Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕОРГИ БОРИСОВ

Мариана Тодорова

web

...зареждам с буци прясна сол дворовете.

"Сол"

С о л. Заглавие на стихотворение. Сред най-добрите в поезията на Георги Борисов.

"Сол" поразява с инвенции, с въображение.

Роден в центъра на столицата, градски човек. С характер. С отчетливи навици. Георги Борисов обаче отдавна е счупил оковите на ограничените урбанизирани пространствата. Знае го, деликатно подсеща и нас, без да натрапва акценти. Но те извират от всеки ред на неговата проникваща взискателност ("Както бях половината свят прекосил/ и на няколко още - перата сменил..."; "тичах и точех в петите си нож"; "и земята гори под крилатите наши пети..."; "от мрака под ниската лунна пета,/ планините от въздух и бялата птица..."; "отупах прахта, и прекрачих напред към безкрая"). Неговата скиталческа кръв и жадна душа, подвластни само на безкрая, са хранилището на свободата му, затова в "Сол" поетът (без да фамилиарничи с читателите си), споделя ф а т а л н о т о за своя живот:

...и по звездите мога да чета

Това "м о г а" лежи в основата на всяко действие за постигане на върховенство в абсолютното измерение на човешкото. Генетично заложено, то е горивото за успехи по творческата стълбица, то е в соковете на чувствеността във "Висящите градини", т о е солта на човешките отговорности - строгост към знаците за чуваемост, които ни подава животът: "Горко ти,/ (...)/ ако по лунните си дири/ и тайнствения звезден ход/ не стигнеш там, където свирна/ животът в твоето ухо." ("Животът").

Но дали си даваме сметка, че тъкмо "моженето" е причина за житейските беди на всеки даровит творец, първопричина за комплексите на враговете му, докопали се подличко до неговата тайна: "...надушиха... че по звездите мога да чета". (Един друг поет в първата си книга самонадеяно беше извикал "Звездите са мои", но този факт отдавна не се вписва сериозно в литературната ни история поради пренебрежителното отношение на българските литературоведи към онзи прощъпулник).

Това е алфата и омегата на всеки житейски преврат - първенците на духовното във всички времена са желаните мишени и Георги Борисов е наясно с това - "...и с леден глас поискаха по взводове/ звездите да строя и преброя."

О, колко дълга история има заключена в стихотворението "Сол". Колко драматични възли са заплетени сред писъка на корабните плъхове, докато солените ветрове са громели прекършените мачти върху палубите. Силен и поразяващ е драматизмът на споделената история ("Тогава ме изнесоха на гръб,/ на мачтата елхова ме пободоха").

Финалът на една творба никога не е предизвестен, но за тези, които познават стихотворенията на Георги Борисов - "Воденица", "Камбана", "Вик", "Вятърът", "Отдавна чакаме", "Морето", "Балада за пълнолуние", "Точно в три"..., завършекът на "Сол" не е изненадващ:

(...) те и кораба подпалиха,
преди да излетят към някой друг.
А мене ме прибрали сутринта
монаси, слезли в селото за сирене.

(...)

зареждам с буци прясна сол дворовете
и вече ме познават и воловете.
Но ходя само с черни очила.

"Сол", 1999

Запазване на човешкото достойнство е същността на неговата творческа биография - доказателство са оригиналните му поетични книги "По пладне, някъде в началото" (1977), "Оставете човека" (1981), "Врати" (1986), "Пришълец" (1992), "Живият бог" (1997), "Картаген" (2000), "Точно в три" (2008). А това личи и в подбора, който прави като преводач или като издател на чужди автори, във внушенията чрез техните съдби ("Факел експрес" получи през 2014 наградата "Златен лъв" за изданието в два тома на Даниил Хармс на български).

