Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

Мариана Тодорова

web

И понеже приливите се бяха изгубили някъде по пътя,
отивах до магистралата да им помогна и виках: "Насам, насам!"

"Лунна пътека"

Пристрастяване е.

Да изгребеш себе си, за да се представиш пред света чрез категоричността на единствената д у м а - това е възможно само ако пристрастено и опасно си скочил в "халчето" на живота, в неговите видими и невидими връзки с човешките съдби ("Ерозия", "Склон", "Ситното", "Кладенец", "Шапката", "Шоколад", "Глад", "След", "Рибките", "Имитаторът", "Страхотна", все заглавия на разкази...).

Пристрастяване е.

Ако никога, дори тайно в себе си, не си пожелавал да откопчиш своето лице от неговото - ласкаво и грубо, повече грубо, повече грозно (Боже, каквото и да е!) - лице на живота; или, когато в опасна близост си подушвал смъртта ("Вълк", "Кладенец", "Шапката"); или зелените стъпки на изкушението са правили опит да покорят ласкавата наивност на твоето човешкото сърце ("Юли не идва"), само тогава можеш да разбереш, че прозата на Здравка Евтимова е пристрастяване - към живото. Към най-живото в живота.

Назоваването на "пристрастеното" става така: Вилнейко, Никола, Имитаторът, Ерозия, Решението, Вазичка, Рондо, Предложението, Шоколад, Шапката, Склон, Страхотна, Страницата, Ситното, Четвъртък (последното е заглавие на роман, другите изброявания са заглавия на разкази). Като словесен материал те са особено ценни, защото са кратки.

Авторството се е сраснало със сърцето, не може да се разполовява на повече думи, безсмислено е да се рои.

А е кратко, защото Пристрастеният дълго и сложно е извървявал своя път и продължава със същата страст да опознава света и да го желае в неговите различия. В пристрастяването, чрез материята на неговото изследване и постигане, се получава удовлетворяващата "доза", затова всеки добър автор не може и не иска да е многословен. Защо му е да бъде многословен? Нали самият той знае и дълбочините, и пропаданията... Когато от себеподобни си бил захвърлен в дълбок кладенец. Знае тя и самоспасението чрез "драпането до кръв" към светлия диск най-горе, във високия отвор. И когато откопчването от тъмната влажна хала долу изглежда отчайващо непостижимо, а сърцето плаче: няма страшно...

"Мама беше права!": "...Който те плаши с чудовища, е лъжец!". За Здравка Евтимова тези думи на майката са станали сила, вяра, надежда ("Кладенец", "Склон", "Ситното", "Вълк", "Ерозия"), кураж, който тя ежедневно вдъхва на другите:

...горко на тоя, който те плаши с чудовища...

За любящите и разтревожени очи на майката (на почти всяка българка) "първоначалието" за нейното дете днес е белязано от стрес, недоимък и страх, "рани и залези". А тази рана, може да спре да кърви само ако я потопиш в съд със специална отвара от змийско мляко ("Ситното", "Кръв от къртица"). И трябва винаги да я носиш със себе си, защото тук, на Балканите, пътищата за човека отдавна вече са непредсказуеми. Отровата на змията ще погали раната на жената, нанесена от себеподобни, ще спре кръвонасяданията. Изглежда, че само в студенината на змията е предвидимо да има "емпатия" към страдащия.

Разбрала го е. Почувствала го е. Пристрастена е към споделянето му.

Това е Здравка Евтимова.

 

*

Лексемите от кратките заглавия на нейната проза целят съсредоточаване и особена категоричност през посланията за единственото. Дума, която заковава, която е толкова силна, че не търси двусмислието от контекста на другите пояснения.

Когато заглавието е от една лексема, а това не е изключение за разказите й, тя е закалена като съсредоточие върху сюжета, който от своя страна играе изключителна роля в прозата на Евтимова. Думата, когато е с предназначението на пряка реч или е част от поведенческия рефлекс на някоя нейна героиня, всъщност пак е като прорязване, като светкавица, изкрещяване като след паднал гръм в полето ("Ситното", "Шапката", "Склон"). Тя е "думата-писък" на животинчето ("Вълк"), на онова сиво хърбаво от глад вълче, с неговото провлачвано ранено телце след куршумите от оръжието на мъжа, оня, който винаги прогонва след употреба и никога не те приютява...

