Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХУМОРИСТЪТ МАТВЕЙ БОСЯКА

Мая Славова

web

За мнозина това име е непознато. Ясно е, че е псевдоним, но чий? Ще отговорят само неколцина специалисти - това е писателят Матвей Вълев, т.е. Димитър Христов Вълев, роден преди 115 години и не се завърнал от фронта на Втората световна война преди 73 години. Официално се смята, че е загинал, но има и конспиративна версия - не е убит, а през 50-те години е живял в Египет... Това е много привлекателен вариант, защото Матвей Вълев е известен като един от "скитниците" в българската литература - през лятото на 1923 г., ненавършил 21 години, заминава за Берлин при своя брат и остава там седем години - до края на 1930. На 3 януари 1931 г. заминава за Бразилия и живее там до края на 1934 г. След като се завръща, сътрудничи в периодичния печат със статии, репортажи, очерци, пътеписи; пише разказчета и пиески за деца. Един от най-плодовитите и най-популярни автори през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в., той издава сборника с разкази "Прах след стадата" (1937), повестта "На котва" (1938) и сборниците "Радост в живота" и "Отсам и отвъд", излезли през 1940 г. Българският читател по онова време е запленен от бразилската тематика и се вълнува от съдбите на героите му, съпреживява заедно с каубои, работници, емигранти, земевладелци и красиви креолки сюжети, развиващи се като в латино сериал.

Ако днешният читател поиска да разбере какво е писал Матвей Вълев, но не разполага с първите издания, излезли преди 9 септември 1944 г., той ще трябва да се задоволи само с три: "Отвъд и отсам. Избрани разкази" (1957), "Избрани произведения" (1975) и "Ферма в Сертон" (1988). Те представят бразилските творби на писателя, няколко разказа от българската действителност и повестта "На котва", със сюжет също от България.

Но освен "бразилски" писател той е и активно пишещ талантлив хуморист. Всичките му "хуморески", както сам той ги е наричал, са пръснати в периодичните издания и след като не са събрани в една книга, трудно се издирват и така остават неизвестни за широката публика. В "Отвъд и отсам. Избрани разкази" (1957) са отпечатани 4 фейлетона: "Официално лице", "Гости и гостенки", "Правото и кривото" и "Приказка". В "Избрани произведения" (1975) в раздела "Бележки" са включени два фейлетона, които трябва да илюстрират хумористичното творчество на Матвей Вълев. Те са от в. "Щурец" - "Жакет и цилиндър" (1942), който съществува и в изданието от 1957 г., но е преименуван на "Официално лице", и "Гости и гостенки" (1943). И в двата фейлетона са направени редакторски промени, някои от които са със стилистична цел, а други - с определен политически привкус: В оригинала "Довечера в читалищния салон г. Зарко Пиперков от София ще държи сказка за новия ред" в "Избрани произведения" става: "...ще държи сказка за войната." В оригинала самоуверена дама коментира политиката и казва: "Ако бях на мястото на Ромел...". В "Избрани произведения" този израз става: "Ако бях на мястото на тоя генерал...". В "Гости и гостенки" е съкратен абзац, който недвусмислено говори за лекото поведение на столична госпожица.

В повечето справочни издания се посочва, че Матвей Вълев започва да пише хумористични творби през 1920 г. и ги публикува в "Червен смях" под името Матвей Босяка. Този псевдоним обаче липсва във вестника. Има друг - Пешо Босяка, който принадлежи на Петър (Туше) Христов Хаджиделев, който е братовчед на Христо Смирненски. Може би двама Босяци са били много, още повече че Петър Хаджиделев е по-възрастен (роден е през 1889 г.), членува в партията на Д. Благоев, факт, важен за издание като "Червен смях", което "партията стриктно следи и иска да види в него художествено средство на своята пропаганда - знак на тоя близък интерес и контрол на списанието имаме в запазеното Кюлявково течение, в което той на няколко творби е отбелязал: "Похвалена от Д. Благоев". (цит. по А. Тодоров 1956). През 1920 г. Петър Хаджиделев заминава за Виена, но името му не престава да се появява в списанието.