В написаното Георги Борисов никъде не говори за своето детство - като че се е родил с възприятията на възрастен. В едно от най-ранните си стихотворения, поставено като финал на дебютната му книга със стихове и дало нейното заглавие, той ни допуска до своята представа за смъртта: "Дано сърцето гръм да пръсне./ Дано да рухнеш изведнъж.". А настояването му "дано - дано" загатва за характера на бъдещия ярък творец на трагизма в българската литература. Но в този младежки порив към върховия житейски финал, с копнежа и надеждата на младостта, той създава един от запомнящите се образи-символи на живия живот в поезията си, или усещането за съдба: "...И някой върху теб да тръсне/ дърво зелено, пълно с дъжд." ("По пладне, някъде в началото").

И стихотворението "Биволи" е рефлексия от младостта. Препрочитала съм го десетки пъти заради безупречната му конструкция. Стихотворение, изтънчено и жестоко, което ражда милост и съкрушителна безутешност: Жега. Слънцето, червено като кърлеж. Съхнат тръни и листа, съхнат дори корените. Кортежът на черните биволи. Опнатите им шии, готови да изпият и въздуха. После калта - като мираж. Грохването на черното тяло. В калта е единият от тях. Биволското око, каменната сълза - секунди преди смъртта. А изненадващо бели са крилата, които ефирно го издигат към небето. Никога през годините не забравих трептящата сянка на бялото върху черното, жигосала ме чрез това стихотворение. Същото се случи и със стихотворението "Сол".

Георги Борисов - това е класичност в образната система, съвършен ритъм в звученето - стихосложение, наситено с неочаквани метафори, оригинални рими, от които някои студенти по хуманитаристика могат да получат чувство за малоценност. Няма друг съвременен български поет с такава ярка образна система, който толкова майсторски да чертае разгърнати метафори, разширяващи обема си и пространствено, и в дълбочина. И най-важното: отместен е съвършено от клопките на постмодернизма.

Той ненавижда обраната реч на безпристрастните и, без да отстранява конкретното, притежава емоционалност, която превръща словото му в енергия, а тя обсебва хоризонтите на невероятното: романтичност, която е фина, но и необуздана, ярка драматичност, която пленява читателя:

...когато аз по връхчетата на тревата мина...

("Взрив")

Понякога ми се струва, че тъгува по живия Александър Геров, родее се с неговата оголена до нерв откритост, онтологична вдаденост и заразяващо откровение: "Привлича ме смъртта, пленява ме нейният велик покой".

Но за разлика от Геров стихиите са в кръвта на Г. Борисов, болезнеността временно ги укротява, без да ги обезсилва, насища ги с драматизъм, той никога не е самотен: "Дърветата, които сякох,/ животните, които бих,/ сърцето, на което лягах/ и в сълзи весело калих,/ сега си отмъщават/ (...) и бие моето сърце/ насред хорото като тъпан./ И плаче, удря и сече." ("Хоро").

Свободата е акцент в поезията на Георги Борисов. Осъзната като мярка за достойнство на изключителната личност, тя е издигната в неин основен отличителен знак. Изстрадана многократно ("Смърт е свободата!"), свободата продължава да бъде желана: "Седем дена водата ме би и помита назад,/ седем нощи морето ме влачи и мля като бивол/ и тогава разбрах колко къс е човешкият глад,/ как мирише на риба и смърт свободата горчива." ("Камбана"). Свободата се заплаща най-често с неимоверни саможертви от личния живот на човека, а понякога и със самия живот: "...и свърна призори без дъх и без душа/ дълбоко в сянката и в гръб на манастира,/ до който мъжки крак и поглед не достига..." ("Взрив").