Ярък представител на феминистичната тенденция в културата, със забележимо начало от своето съществуване през втората половина на XIX век и като обхваща сериозни явления чак до края на XX век (както и постфеминистични уклони от началото на XXI в.), днес Здравка Евтимова е явление не само за българската култура, но и за мащабите на световната литература.

Повествованието в текстовете на Евтимова тече като златна река. Но със стръмни брегове... Всеки читател, който тръгва с корист към четенето - желае реката, по причина на златната рибка, но се бои от бреговете. Малцина са решителните.

За "смелите сърца" е написана тази проза...

 

*

"Баба Юра умря."

Като читател - най се страхувам от такъв финал!...

Не, не се е случило точно така.

По-скоро това е средата на приказката "Лунна пътека", великденският разказ на Евтимова... В него се разплита болезнената за българина история, в която родителите гурбетчии са принудени, поради социален дисбаланс и реална обреченост, да поемат с надежда по пътя към онези държави, които отдавна предвидливо са осигурили добро бъдеще за децата си. Спрямо емигрантите тази мисъл е като златния и коварен Клондайк - милост за успелите, покруса за губещите.

Но ние сме още в началото на споделеното - кратък, удивителен разказ за лунната пътека, която в представите на малкото българче е отвела родителите му на приказно красиви и богати места. А реалността е друга: тяхното си е гурбет, с всичките горчивини на чужденеца, на молещия се за препитание, на воюващия за себеутвърждаване. И те стоят, разделени, на двата бряга - отдалечени доскоро географски, а по-късно и емоционално.

Но то, момиченцето, не знае това, все още не знае. Когато стане зряла жена, ще си пожелава неща в подобен контекст, с които я е възпитал животът от времето, когато е била чакащо дете. В надеждите си порасналата девойка ще си пожелава "да има", да "притежава", а въображението ще конструира поведенчески рефлекси спрямо постигане на "мечтата" като реалност:

...Цяла България беше едно топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха в Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките. Но и при Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон. Тогава тя щеше да почерпи тези мъже с най-хубавото кафе и щеше да им подари цялата Струма - от Витоша до гръцко чак ("Сезонът на маслините").

Преди заминаването си родителите гурбетчии ("Лунна пътека") по рефлекс "завещават" на своите деца да наглеждат като скъпоценна вещ изтърканите им куфари, с остатъчна вместимост на вещи и спомени, толкова стари и набръчкани, че е невъзможно да ги придружат дори до първата спирка на чуждоземието.

Изоставеното дете ще расте и ще пази сакралния куфар с вехториите, ще съзрява, приседнало задълго в скута на местните възрастни жени, обвито в магията на грейналите шарки на престилките им и чудните приказки. А с тях е изпълнена цяла България - достолепни жени, които никога няма да изоставят на произвола на съдбата повереното им от гурбетчийката майка дете...

След смъртта на баба Юра грижата за момиченцето ще поеме баба Марта, без да чака покана, след смъртта на Марта "радостта" се пада пък на баба Рада... Всичко се решава на момента! Няма задължения по веригата. Марта, Пенка, Рада, генетично все български имена!

Колко смърти, колко загуби. Но детето не ги осъзнава все още. За него по-важни са детските чудесии, които го застигат в живота - прахолякът в детските крачета, игривостта на котката Мързулка, заета с коварното ухажване на двете кокошки, ах-бодлите на двата селски таралежа, преследващи змиите в двора - всичките тези изненади, превърнати в нов дом за малкото дете, са компенсация от Бога. Те временно ще отклонят вниманието му от липсващите родители, чиито най-скъпи образи то свързва с лунната пътека и раздялата между родителите му на приказно красивия бургаски морски бряг:

...имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.

- Като нива ли е то? - питаше ме тя.

- Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с попчета и лодки.

И лунната пътека те води до нещо добро? Като например хлебарницата? Като някой щастлив ден? Не, казах й, лунната пътека води до бялата ти коса, защото тя е умна и знае приказки; и до зъби, които не болят, крака, които не се уморяват, и до магазин с безплатни играчки; до четвъртък, когато вземаме пенсията; до Коледа, до боровото клонче, което много внимателно отрязахме от Борко, за да не го боли, и у дома украсихме с памук. И до Великден, когато ще боядисаме две червени яйца - едното за тебе, бабо Юрке, другото, по-малкото, за мене.

