западното тук са дадени като две равноценни начала, които трябва да влязат във взаимодействие.

При тази насока на духовните стремежи, обаче, един въпрос все още остава открит:

- Докога ще бъде необходимо това взаимодействие между източното и западното? Културите, както е изтъкнато от Шпенглер, се развиват като живи организми. Всяка от тях умира, за да бъде заместена от друга. И ако повярваме на Шпенглер, че западноевропейската култура ще бъде заместена от бъдещата култура на славянството, какво бихме могли да направим още отсега, за да намерим своето място в тази бъдеща култура? Нека не ни се вижда чудно, ако отговорим на този въпрос с отговора, който вече дадохме на въпроса за отношението между родното и чуждото. България би намерила най-добре своето място в бъдещата култура на славянството, ако успее да усвои и изживее като свои културните ценности на Западна Европа. Културите се развиват като живи организми. Това е вярно. Смъртта на всяка от тях влече зараждането на нова. Новата култура, обаче, колкото и да бъде различна от предидущата, все трябва да бъде откърмена от нея. (Този факт, струва ни се, е недостатъчно ясно забелязан от Шпенглер.)

Западноевропейските културни влияния, в този смисъл, са необходими за новата култура на славянството. Те създават благоприятната температура за нейното заякчаване и развитие. Те, може би, забавят процеса на обособяването й, но това забавяне е необходимо за правилното й развитие. (Такова забавяне нерядко е необходимо и за развитието на органичните процеси.) Петър Велики, казва Шпенглер, е отклонил руския дух от най-прекия път на неговото развитие и е причинил едно закъснение на това развитие с около сто години. Голям въпрос е, обаче, дали руският дух би могъл да създаде това, което създаде, ако да не би преживял едно подобно закъсняване в своето развитие. Защото твърде бързото tempo в развитието на един народ нерядко създава недоносчета по пътя на културното творчество.

Културното влияние на Западна Европа, изобщо, днес е необходимо и задълго още ще бъде необходимо за развитието на нашата култура. Не трябва да забравяме, обаче, че под топлите лъчи на това влияние ще изникне една нова култура, която ще бъде различна от западноевропейската. Влиянието на западноевропейската култура е само едно средство за осъществяването на заложбите, които дремят в дълбочините на българския дух, едно средство да заговори родината. Смисълът на националното съществуване, казва Хегел, е да обработи идеята, която крие в себе си, да я изнесе в арената на всесветската история, дето стават борбите на идеите.

Това схващане на Хегел е твърде интелектуалистично. Той счита, че дори и политическите отношения на народите се определят от отношенията на известни идеи, че зад нациите и техните армии има принципи, които се борят, че зад окопите и батареите бдят идеи и те са именно, които се сражават. Едно подобно тълкуване на историята е твърде схематично. Нима нашият съюз с турците и борбата с русите бяха съюз и борба на идеи? Обаче, ако не смесваме политическата с културната борба, схващанията на Хегел биха намерили своето оправдание. Културната борба на народите в този случай би се явила като борба на идеите, които живеят като тъмни сили в тях, борба на идеите-сили, както би се изразил Фуйе, борба на инстинктите, които подсказват на всеки член от тия народи възможността за реализиране на национални и културни ценности.

Живее ли в нашите души един подобен инстинкт, ясен ли е неговият зов, служи ли ни той за ръководство по пътя на културното ни развитие? Нашият народ се разви твърде бързо от освобождението насам: той не успя да асимилира западната култура, а рабски й се подчини, по пътя на своето творчество създаде толкова недоносчета. Старото и новото не можаха да влязат в органическа връзка помежду си, а създадоха конфликт в народната психика. Кой от представителите на нашата интелигенция не е подирил спасение от този конфликт в чуждата култура? Кой не е подирил своята духовна родина някъде на Запад? Кой не се е чувствал чужд на своите, чужд на чуждите, па дори и чужд на себе си? Кой не е чувствал нужда от родина и кой не си е задавал въпроса на Яворов: но що си ти, земя ли в някакви предели?

Това болезнено родинодирене ще изчезне само ако усвояваме чуждата култура в органическа връзка със заложбите на нашия дух, ако намерим чуждото по пътя на вдълбочаване в себе си. Любовта към родината ни е потисната и заключена в дълбочините на душата ни. Ние сами не знаем колко много обичаме родината си. Тази любов може да бъде отключена само ако успеем да примирим родното и чуждото. Само тогава нашето изкуство ще достигне висотата на предназначението си, само тогава нашата култура ще бъде наистина наша и ще заеме своето място в културното развитие на човечеството.

© Атанас Илиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.

Други публикации:
Изток, 1926, бр. 40.