Цитираните стихотворения за свободата са от 90-те години на миналия век, а сякаш са писани вчера, Георги Борисов продължава да я назовава със страст и до днес. За поета и преводача "свободата" има особен смисъл, преди всичко тя е задължение към професионализма чрез творчеството в полето на езика ("Ах, утре", "Към брат ми", "Воденица", "Точно в три"). Внушава, че словото трябва да бъде откровение, само тогава то има шанс да се "чуе" в човешкото ухо като божествено:

...тъй преди утре да вдигнеш стена между мене и думите
и да събориш на словото, Господи, празния храм,
стълба спусни ми да стигна до купола по пълнолуние,
ангела огнен да видя на моя език поруган,
ред от писмото му кърваво бързо прати ми, а брадвата,
зверски забита под кръста му - нея за друг остави,
дай ми на мене с лъча ти да точа перата на братята
и да им паля главите, преди да заспят без глави,

словото дай ми да точа и браня до сетната точица,
сричка по сричка да меря и режа от своя живот.

Можем само да преповторим аксиоматичното за всеки творец - добрият поет е завършен пророк. Идеите в стиховете му не са породени само от рефлексия на нещо изстрадано - Георги Борисов е концептуалист, с ясна представа за случващото се около него, и с него самия. Единици са тези, които могат да защитят нравствен, социален и художествен максимализъм от такъв мащаб. В подобни случаи авторът разгръща целия потенциал на своята дарба, която е с огромен запас от силно въздействащи метафори, а в стила му се откриват и елементи на имажинизма:

Запейте, птици! В пещерния мрак
гърлата ви горят като фанфари,
искри хвърчат - и ето, виждам как
една от вас избухва и изгаря.

И ето - друга пърха в пепелта
и с огнен глас от огъня говори.
И вече пламват вашите ята...
Но кой небето, птици, да отвори?

(...)

О, всички ви ще чуя до една.
Кръвта си ще запаля, и главата.
И в пеещата още тишина
ще викнем ние: "Смърт е свободата!"

"Воденица", 1986

Георги Борисов заявява категорично - "Смърт е свободата!" - и нито за миг не оставя съмнение за разколебаване в съзнанието на своите читатели.

Ако смъртта обаче е единственото неизбежно събитие в живота на човека, защото никой досега не е успял да се откопчи от нея, или ако само мъртвото е вечно и свято, а живото е тленно и греховно (така е при Далчев), то защо тогава в неговата поезия свободата се отъждествява със смъртта?

В поезията на Борисов схващанията за смъртта са геровските - смъртта не е екзистенциален избор, не е онзи познат революционен призив ("свобода или смърт"), тя има онтологичен смисъл, а не е проблем за решаване. Приемайки нейното изначалие, Г. Борисов ни внушава, че и свободата е дарение свише за тези, които имат очи, слух и глас за нея, затова твърде лекомислено би било, ако разпилеем нейната цялост. Нека я превърнем в жизнено право, тя да е истинската опора за човешкото, за човечността. Идеята има развитие и в новата му книга "Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода" и този разгърнат мотив излъчва особена красота... През 2012 г. в Русия излиза от печат това двуезично издание със стихотворения на Георги Борисов и негови преводи от творчеството на Александър Блок, Велимир Хлебников, Йосиф Бродски, Константин Симонов, Юрий Кузнецов, Юз Алешковски... Изданието е съставено от Олег Хлебников, художник е Чавдар Гюзелев, дизайнът е дело на Кирил Гогов, а послесловът със заглавие "Истински поет" е написан от Евгений Попов. В увода на своята книга Георги Борисов споделя, че "човек трябва да има силата да понесе пълната свобода да слуша единствено себе си..."

Поетическото му съзнание е така устроено, че не толерира съществуването на непристъпни зони, рационалното и ирационалното могат да са пълноправни партньори на терена на една евентуална дискусия. "Всеки поет е, мисля си, донякъде медиум и пророк - заявява Г. Борисов - Лично аз с годините ставам все по-предпазлив към думите. По определен начин почти всичко, написано от мен досега, се сбъдва".

Можем да забележим характерни сходства в написаното от Константин Павлов, Борис Христов и Георги Борисов. Такъв е тембърът на техните мъжки гласове в българската литература. Забележителна е иронията в тъгата на Борис Христов, предизвикана от разсеяните отговори на някои автори, които отбягват тежките и сложни въпроси на битието: "Летим над книгите като над рифове опасни,/ затворили очи от страх - да не попаднем/ на Смисъла, спотайващ се като чудовище/ в дълбокото."