- Ти си моят Великден, Марче - каза баба Юра.

От тази сутрин магистралата стана моето море, колите бяха гларуси, камионите - моите бури и аз бях едно щастливо дете. Дори бях още по-щастливо дете, но вече не чувах морето. То беше далече: на едното му пристанище - моят баща, на другото, най-далечното - майка ми, между тях - безкрайността, а аз бях едновременно двата й бряга.

Баба Юра умря...

Смъртта на баба Юра е част от кръговрата на света, тя е живяла вярно и предано със своите неизтръгнати и непречупвани корени, затова кончината й е естествена, не е страшна за никого. Детето я намира заспала, с ореола на нейните сребърни коси, кротка и красива в съня си.

А детето, рано срещнало се с чуждата смърт в периметъра на малкото си пространство, разказва своята история невинно, божествено, лично:

...ще се обръщаш ли назад към мене? - питах я аз, а тя ме успокояваше:

- Да, Марче, само назад към тебе ще гледам. Да знаеш: като по магистралата мине онзи рейс, София - Видин, запомни, че те виждам, моето момиче. Ще ти пращам щастие направо от луната. Щастието е нещо хубаво. Магазин с безплатни играчки, пържени картофи с червен пипер и сирене, това е щастие, ситното ми Марче. Баба ти Марта е добра жена, тя ще те гледа...

Произведенията на Здравка Евтимова отговарят на масовите български рецептивни нагласи, а явно и не само на българските, както сочат данни от библиографията на отпечатаните по света нейни книги. "Странните" й романи имат щастливата съдба авторката им да е едновременно и техен преводач. Преводачът е в уединение със сърцевината на авторова идея, която добива своята плътност при ресурсите на чуждия език, без да губи колорита на родния. Така се оформя една творческа обективност и неутралност, която показва по допустим начин художественото представяне на родното мислене и живеене в контекста на чуждото. Без нуждата от сантиментални стенания за провинциална малоценност или пък комплекси на патриотарски жестове, Евтимова директно пише на английски романите си, или превежда от български на друг език разказите си.

Попаднал в лапите на безжалостната издателска и печатарска индустрия, или на някоя друга, каквато и да е тя индустрия, бълваща масовостта (като рейтинг и като вкус), съвременният писател, не само българският, има сравнително малко полезни ходове. Писателят трябва да се прицели в най-верния, иначе пропадането е неминуемо. Ние сме свидетели как през последните години се надига цялата вътрешна съпротива на най-даровитите български творци срещу причините, водещи до разпад на обществата ("На ръба" - по точното определение на Александър Морфов в пиеса, поставена на сцената на Народния театър, София). Забелязваме как се активира цялата интелектуална енергия на първенците на духа в България, които застават на страната на губещите, на осиротелите, на премазаните български съдби. В други случаи изразяват презрението си към оправданието на политическите активисти, че всичко това е по причина на прехода. Толкова често сме свидетели на неприкритото желание на писатели и на режисьори "да получат честта" да се враснат чрез своето творчество в живота на малкия човек, за да го защитят, поемайки отговорност за точна писателска и режисьорска интерпретация на ставащото в обобщен план. Това е жива "драматургия" на огрубения от проблемни събития живот на днешния българин - с тревожното предчувствие за още по-суров материален и духовен недоимък за идващите нови поколения.

 

*

Ако се върнем към "Лунна светлина", забелязваме, че съзнателно подсиленият наивитeт в обрисуването на постъпките на героите като че ли разчупва на късове като хляб думите, за да извлече максимална автентичност на обема от познания за света, понякога болезнено ("Ерозия", "Склон", "Шапката", "Кръв от къртица", "Вълк", "Шоколад"), друг път сладостно ("Юли не идва" и др.). Краткостта на заглавията на много от нейните разкази е симптоматична, по същия начин e характерна и спойката на идеята с началните стъпки на разказваното. Още първите интонации, без изключение, на повествователен проект на Евтимова, "индексът" за справедливост по същество се наслагва с началните повествователни елементи на сюжета и го виждаме в изписаните ударно редове на всяка новородената творба:

- Върлино, това е мястото - отсече мъжът, без да я поглежда. Тя също не го погледна, стисна търнокопа, не каза нищо. Заблъска каменистата земя... ("Склон");

