Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УМОРЕНИЯТ АНГЕЛ

Тихомир Илчев

web

Тук съм. На старата пейка с очукани краища, до малката църква с напукани стени и излющени от времето стенописи. Не съм я търсил, тя ме намери. И винаги, когато се връщам в този пропит с болка и топлина храм, в двора на който много отдавна вековете са спрели да си починат, и за щастие, никога не са продължили по пътя си, се сещам за онова хлапе, което винаги ме изучаваше с любопитство от огледалото. 

То имаше огромни, дори прекалено смели очаквания към света. Към човеците. Всички те му се струваха толкова различни и прекрасни. А то не беше като тях. Често политаше от леглото си и се приземяваше в нечии чужди мисли. Изследваше това, което го заобикаляше, радваше му се, страхуваше се от него...

 

Помня как веднъж у нас имаше гости, родителите ми ги посрещаха весело и говореха на висок глас. Всеки ми се радваше, щипеха ме по бледите бузи, които след това се наливаха с кръв, и оставяха микробите от пръстите си по мен - ах, как мразех това! Наблюдавах разкривените им в усмивки физиономии, безгрижния им смях, празните им разговори и изведнъж ги видях всичките мъртви.

Изстинали, безжизненни трупове. Но те продължаваха да се смеят, все така глупаво, безгрижно и гръмогласно, а аз заплаках...

Влязох в другата стая (имахме само две), където спях, и заплаках.

Помня, че по едно време майка ми - явно, забелязала липсата ми, дойде при мен и ме попита защо плача, а аз през сълзи й казах, че всички ще умрем. Оказа се, че тя отдавна е била запозната с този неизбежен факт от битието ни, но все пак, изпадна в лек шок и ме попита (или по-скоро попита себе си) как е възможно дете на шест години да мисли за подобни неща. Вероятно е помислила, че не съм много наред. Като че ли те бяха!? Те защо се смееха? Какво смешно има в смъртта? Или понеже сега не мислят за нея, си въобразяват, че тя едва ли не ще изчезне?! 

А смъртта е мъдра и търпелива. Тя  чака. И знае. Знае, чака и мълчи... 

 

Аз растях и с мен растяха и разочарованията ми от човеците и от така подредения от тях свят. По-точно разбъркания от тях свят.

 

Помня как веднъж вкъщи беше влязла някаква муха. И понеже аз бях проектиран, като всички мои връстници, че мухата е нещо лошо, което трябва да се убива, аз, естествено, я убих. Така да се каже, изпълних своя обществен дълг. Малкият й, обезобразен труп остана да се търкаля в лявата част на перваза под прозореца, а аз плаках напоително цяла вечер. Не помня дали изобщо съм заспал, но и досега си спомням добре как бях убеден, че заради това насекомо ще отида в някакво много ужасно място, наречено ад (пише се с малка буква, тъй като е понятие, а не име), в което парното, явно, беше безплатно, та затова там винаги беше ужасно горещо. А кое хлапе обича горещините?!

Когато наблюдавах т.нар. "външни стенописи" на Захари Зограф на храма в Троянския манастир, особено зловещи ми се струваха адските мъчения на голите прелюбодейци, сребролюбците, суетните...

Особен мистицизъм се усещаше и в гробището на манастира, където спяха за вечни времена мъртвите монаси от светата обител. Впрочем, ако някой се чуди какво е това непрогледен мрак и съществува ли изобщо, нека прекара една нощ в покоите на манастира и ще разбере.

 

А аз растях и разбирах, че всичко, което е взривявало сетивата и въображението ми, като празнични фойерверки на магьосник от Средната земя, всъщност е фалшиво, сиво и грозно... 

Мухите наистина се оказаха много вредни за моя вид от хуманоиди, а половината от гостите на родителите ми от онази (злополучна за мен) вечер вероятно отдавна са мъртви.

 

Често сънувах един и същ сън. С някакво непознато момиче, което силно ме привличаше.

Сам съм в някаква огромна стая. Спя, но изведнъж се събуждам, сякаш знам, че до мен има някой и виждам в другия край на стаята момиче. Лицето му не се вижда, но въпреки това момичето е прекрасно и аз усещам, че това е Тя, моето момиче. И всеки път, когато тръгвах към нея, тя изчезваше някъде. Като че ли просто потъваше в стените на огромната стая...

След това срещах различни момичета, с много от тях преспивах, на повечето не помня дори имената, но Тя така и не се появи. Да я чакам ли изобщо? Или Тя не ми разкри лицето си може би за да ми покаже, че всъщност не съществува? Не зная, а и вече не ме интересува. 

Странното хлапе порасна и е уморено, и отдавна не смее да лети никъде, защото - май беше в трети клас - осъзна, че гравитацията е голяма работа и с нея шега не бива.

А колко прекрасно щеше да е, ако вместо стомаси имахме крила...

 

 

© Тихомир Илчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2017, № 7 (212)
















Партньори