Най-малко за Георги Борисов е валидна уплахата да дръпне за опашката "чудовището" на Борис Христов от "дълбокото". Прочетете стихотворението му "Синеокият вълк" и ще се убедите, че там той отдавна е поставил същата алтернатива. Асоциациите дори ще ни отпратят и към "Синеокото момче" на Вутимски. Не заради цветовете, разбира се. Поетическото при Георги Борисов обаче не се изразява в стремежа му точно да отразява реалности или зависимости, а да ги проектира в системи, да открива "процепи" по "керемидите" от покрива на битието (разбирай космическото), да внушава идеи и концепции за човешките общества чрез поразителни картини (тенденция, силно изразена в стихотворенията "Море", "Животът", "Точно в три").

Авторската нагласа на Георги Борисов е характерна, откроява го силно сред събратята му по перо - той е и огънят, той e и водната стихия, погледът му е насочен навън и нагоре, улавя движението, извивките на живота, умората или страстната поривност на човешки тела (много различен е от далчевската линия в българската поезия). Когато героят му говори за самота, метафорите на Борисов не внушават самотността като трайно състояние на неговия дух, а са като внезапен кадър, който е в състояние обаче да разтърси душата ни из дъно:

Морето ще ме викне тази нощ.
От бряг на бряг ще вика и ще пее.
Но аз деня ще срещна върху кея
с един забит във гърлото ми нож.

"Морето"

Състоянието тук е силно драматизирано, изчерпващо. Гротеската, неизбежен елемент в кулминацията на всеки доведен до крайност неличностен конфликт ("птича реч, птицо саката"; "да колим и ангели"), се мотивира от нравствено-професионален императив, от аскетизма в желанието за съвършен професионализъм, и само в тази тенденция трагизмът препотвърждава изключителните си права:

ах, утре, като удари часът да ме водиш при майка ми,
спри да не слушам пред ангела как си говори сама:
"Кой ще ви песните срича и вади очи в запетайките -
птича реч, птицо саката, по цялата долна земя!..."

(...)

но ако време е станало да се пребиваме с камъни,
спри песъчинката в мидата, брадвата сам извади,
но ако време е станало вече да колим и ангели,
храма събаряй отгоре ми или тегли му ключа,

само недей ме развежда по сватби да пея на чалгите,
нито ме пращай по лудници с молив в уста да мълча,
нито ме връзвай да удрям камбаната в двора на глухите -
дай ми на мене да чуя, че някъде никне трева,

и като видя, че блесне над мене отново пролуката,
да прередя керемидите - и полетя след това.

"Ах, утре"

Смъртта е безапелационна. Тя е в традицията на българската култура от геровските измерения, без да е в нейните степенувания: "хубаво", "най-хубаво". Само че при Георги Борисов нищо не е "ненадейно", както е в стихотворението на Геров "Най-хубавото". Защото стиховете му не се зареждат от ментални състояния само. При Г. Борисов всяка любов, всеки творчески експеримент е страст и огнено изпитание, полет на духа в измеренията на трагичното ("да прередя... и... след това"). Изчистена от страховити внушения или негативни окраски, смъртта е ново битие на трансценденталното познание, събрало заедно и живи, и мъртви: "На мен това ми стигаше да знам:/ небето е едничката ни къща/ и гледаме звезда една и съща/ и мъртвите, и живите оттам" ("Надпис върху камък").

През последните няколко години Георги Борисов публикува в периодичния печат, макар и твърде пестеливо, бих казала премерено, и нови стихове: "Сафо", "Лабиринт", "Кубатура на душата", "Пеещата глава", "В едно изречение", "Вавилон", "Мълчание" (посветено на Никола Радев), "Надпреварване" (в памет на Константин Павлов).