- Страх ви е от Гроба - отсече мъжът, стегнат и здрав, гъвкав като камшик. Беше работил пет-шест месеца като ски учител в Шварцвалд... ("Шапката");

Митра пристъпи към дървото и първо го удари с юмрука на дясната си ръка. Този път от кокалчетата не потече кръв. Удари ствола втори път... ("Ситното");

Юлиан беше на осем години, високо слабо хлапе, което тичаше по цял ден из полето, все само - като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка ("Имитаторът");

- Как може да не си чувала! - изрича заплашително главен мениджър Баранов. - Ти си тук, за да си чувала. Плащаме ти да чуваш ("Тодорка и началото на света").

В прозата й има внушения, заложени още в първите изречения на разказите. Здравка Евтимова обича да хваща "коня за юздите" веднага. "Началото" е повелителен, важен елемент от сюжетната завръзка; началото е ярък акцент върху идейната същина на случката, сугестия на трите най-важни елемента на нейната проза - линия на разказваното, обем на случванията, мотивация на характерите:

Ако беше намерила работа, нямаше да се появи на прага му ("Вълк");

Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за две трохи ("Ерозия").

Тежестта пада върху вътрешната динамика на сюжета, който е строго обвързан с посланието. Затова твърдя, че нейната проза разчита да изгради сугестия. Още в първите редове на прозаическия проект. Там е залогът на съгласуваната "правда", или на отхвърлената "неправда", и двете курсивирани чрез входящата реплика. Ясно личи, че композицията на разказите на Евтимова е строго предопределена, макар последователно да се мотивира в цялостния текстови ресурс на идеята. Може да се обобщи, че при Евтимова този модел на рязко "влизане" в жизненото и нравствено пространство на текста е стратегия, полагана разностранно. Във всички нейни текстове се забелязва подобна стилова хомогенност.

Женските образи на Здравка Евтимова са изградени на контрастен принцип, в тях има динамика, решителност, нейните жени са упорити, воюващи и непреклонни, понякога достатъчно дръзки, за да постигнат своите права наравно с мъжете, друг път жените буквално се налагат със сила над предозиралия своята мъжка агресия партньор:

Беше наела кафето и го бе кръстила със собственото си име - "Виолета"; тук идваха мъжете от "Чистота", мъжете от каменната кариера и кланицата - мъже, които носеха със себе си своите миризми на заклани животни, на експлозив и барут, на отпадъци, но те носеха погледи, които нервно я следяха. Тя все си имаше някой - най-здравия, заклалия най-много животни, иначе нямаше да може да се задържи тук, в гърбавата постройка на завоя на Струма. Сега този човек, заклал най-много ялови крави, най-много свине, спеше до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната кафеникава. И в съня си я държеше, не я пускаше да избяга далеч. Този мъж се казваше Гого, но му казваха Кръвта, защото след няколко ракии биеше всичко, което се изпречеше пред него. Носът му беше счупван няколко пъти, но тия, които се бяха сблъсквали в пиянските му запои, бързо след това се изселваха далеч от квартала край Струма. Тя въобще не си играеше да му сваля ризата, миришеща на заклани агнета, на измръзналите жени, които миеха с маркучи кланицата. Не се бавеше с обувките му, грамадни кожени лодки - тя го блъскаше направо върху ниския шкаф, където държеше вафлите.

Жените на Евтимова - в съдбовен за живота им случай, могат дори да извадят оръжие и да си послужат с него ("Вълк") - асоциация за стрелба по човека самец, ако той е засегнал човешкото им достойнство. В следващия момент пък са в състояние да разгърнат като игрова гротеска слабостта на силния пол към техните тела, женственост, аромати и мили хитрости. Изключително състрадателни са към по-слабия човек, без разлика в пола (каквито са думите и ласките на кокетната Пирина към болния Калчо). Учудващо е как тези жени стрелят и галят съдбовно, озарени в ярка светлина. Те не са светици, не са богини, не са русалки, те са като красиви снопи от житни класове върху земята на своите желания и мъжете потъват и се изгубват в тяхната притегателна сила.