Изследователят Стефан Великов (1990) предполага, че в "Червен смях" Матвей Вълев се е подписвал като Пролетарий В. Този псевдоним обаче не е разкрит и не фигурира в "Речник на българските псевдоними" от Ив. Богданов. Не е ясно дали авторът сам го е измислил, или е плод на редакторска намеса (след 1 май 1920 г. главен редактор става Д. Полянов, който трябва да пресече "вредното влияние на буржоазните хумористични издания, пренасянето от тях на нездрав буржоазен хумор" (Тодоров 1956).

Под псевдонима Пролетарий В. в "Червен смях" има четири хуморески: "Обявление" (бр. 17, 1920 г.), "Какво ще стане?" (бр. 44, 1920 г.), "На железопътната линия" (бр. 15, 1921 г.) и "Народополезни реформи" (бр. 27, 1922 г.). Христо Карастоянов се съмнява, че те са от Матвей Вълев: "В ранните му хумористични разкази не пише открито призоваващо към барикадите. Затова не е писал в "Червен смях" (Карастоянов 1982: 131). Би могло да се спори по тази теза, защото, въпреки че не призовава открито към барикадите, социалната ангажираност е ясна, политическата също. Авторът все още прохожда в жанра и предстои да шлифова стила си, но откриваме някои елементи, които ще го характеризират и по-късно: познава живота на работниците от личен опит и използва дълги диалози, които напомнят на драматургично произведение ("На железопътната линия"), има остроумни находки ("Блока да се наложи - може да се разбере двояко - още в идущите избори."), както и сарказъм, насочен към буржоата и управляващите.

В "Червен смях" откриваме един фейлетон, подписан с името Д. Вълев - "Из оня свят", който несъмнено е негов, и е от бр. 24, 1921 г. Ето защо според мен тази дата трябва да се приеме за начало на хумористичните публикации на Матвей Вълев, поне докато не се изясни със сигурност дали псевдонимът Пролетарий В. е негов.

За първи път Матвей Вълев се подписва Матвей Босяка в "Българан", бр. 20 от 1922 г. под кратката импресия "Песента на Босяка". От този момент във всички издания, в които публикува хумористични и сатирични творби, той се подписва с този псевдоним. Изданията са: "Българан", "Маскарад", "Жило", "Жупел", "Пламък", "Нарстуд", в. "Съзнание" (излиза в Детройт), в. "Ведрина" (на А. Страшимиров), "Фронт на трудовоборческите писатели" и "Щурец" (на Райко Алексиев), където пише най-дълго време.

Ето какво казва Александър Жендов за ранните разкази на Матвей Босяка: "...хумористична бе само фабулата. Върху нея той рисуваше топло и човечно своите несретни герои, които съвсем не бяха весели. Спомням си някои на времето побързаха да го обвинят, че бил под чеховско и хамсуновско влияние. Но този укор, в който не липсваше доза истина, можеше да бъде само похвала." (Карастоянов 1982: 129).

 

Хумористичното творчество на Матвей Вълев може да се раздели на два периода: ранни творби (20-те и 30-те години на века) и хумористични разкази от в. "Щурец", публикувани от бр. 484 на 1942 г. до броя от 23 юни 1944 г.

Първата "хумореска" - "Из оня свят" е дело на 19-годишен автор, иронизиращ духовната нищета на началника: "Днес тук отпразнувахме тържествен юбилей. Юбилярят - забравих му името - бе награден от министерския пратеник, който произнесе кратка поздравителна реч (т.е. прочете я) с орден за заслуга "Дядо Господ с меч" IV ст. Издаде се сборник, съдържащ писмата до жена му (с която е бил в изострени отношения) и до длъжниците му (юбилярят не е бил писател)."

В "Приказка" царят, след като видял, че не може да се отърве от най-големия разбойник в царството, го повикал и му казал: "Съставете кабинета!"