"Сафо" е класическа любовна лирика, но и в останалите стихотворения отсенките на любовта са в движение, дори фрагментите имат акцентно присъствие. В това отношение "Пеещата глава" и "Лабиринт" са важни за творчеството на Борисов, което става все по-многопластово и иносказателно. Страшното на всеки лабиринт е не видимата липса на изход, а объркващата невъзможност за избор на една от многото възможности. Това е изобразената трагика на древния човек, но с още по-голяма сила важи и за съвременника, защото се преосмисля чрез плътността на жизнения опит. Темата за лабиринта не е непознат терен за българските писатели. Например Минотавъра от романа на Г. Господинов "Физика на тъгата", бичото дете, е видимата жертва от греховната страст на царица Пасифея, която захвърля в лабиринта детето си, за да прикрие срама на своя порок. Стихотворението "Лабиринт" на Георги Борисов, пропито от огромна и проницателна човешка любов към света, може да оцени жертвоготовноста на животното-майка в сблъсъка му със съвременната цивилизация, за да спаси своите мъжки рожби:

Последното, което помня,
беше сълзата й огромна
във възпаленото око
и тръпнещата й муцуна,
която исках да целуна.
Но чух гласа си само: "Йо..."

Според поета обвързаността между делата на мъртвите и живите е извечна, природата, дърветата и животните са коректив на жизнените правила на човешкия род. В "Пеещата глава" той пророкува: "Но рухна борът. Сам не издържа./ Дървото също явно е с душа".

В корените на бора, подхранени от водните наноси на древната река Стикс, се е съхранил бронзовият лоб на Орфей, затова това дърво издържа до последно, преди да напълни "кубатурата" на отсечените. "Кубик" е човешкото мерило за количество мъртва дървесина, нюанс на смъртта. Но идва ред и за другия брояч - "кубатура на душата"... Поетът подлага на изпитание интелектуалните познания на читателя за редица ценностни критерии (по каква скала отчитаме делата на живите и мъртвите, или за това колко актуални могат да бъдат "повторяемите" действия на Сизиф от мита на Камю). Стихотворение на Борисов за Орфей уплътнява мотива за огромната лична отговорност при осъществяване на всяка нова творческа идея, или на всеки кавър:

...Търкаляше Сизиф,
а пеех аз по пътя му ронлив.

И пътят му с дървета се покри,
а сипеите - с мислещи гори.
Хълм подир хълм... И пускаше вода
и къмъкът, отворех ли уста.

"Певецо - викнах, - няма по-велик..."

"Пеещата глава"

Сизифовското усилие, обгърнато с песента на Орфей, великия тракиец, приема противоположен знак, извисява духа спрямо тегобата на машиналните усилия на героя на Камю при борбата му с камъка и с безплодието на ронливите сипеи. Чрез стиховете си, посветени на творчеството, на таланта и на професионализма в най-тесен смисъл, Георги Борисов се обрича на едно духовно съзаклятие между събратята си по перо, за които "дълбокото" не е само тема. Диалогът Константин Павлов - Георги Борисов защитава позитивността на всяко дело, стига то да елиминира риска от превръщането на авторството в механизъм за формално присъствие. Съмненията и у двамата поети за изкористяване на талантите днес са много дълбоки, те засягат различни области на обществения ни живот, повече валидни като че ли са за съвременна България, и тук трагиката в стиховете на Г. Борисов е жестока и буквална: "Девет нощи пълзях/ и кръвта си под ноктите смуках,/ на десетата спрях/ да изплача очите си сухи." ("Огледало"); "...и нозете ни взе, а крилата прозрачни запали/ и ни прати отгоре по-черна от гарван земя./ И проврели тела през утробния вой на живота,/ вкаменени от студ, ослепели от кървава пот,/ запълзяхме напред - с изпочупени лакти и нокти -/ да летим и да търсим земята и своя народ." ("На брат ми"). Видима е връзката между низвергнатия от човеците образ на Сизиф, поради повърхностно отношение към неговия труд, и главата на Орфей, открита от поета в коренищата на бора: "Тя пее, а на мен ми е до плач./ Но повече поне не съм секач."