Силата на нейната проза е в изграждането на образа на жената, търсена е индивидуалността им. И въпреки това женските образи повече си приличат, отколкото да се различават, в поведението им има нещо обединяващо. Женските образи на Здравка Евтимова са земни, пластични и живи, изградени с особена авторова любов и познание за крайностите в човешките състояния и поведения. Те са и ловки красавици, които изпиват мъжката сила, или агонизират от заразна краста по слабоватите си тела, и от мъжките безпътици. Но никога не са безлични. Жените на Здравка Евтимова са се "врязали" в обстоятелствата на обществото неотложно и променят процентите на емигранските индекси, или пък тлеят от бедност, глад и унижения в собствените си държави, но винаги остават мерило за силата на духа преди всичко, устойчивост пред трудностите - има случаи, в които тези женски образи са истинските ангели на справедливостта ("Той и други аномалии", "Кладенец", "Шапката", "Склон", "Ситното", "Вълк", "Шоколад", "Глад"...). Персонажите в нейната проза получават допълнителни характеристики към своята индивидуалност и чрез страданията и провалите на другите - от пречупените, смазаните, оскотелите, с мършави очи и незавидна участ хора.

Най-страшна е участта на тия, в които генетично е заложено доброто, трудолюбието и бистрият и чист ум, но те са се пречупили вследствие на олигофреничните действия на съвременните новобогаташи, с фаталните им разклонения - наркопласьори, дребни прeстъпници, мутризирани люде. Ето защо понякога те се вкопчват здраво в нечие мъжко рамо, за да не ги последва участта на пораженците, в подобен момент жените на Евтимова се превръщат в истински дяволици (романите "Една и съща река", "В студената ти сянка, лейди", "Четвъртък").

Може да се забележи, че творбите й са реакция срещу съвременната прекалена "изтънченост" в писането на разкази и романи днес. В защита на тази своя естетическа позиция първенство държи великолепният разказ на Здравка Евтимова "Юли не идва", в който главен герой е любовта, а всички декоративни елементи в сюжета му говорят, че "случаят" е разигран на български терен:

...стария зелен фургон... Крадците, естествено, бяха ошетали предметите от метал - вилици, лъжици, пружини, чукове - и ги бяха изпили още същата вечер след кражбата. Симеон и Сима се криеха в любовта - тя се случваше в тревата, на пътеката, върху старите, проядени от мишки, юргани, а над тях съскаха оси, килийките, залепени към тавана, с отровата на жилата, фургонът свистеше от страх, сладост и дъжд, а дните нямаха край. Двамата хвърчаха към нищото, любовта им беше провинциално градче, където освен да откраднеш стара желязна ограда, няма друго какво да сториш. Единственото нещо, което се движеше тук, бе реката. Симеон и Сима бяха отъпкали тревата, целия напечен пламнал от жега двор. Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене пред тях.

Засилен е фокусът върху обема на формите и багрите, фиксиран от словото чрез езика на сугестията - и най-простите елементи създават внушение за виталност, граничеща с духовен екстаз ("Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене..."). Тези елементи искат и настояват за лапидарност, за автентичност, и подобна трансформация става възможна по линията на една свята простота, детска искреност в разказването, благословени от Бога:

Симеон не й казваше: Хубава си, тя не му шепнеше - Не си отивай, защото той беше въже около врата й, той беше пуст път с празни панелни апартаменти от двете страни. Той беше старата къща, където майката на Сима бе казала на баща й: "Край", и бе заминала при щастието, което започваше след Терминал 2 на летище София. Но в градчето растеше орех, който Сима обичаше като глупак. Дървото бе пораснало с дядо й, с баща й и всяка вечер раждаше звезди. Тук.

Финалните думи на девойката са очакваните: "Юли не идва без тебе!"

Можем само да гадаем защо в съвременната култура започва да зрее отново мечтата по изконното, по натуралното, по "примитивното" дори, но преди всичко по детството и пътя на съзряването. Може би надявайки се, че там ще открием спасителни жизнени сокове... Да ми бъде простено, ако греша, но в момента авторката ми прилича на един самотен, но неизтощен бегач на дълги разстояния.

Друг път ми се струва, че възвръщането към дисциплината на лапидарното изкуство е реакция за преосмисляне и съпоставимост на залинялата българската действителност спрямо висотата на духа и познанията от източните религии, придошли в последните години по линията на хайку внушения чрез поезията.