Жените в хумореските обикновено са хитри, манипулативни, меркантилни и винаги постигат целите си, за разлика от съпрузите или любовниците си, които биват измамени, ограбени или изоставени. Това обаче е по тяхна вина и не предизвиква съчувствието на читателя.

Типовете характери, които изпълват творбите, лесно се отгатват по имената: Родолюбов, Кожодеров, Четимислов, Позлатов Грабежова, Вироносова, Гордочелов - повечето с ироничен оттенък.

В "Жупел" от 1933 г. е фейлетонът "Око за око" - разказ за бразилските работници зидари на богаташа Жозе Амарало, който от прекалена пестеливост ги нахранил с яхния от котарака, а те за отмъщение сготвили за жена му едно урубу (лешояд) вместо пуйка.

Във "Фронт на трудовоборческите писатели" от 1933 г. е отпечатан фейлетонът "Щастието на сиромаха Педро" - беднякът е ощастливен от държавата с лотариен билет с цел да се пребори стопанската криза, но когато отива в Министерството на лотариите, се оказва, че уж сигурната за Педро печалба се е паднала на министъра на земеделието. Педро не само е окончателно разорен, но и е обявен за "болшевишка опасност" и пребит. Въпреки името на героя и това, че валутата е наречена "пезети", в този фейлетон прозират и родни проблеми.

Трябва да се отбележат въздействащите сатирични творби, които показват силната ангажираност на писателя със съвременната политическа обстановка. "Бурята" ("Пламък", 1924 г. и вариантът й в "Нарстуд" през 1925 г.) напомня стилистиката на "Септември" от Гео Милев:

Площадът на Победите.

- Зъззз, фюууу, бум!

По асфалта пропълзяха работници.

Статуята се изправи, разклати се, хвърли веригите и литна в огнения поток.

- - - -

Кат огнен кон, разперил грива, лети Бурята и тъпче със стоманени копита всичко, що градът от хиляди години си е построил.

Картеч. Бухалки. Саблен звън.

Руши!

Тържествува. Пей. Лудува. Над редути свири и се смей.

Руши! Руши!

Седемстотин топа, три хиляди картечници и сто танка не могат да я спрат.

Руши! Руши! Руши!

"Еноя", също публикувана в "Нарстуд" (1925 г.) е алегория за царството на демокрацията, което се оказва един огромен затвор, с кръстове на всяка крачка:

- Християнска страна! - възкликнах аз.

Чичеронето ме погледна.

- Не - каза той, - това са гробове.

В излизащия в САЩ емигрантски вестник "Съзнание" през 1926 г. е отпечатана сатирата "Хиени", в която с ужасяващи детайли са предадени събитията в България през 1925 година:

...Познаваш ли, драги, Гео Милев? Ходеше, гледаше, мислеше, возеше детето си в количка. Беше модернист - написа "Септемврий". Конспиратор. Опасен за отечеството. Осъдиха го. "Ще напише нова поема" - си казаха. Веднъж работници от Перник го намериха. Съсечен на късове. Единственото му око извадено, захвърлено. Пресечен през гърдите, после напреко - и пак. Като баклава! За да могат да си пеят. Имаше съвест. Не мълча и не ще мълчи. Разказват руснаци, били те в Перник няколко хиляди въоръжени. Докарвали им конспиратори от София на групи. Затваряли ги в запустели галерии, избивали ги с бомби и затрупвали входовете. В името на отечеството... за да могат да пеят.

Съвест ли? Че нали и Йосиф Хербст така убиха ескадронистите? Отишли в затвора и го "разкъсали" с куршуми. Казват, отбили се след това в един публичен дом и се почерпили по случая, погуляли.

Ами Ясенов? Ами Сергей Румянцев? Мълви се, че и Трифон Кунева убили. В същия ден, когато в "Слово" пишеха, че бил баща на българския символизъм...

Избиха цял народ. Най-скъпите му синове: селяни, работници, учители, депутати.

Избиха жени и деца. В името на отечеството - руснаци, македонци и пияни офицери. За да могат да пеят. Това бяха те. И когато свършиха, почнаха ново дело: да отрежат нервите, да извадят душата на този народ: избиха поетите му. Които той с кръвта си откърми, в страданието си създаде.