Чрез поезията си Г. Борисов демонстрира различно отношение към "предметното" - максимално раздвижено, преобразено, то е вибриращо между реалност, призрачност и приказност... Самата поетическа оптика е концептуална: авторът тревожно осезава света с неговите зависимости - социално деградирали или божествено позитивни - но винаги през очите на художника. Много от неговите стихове всъщност са великолепни експресивни картини, с включен в цялата му тоталност и непримиримост социален елемент, коeто подсилва човешкото. Но социалните различия не са основен център в творчеството на Георги Борисов, занимават го повече въпроси, свързани с мултикултурата и с различните нейни прояви в съвременните общества. Преводач от френски, руски и английски, той отлично познава художествените практики на другите европейски народи, затова горчивите думи на неговата майка са още по-горчиви, чути на родна земя:

Само словото още не са ти отнели.
Само буквите в тъмното още са цели.

"И ме вдигна от сън, и вратата заключи - разказва поетът - и до съмнало букви да пиша ме учи..."

С философска нагласа, авторът воюва за каузи, но e така устроен, че за стиховете му е недопустим дори само намек на поучителна интонация, затова иронията в подобни случаи бързо взема превес: "по спуканите керемиди/ луната слиза на света:/ клепач в тополата подпре/ и го загледа като птица,/ а котешката й зеница/ очите му ще издере" ("Балада за пълнолунието"). Във и чрез поезията, оригинална и преводна, Георги Борисов показва как се "гради" езикът, как се опазва във времето българското слово. Метафорите от стихотворенията "Урок по писане", "Ах, утре", "Йона", "Отдавна чакаме" "Лабиринт", "Кубатура на душата", "Вавилон", "Сафо" са като своеобразна "лаборатория" за езика. Той е автор, чиято поезия назовава директно това - необходимо е да се опази светостта на езика така, както синът съхранява в душата си светостта на майчиния образ, светостта на майчините думи...

(...) камбаната ще вие, косилото ще свири,
а стадото ще скача под ножа на пастира,
когато аз се спусна по въздуха пеша
и свърна призори без дъх и без душа
дълбоко в сянката и в гръб на манастира,
до който мъжки крак и поглед не достига,
и теб догоня, майко - на мойта смърт начало...

"Взрив"

В поезията на Георги Борисов трите сакрални художествени знака са: любовта, свободата и смъртта. Няма надмогване над смъртта, има сливане с нея. Има постигане на свободата. Има изживяване на любовта..

Само няколко любовни стихотворения съществуват в поезията на Георги Борисов, най-яркото сред тях е "Висящите градини". И то не се вписва в традиционната българска любовна поезия, в която на първи план се извличат като че ли повече нравствени ценности. Или пък изпъкват авторовите терзания дали субектът е достоен за дълбоките чувства; осъществяват се раздели, изневери, заклинания, завети за вярност или саможертви, но рядко се разкрива чувствената любов, тържеството на плътта. Защото при спазване на мярката е по-трудна за изображение еротиката.

Любовта - тема стара колкото света и толкова неизчерпаемо вечна. В поезията на Георги Борисов тя не се характеризира с това, което е възможно да получи персонално героят от нея, а се извисява чрез онова, което той е способен да извлече заради нея от собствената си душа. А във "Висящите градини" то е безкрайно, самозареждане е от собствената жажда. Въпреки че е изтънчен естет, Георги Борисов не е привлечен от меките пастелни цветове, а предпочита ярката взривяваща пъстрота на движението; свят жизнен, в непрекъснати проявления, полихромен и ослепителен в духовната енергия, отключена чрез плътта:

Като зърното хладно на къпината, което
до кръста гол и гръб изпружил над дерето
улавям и въртя с три пръста днес едва,
преди надолу да се хлъзна и преди
по хълма на Венера в нейните бразди
да се изрони то на сухата ми длан,
а аз наоколо му кръг да очертая
с език нетърпелив - и близна най-накрая,

така играех си и с твоите гърди,
така пчелите на зърната ти ловях,
протягах длан и тя жужеше нощем с тях,
а сутрин другата не смеех да погледна,
крадях от храма мед и вино от къпини
и молех скришом лудостта да ме отмине...