 

*

В маниера на Евтимова до възможния предел се обтягат връзките с природната даденост, но и с последиците от социалния бит. Като се отказва да имитира природата, авторката разкрива една реална, покъртителна драма на бедността, в буквалния смисъл - на вцепенените от безпаричието жители на един цял град, а по-конкретно това са лични събития около членовете на едно семейство (романът "Една и съща река"). Бащата, бивш миньор, сега тегоба за семейството си поради последвалата го инвалидност, разчита най-много на Пирина, така се казва една от трите му дъщери. Стои той, "приклекнал върху строшения си в мината крак", а след продажбата на единствения им дом (една порутена къща) днес стиска "четирите омачкани банкноти", които досега са били "къщата, дюлята, двора и гроба на покойната им баба".

Продажбата е станала наложителна, тъй като дъщеря му Пирина съзнателно е абортирала своето бебе, заченато от Яков, една от мутрите в селото, а пък в яростта си той е уволнил от работа и трите сестри (Люба, Сара и Пирина) от кухнята на своя мотел. Според мнението на жителите на малкия провинциален град, където се разиграва действието, Яков е собственик на всичко и на всички в града, собственик е и на опикания от бездомни кучета площад, "покрит с розов мрамор", хората казват, че дори е притежател и на "градските комари".

Мъжът и жената, станали преди две десетилетия родители на Люба, Сара и Пирина, продали земята и дома си, днес потеглят към безкрайността да търсят работа за децата си. Авторката говори с огромна тъга за манталитета на тези хора, пътуването им към неизвестността е сравнимо с мъката на героя на Йовков, който дири спасение за болната си дъщеря, вгледан в огърлицата от лястовици. В случката на Евтимова возилото вече е натоварено, тук са старите легла на семейството, където, заедно с дървоядите, са отгледани и момичетата, бюфетът с прозрачните малки ракиени чашки продрънква, бащата след тежката миньорска смяна с тях е пиел приятелската ракия, а приятелите, един след друг са напускали този свят и той вече е сам, с непослушния инвалиден крак, и сега, заедно с циганите от ромската махала, плете кошници за прехрана...

Героите на Здравка Евтимова съществуват сред мрачните линии на ужасяваща мизерия, сред гърчовете на насилията, сред еротичната смесица между агресията на хората с кървави пари и безволевото поведение на изсмуканата от физическа жизненост обикновена човешка фигура, оприличавана в лицеизраза на сухи късове от състарената тиня около реката... Тази река влече всичко - и леките стъпки на дъждовните капки, и калта, и мъртвите листа на окапалите дървета, и бодростта на магарешките тръни, единствената тук зеленинка - романът "Една и съща река". Но не онази река за изначалното познание от Сидхарта на Херман Хесе, тук "реката" е една затлачена от мръсотии бара... (За разлика от изтънчената ироничност на интелектуалната проза на Пламен Антов или на Георги Господинов например, където обект на художествен интерес са хтоничното или митологичното, или пък двете, взети заедно).

Романите на Здравка Евтимова "В студената ти сянка, лейди", "Една и съща река", и особено "Четвъртък" са изобличителна гротеска на страха и дивашкия смях на новите провинциални величия със скромни професионални възможности, от една страна, а от друга - чистосърдечието и наивността на простолюдието, прегазено от мутризацията на прехода:

Какво струва момиче, па макар и с гърди от вятър и любов в пазвата, щом гние над някакви книги, превърнали се в гробища за хлебарки и мухи. Какво струва едно хубаво момиче, щом не отвежда шофьорите в някоя стая, обърнала прозорец назад, към рижавото изсъхнало поле, пълно с магарешки тръни и оси. Такова момиче е негодно за кухнята и запръжките, то не реже лука, ами се порязва по-често, отколкото по шосето минават тировете към Гърция. Кръвта се стича в супата и я прави кървава. В книгите пишат боклуци и само се ядосваш, че хабят хартията, вместо да я направят на тоалетна хартия или да спестят парите и да направят повече ракия и кебапчета за хората. Нека си търси друга работа това негодно момиче, което, като го викнеш, защото си видял нещо под тънката й блуза - нещо като зърна или кой знае какво - тя не отговаря, дори не ти казва сиктир, а се обръща към лука в тигана, към хлебарките се обръща, а на рафта, вместо тенджера, е сложила една дебела книга [...]. Сара, третата дъщеря, нямаше нищо напротив, Сара така я обичаше тази Люба и дебелите й книги, че дори в кухнята, когато очите им ставаха като локви от лютиви сълзи заради кромид лука, Сара работеше повече, вдигаше тежките каси с пържоли, защото сигурно човек, който се мъчи с дебели книги, е болен или още по-страшно - остава в края на краищата без мъж... ("Една и съща река").