През 1927 г. във в. "Ведрина" на Антон Страшимиров излиза сатирата "Комедиантът Мусолини", в която Матвей Босяка показва с примери от статиите на Дучето неговата метаморфоза от социалист във фашист, заклеймява политиката му, която гони всички културни среди в Италия.

По времето, когато е в Берлин, Босяка продължава да пише сатири. Във в. "Звънар" (1924 г.) са "Последствията от едно интервю" и "Улиците". Особено въздействаща е втората творба - една реалистична картина от живота на най-богатите господа в Берлин "курфюрстендамците" и техните противници, работниците от бедняшкия квартал Ной-Кьолн. Не липсва и образът на емблематична фигура за Германия от времето на революционните вълнения:

В "Градината на модерното правосъдие" има мост. Под него са турбини. Там водата напомня народно събрание: всяка капка се върти, скача, шуми.

Там е хвърлена скъпа жертва на отдавнашен бунт: Роза Люксембург.

- Няколко офицерчета, които ноще пият, за да не сънуват отмъщението на прежните си любовници, са взели жертвата полумъртва от автомобила и очаквайки с ужас да се размърда, са я хвърлили.

- Щеше да ни удуши!

- Като звяр се мяташе...

- Какви железни ръце...

- Стоманени!

Това е било политическо убийство. Необяснимо защо, по тия времена тези убийства са се наричали "опит за бягство".

Изглежда, че в дните на йезуитството у людете е бил застъпен хумористичният елемент.

Но все пак ръцете на жертвата са железни! (Пролет)

Творбите на Матвей Босяка от първия период са много по-социално ангажирани, в някои случаи даже пропагандни. Те са дело на 23-25-годишен младеж, близък приятел на Смирненски, повлиян от Гео Милев, сътрудник на леви издания. Съгласна съм с Радка Пенчева, която обяснява редица черти от характера на Матвей Вълев с изповядваните от него идеи на анархизма: "Роден в един от центровете на теоретиците анархисти - Ямбол, той вероятно знае за делата на Георги Шейтанов и е чел статиите му. Сам възприема псевдонима Босяка - характерен за анархистите изобщо. Един от синонимите на съществителното "анархист" е "босяк" (Пенчева 2015: 73). Близки по дух са и други млади скитници от онова време - Борис Шивачев като гимназист основава Дружество на босоногите, членовете на което решават да ходят боси, което облекчило най-вече бедните ученици, които нямали здрави обуща, а се срамували да ходят боси. Борис написва марш, който строените в редици "босоходци" пеели из града.

Преди да стане Аржентински Иван Василев се подписва под хумористичните си творби Иван Босяков, а в Аржентина е Дескалсо, което означава същото. В "Литературна анкета" Иван Аржентински споделя: "Тогава (в Поповската гимназия) бяхме в пълния смисъл на думата объркани глави. Бяхме врагове на строя, бунтувахме се, но дали сме комунисти, дали сме анархисти или някакви други "исти", това не ни беше ясно" (Славова 1988: 20). Фактът, че като ученик чете произведенията на Кропоткин, Бакунин и Малатеста говори, че влиянието на анархизма сред тогавашните младежи не е за подценяване.

Преки доказателства за анархизма на Матвей Вълев нямаме, но за това говорят идеите, които откриваме в ранните му фейлетони - състрадание към бедните и желание да живее и работи сред тях, въпреки че произхожда от интелигентско семейство; недоволство от управлението на Стамболийски и саркастично отношение към личността му (приетият от дружбашките депутати в Народното събрание по личното искане на Ал. Стамболийски "Закон за разбойниците" е насочен изключително срещу анархистите, а през март 1923 г. в Ямбол, по-късно и в цяла България, са избити без съд и присъда мнозина анархисти, след което правителството награждава редица офицери, жандармеристи и полицаи, отличили се в тези събития) (Макар 2013). Стремежът към безвластие, идеята за унищожение на стария свят, очакването на бурята, която ще го помете, проличават в сатирите му, публикувани в "Пламък", "Нарстуд" и "Съзнание".