"Висящите градини"

Постигната е максималната откровеност за еротичното - с крайна интензивност на преживяването, със страст, която възпява плътта, с жажда, която сякаш никога не е била утолявана... но най-вече с тъга, породена от невъзможността за вечност в опазване на близостта, което неизбежно ситуира любовта в пределите на трагичното: "и молех скришом лудостта да ме отмине..."

Образът на любовта? Къпиновите храсти с техните взривяващи плодни цветове. Те белязват завинаги докосването, общуването, пълното сливане между реалност и фантазия, превръщат се в пълнокръвен спомен, който няма възраст, тленност, религия или утеха: "Жумя в леглото нощем, сам като покойник./ Но и отварям в тъмното очи към свода./ И цялата те виждам там като на длан."

Метафорично изразено - любовта живее в паметта на природата, тя може да бъде абсолютна, изчистена от всякакъв идеологически и личностен контекст. Тя ни освобождава от задържащите и ограничаващи предразсъдъци на конвенционалното битие, тя е още по-силна точно там, където религиите са губещи: "Като крила на лятна лястовица леки,/ петите й браздяха скалните пътеки./ А моите натри с лимонови кори,/ с къна и сух зехтин пред храма точно в три./ Сама развърза люляковата забрадка"...

"Висящите градини" е песен за тялото, за неговото опиянение - чрез споделената красота на другото тяло. В поезията на Георги Борисов "любовта" е докосването, вкусването: "Сега понякога излизам за къпини./ Ще ме познаете по празната ми чаша:/ зърната им въртя - а пръстите ми в каша.../ По църкви ходя рядко. Рядко, но се кръстя./ Над нечий пресен гроб... Да, винаги с три пръста..."

Пиянството на сърцето - до безначалието на смъртта - се постига чрез възхищението, себеотдаването, валидно и за двамата, превърнати в едно, със собствено тяло и душа, тогава, когато любовното послание не е монолог, а чувствително откликване. В традицията на българската култура само Кирил Христов има славата на щедър блюстител на насладата, само той успяваше да се справи с могъщия глад на епикурееца у него самия и заразяващо да пресъздаде пиршеството на мъжките сетива, увлечени в любовната игра. Стихове на Кирил Христов за любовта - вакханалия от еротика и страст.

В стиховете на Георги Борисов любовната страст е по-щедра откъм нюанси, понякога нараняваща във взискателността си, но в същото време е стилна и одухотворена, тя носи изтънчения блясък на митове и легенди, прадревни връзки и обвързаности ("Сафо"). И затова се възприема от читателя още по-болезнено нейната обреченост. В разгара на лятото морето изхвърля на брега делфин...

Поетът, който явно обича по-сложните художествени задачи, чрез "Сафо" разгръща сюжет, различен от "Висящите градини", където младостта и красотата на двамата влюбени беше достатъчна, за да се реализира любовната връзка... "Сафо" е друго! Сафо е божественият глас на поезията, на таланта, на страстното вдъхновение и привличане, и по същество - на вечността.

Сафо видях. И бе по-свежа тя
от ягодите в твоята уста,
която аз докосвам в този миг
с подути устни и с пламтящ език,

за теб неразбираем, чужд и груб,
но не и за Сафо...

Съвременните поети, съвременните хора, живеят с тъжната участ на неразбраните, непочувстваните, неназованите (неповиканите) с очи и устни... ("за теб неразбираем, чужд и груб"; "Ти спиш. Около твоята уста/ кръжи на бързи набези оса.").