Но Люба е единствената героиня в романа на Евтимова, която успява да спаси душата си, без да продава тялото си.

Това са романи за разкривения почерк на живота, размазан в некадърните гримьорни на лъжата и жестокото хитруване, балканска гротеска на двата полюса на човешката безпътица - на мамещите, и на измамените. На фона на тази мътна река, където виреят само магарешки тръни и пустоцветие, още по-ужасяващо е сладострастието на телата, тяхната патология на анонимността, без име и лице, някакви човеци, "разпуснали" му края на своя нещастен бит сред прахоляците и трънаците, досами магистралите, и в задухата на спрялото време. Всичко се случва там - и хубавото, и лошото - насред полето:

...едно време футболен стадион, сега място, обрасло с магарешки бодили, и две мършави магарета - скъсани корабни платна на този изгорял от жегата кър, който вятърът се опитваше да закара до океана, а слънцето искаше да опече магаретата направо върху коловете им. Лятото беше превърнало реката в кафява лента изсъхнала тиня, върху която лъщяха белите кореми на рибите... Трите сестри работеха в кухнята на мотела, който отначало се казваше "Черната котка", после "Белия манастир", после "Венеция", но винаги си оставаше паянтова постройка, закопана в земята с два реда стаи, колкото арестантски килии, и прозорци, обърнали гръб на паркинга с тировете. Една от тези килийки струваше 5 лева за два часа, достатъчно време шофьорите и момичетата да си свършат любовта, без да се притесняват. Това в стаичките го правеха по-неопитните шофьори. Другите успяваха на седалките пред волана или в храстите, но където и да успяваха, хората трябваше да ядат, а сестрите на Пирина готвеха в кухнята на мотела.

Нейните герои не винаги пътуват, те живеят скупчени и уплашени в своя малък свят. Това е "техен" свят, изключително свойски установен, където не проникват чужди манталитети. Сблъсъкът с корупцията и агресията е външен, реално той не засяга като душевност тези трудолюбиви хора, само изпива физическите им сили, но не може да ги счупи...

Бедни и физически слаботелесни, те правят така, че властникът да се съобразява с тяхната устойчивост на характера. И това го постигат с изключителната последователност в поведението си, чрез лоялността и задружието помежду си. Чрез упоритост, съпроводена с мрачно мълчание. Това "мълчание", поразило наблюденията на авторката за техния живот, спонтанно ражда желанието на всяка цена да се доближи до тях и да заговори чрез прозата си вместо тях, защото те има какво да разкажат на света за съдбите си тук, край Струма река...

Героите на Евтимова, едва изпълзели от мизерията, са отдадени докрай на професионалната си реализация. Дори когато тя е свряна в най-ниските степени на съществуването и има съвсем скромно място като обществен статус, тези жени разгръщат живота си с "мъжка неотстъпчивост".

 

*

Здравка Евтимова има битието на Човек, много живял, много видял, и най-вече видял това, което трябва. Интензивното живеене (макар за авторката хронологията на годините да не отразява чак такъв дълъг период) подсилва нашето усещане за автентичност, за вървене по ръба, осезаема чувствителност на нейните възприятия. Творбите й разкриват прецизно: неяснотата и замръчкания профил на българския преход, разрива на историческите промени, разкривеното настояще и неясното бъдеще, а това предопределя специфичните емоционални изяви за голяма част от нейните персонажи... Но те са съответни на времето, което ги е породило.

Персонажите на Евтимова живеят своя неясен, стипчиво-горчив, лишен от всякакъв героизъм живот, в жестоко настояще и с негарантирано бъдеще, но въпреки всичко живеят, без да посягат на себе си буквално, без да проклинат живота си. Напротив, кроят планове, може би ситни и дребни, но оцеляват като непретенциозната трева в полето. В прозата на Евтимова няма шеметно извисени планини, успокоителни водопади или "заветни сини небеса", най-много във въздуха да се извие пушек от рейса по междуселското трасе, който сетне ще свърже градовете - Перник, Кюстендил, Радомир. Това са местата, където днес най-интензивно се формира духовният облик на част от съвременния български народ. Тук са родени и нейните романи, с близости не толкова в сюжета, отколкото в образите, в базовите характеристики на душевността на героите, едно обобщение за проваления преход на мечтата на българина за справедлив живот... В романите на Евтимова е налице смесица от българския травматичен опит, втъкал светлини и сенки, грях и изкупление, низко и сакрално, които навяват тъга чрез идеята за подобна обвързаност с балканските травми като цяло.

Има автори, и Здравка Евтимова е сред тях, които не искат да са пораженци пред новите обстоятелства на съвременниците си, съвсем ясно е, че желаят да се доближат най-плътно до тревожните въпроси на нашето битие, но без да вървят след събитията буквално.

Техните писателски послания са насочени към човешката съвест на разполагащите с власт люде, стават залог срещу неглижирането на духовното и българската идентичност, книгите им са непреодолима пречка за тоталното обезверяване на обикновените хора и най-вече на населението на Балканите, което е прочуто с историческите знаци от прояви на своята национална гордост. Народи с гордостна закваска в човешките характери. В същото време творците предусещат, че "буквалното" изображение може да повлече след себе си "нехудожественото", а това винаги е отблъскващо за читателя. Открай време писатели, с безспорен принос за българската култура, се боят като от огън от подобни зависимости (талантливите творби на Георги Мишев, Ивайло Петров, а в по-ново време на Емилия Дворянова, Деян Енев, Алек Попов, Теодора Димова, Галин Никифоров).

 

*

Днес не е Великден. Затова детето на баба Юра (спасеното от баба Юра момиченце, Марчето от разказа "Лунна пътека") би могло да продължи своята история и по друг начин, валиден за толкова много други самотно израснали гурбетчийски деца:

Лазех под мрежата, приближавах до асфалта, за да чувам по-хубаво - колите ревяха и така ми приличаха на страхотния див шум около вълнолома. Един следобед разбрах какво е лунна пътека - най-светлото място за рибите и хората.

Забравих как изглежда тате, дори мама забравих как изглежда...

Детето се е загубило някъде. Не е пораснало, загубило се е.

Защото е забравило как изглеждат важните за него неща и хора.

Останали сме само възрастните. Затова тук е най-тъжното място на света... Обстоятелство, валидно не само за разказа "Лунна пътека", дори той да завършва с хепиенд.

 

*

Това обтягане до краен предел на автобиографичното, подсилено от артистизма на творящия, неговата виталност и способност да "управлява" и да степенува приоритетите на универсалните ценности, да ги налага акцентно, когато е необходимо, правят картината на днешната култура много сложна за оценки и обобщения. Но и силно интригуваща. В известен смисъл това създава препятствия пред критическата мисъл, която по презумпция е по-склонна към консервативното и традиционното по отношение на субектите на своите изследвания.

Не може да не се забележи обаче, че в творбите на Евтимова съществува един особен стремеж за противостоене спрямо съвременната изтънченост в писането на разкази и романи, схващано от нея като прекалена академичност, подозрение за непознаване на реалния живот и на истинските негови трудности от другите писатели. Което я и отличава от тях. Всъщност даваме си сметка, че колкото палитрата от разнообразие на творби от различни автори е по-широка, толкова картината на съвременната българска литература е по-многообещаваща...

Наистина притегателна за читателя е тази свежа, в същото време огрубена контрастност в изображението на Здравка Евтимова в нейната проза, не само защото не е специфична за българската литература. Забелязваш, че тя се е освободила от каквато и да е щампа, налагаща претенциите за "литературност". Нейната проза - това е зряло познание за света, в което се оглеждат не само българските, но и балканските травми. Без козметика и разкрасяване. В тяхното изображение е вкоренена и сурова доза трагизъм, много специфична за нейното перо ("Кръв на къртица"). Но винаги присъства, макар и крехка, надеждата за победа на човешкото.

Иначе къде ще се подслони спасението? Когато ни се даде знак - като жива кръв от къртица, сляп спасител за болните. Защото, да не забравяме, че пред лицето на надеждата има думи, изписани от жената-писател така: "Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката."

 

 

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2017, № 4 (209)

Други публикации:
Мариана Тодорова. Почерци. София: Карина-Мариана Тодорова, 2015, с. 55-87.