Даровитост и пламък, жестокост и корист извират от митовете на елините, свързани с Аполон, бога на талантите. Страстта на Сафо към мерената реч и непремереното й любопитство към Марсий, завързват любовния възел. Според легендата, Марсий, сатир от свитата на Дионис, бог на виното и веселието, овладява до съвършенство музикалния инструмент авлос и дръзва да мери изкуството си с Аполон и с неговата "златострунна китара". Аналогично предизвикателство имаше и във финала на стихотворението "Сол". И както в "Сол", така и в "Сафо", е демонстрирана жестокост към дарбата. Оказал се по-талантлив от божеството, Марсий бил одран жив от него, а окървавената му кожа била окачена на входа на една пещера. Доказателството? - тя винаги затрептявала нежно, щом вятърът довеел до нея мелодия на авлос...

Дарбата на Марсий е предизвикателство за гордостта на Сафо - чрез любовта тя пожелава да осъществи симбиоза между двете изкуства, музика и слово, но това е само химера. Още повече, че Марсий, по силата на своя "сатирски" генезис, не е съвсем безкористен в страстта си към Сафо... Съвременният поет е запленен от идеята да замени "своята кожа" срещу посегателствата на Сатира, но да се докосне до устните на Сафо

...докато цял се слее със Сафо

божествената... Боже, колко века,
а колко пò е тръпнеща и мека,
по-мъдра и преливаща от свян
на устните ми детската й длан...

"Недей - пропява. - Моля те, недей...
По-стара съм от делвите в Помпей,
когато още смучех мед от тях
и пита мед, а не мозайка бях".

Патината на времето е безпощадна, но за очите на поета - от бръчиците й "все още капе мед"... Тази одухотвореност на женския образ, отразил магията на Сафо, е дълго дирената и желана за него любов, трудно откриваема в съвремеността ("Ти ми даваш гръб/ и ягоди ядеш. Аз плюя кръв").

Авторът на "Сафо" като че ли се опитва да събере наранените краища на човешкото общуване сега, да направи по-обаятелна идеята за обич в бита на съвременника, да подложи на изпитание женската чувствителност в един непостоянен свят на повсеместна глобализация и главозамайващи технически нововъведения. Въпросът е защо тези съвременни технически постижения правят по-богати на усещания мъжете, а като че ли са пасив за женското светоусещане? И как в съвременната култура на нравите да се приложат тестове за "чиста тоналност" в мелодията на една лична вечер, на една лична нощ, както са съвършени тоновете в другата любовна песен - на Орфей например. Най-чистата песен на Орфей - песента за Евридика. В противовес на древната легенда обаче в стихотворението си "Пеещата глава" Георги Борисов сменя оптиката - Евридика е зарязала Орфей заради "бог по-бърз и млад"...

Само с чувство за хумор се излиза от тъгата, и авторът не се отказва от помощта му: "Виж лирата ти - цяла във звезди -/ как свода на рогата си върти!" ("Пеещата глава"). Ехото на самоиронията все по-често събира млади поети около техния "Дионис", защото стихът на Георги Борисов е ярко индивидуален, понякога предизвикателен (особено в най-новите публикации), но винаги нееднозначен...

Дали това е обреченост, дали е търсене на друга душа, или е просто сръчност на таланта, но резултатът е завладяващ:

лети сама душата ми и все пo силно свети...

Чувствена и изненадваща, любовта е равнозначна на живота, едно наистина трудно, сложно за осъществяване изкуство. Допустимо е (както за звездобройците) да си помислим колко малко (или пък много) стихотворения в литературата са концентрирали своята енергия именно върху тази същност на живота - любовта, приобщила към себе си всичко, включително и смъртта. Просто е:

... и бога спрях на бързащото време

 

 

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2017, № 2 (207)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 24, 24.-30.06.2015
Мариана Тодорова. Почерци. София: Карина-Мариана Тодорова, 2015, с. 7-27.
















Партньори