 

* * *

Във в. "Щурец" Матвей Босяка отпечатва 97 (според други изследователи - Андрей Ташев 2008 - са 100) хумористични подлистника между март 1942 г. и юни 1944. Тук проличава талантът му на вече утвърден белетрист, който увлекателно разказва най-обикновени случки, с оригинален поглед, без открита политическа пропаганда, с лека тъга и винаги със съчувствие към онеправданите. Единствено в броевете от началото на бомбардировките над София се появява неприязнено чувство към Англия и Америка, нещо нетипично за човек, когото сме свикнали да свързваме с чужди земи и благосклонно отношение към другия. Но това е напълно оправдано, след трагедията от януари 1944 г. Задължението да се осигурява качествен разказ или фейлетон всеки ден е криело опасност от изхабяване и в някои хуморески личи как авторът безуспешно се насилва да бъде остроумен. Затруднен при намирането на сюжети и превръщането им в добър литературен материал, талантливият писател все пак успява да се абстрахира от всекидневните грижи за оцеляване и създава няколко разказа с йовковско звучене - "Сватба", "Музикален живот", "Тих бял Дунав". Подлистниците, които пише Матвей Вълев за този вестник значително повдигат художественото ниво на изданието - независимо от това, че понякога се занимават с "дребни" теми от всекидневния живот, че някои сюжети са подобни или се повтарят с малки вариации. Както отбелязва Вихрен Чернокожев в книгата си "Българският смях", в. "Щурец" е истинска "енциклопедия на народния живот" (Чернокожев 1994: 141).

Тук откриваме характерния стил на писателя - кратки изречения, остроумен диалог, неочакван финал, наподобяване на скеч; други биха могли да се развият в пиеса или сценарий. Няма нито един фейлетон, написан на диалект - нито в ранните, нито в по-късните публикации, а този похват е изкушавал доста от съвременниците му хумористи. Матвей Вълев никъде не си позволява цинични или вулгарни изрази, хуморът е интелигентен, независимо кои обществени слоеве осмива.

Няколко творби са посветени на живота на артистите в тогавашните театри - откриваме ги както в първия, така и във втория период. Погледът на писателя е ироничен, понякога жестоко саркастичен, когато става дума за слабости и пороци в характера на актьори, прочути навремето, а и по-късно станали емблематични за българското театрално изкуство. Но благородният човек Матвей Вълев напълно разбира трудностите и превратностите на актьорския занаят и затова в "Щурец" откриваме и добродушно намигване към приятелите от сцената. А за това, че познава театралния живот не само като зрител, говорят както пиеските му за деца и "Госпожата", писана в съавторство в Елисавета Багряна, но и фактът, че от малък е съпричастен с театъра. В "Забравената роля" разказва за малкото "пловдивчанче", което артистичната трупа от София наема, за да изиграе детската роля в пиесата. Оказва се, че седемте реплики на ролята са достатъчни, за да се превърне малчуганът в градски герой, но съдбата не е предвидила съществуването на суфльора, който в крайна сметка изплашил детето и то забравило ролята си:

Майката е опитна артистка. Тя се навежда, улавя детето за ръка, заговаря му и го води навън. Но детето се извръща назад, то не иска да върви, то гледа като замаяно човека под капака и пита:

- Чичо бе, защо са те затворили там?

Това беше първото ми и последно излизане на театрална сцена. Отговора на оня си въпрос получих по-късно. Затварят го оня чичо суфльор в дупката под капака, за да вади кестените от огъня, когато в паметта на актьора се възцари пълна пустота.

Ако прочетем обръщението към читателите в първия брой на "Щурец", ще видим, че хумористичните разкази на Матвей Вълев са в пълен синхрон с него:

Знаете ли що значи, когато в една, притисната от неволи къща запее Щурец? Поверието казва, че е на радост и на добро. Нашият весел Щурец няма никаква друга амбиция, освен да прилича на своя малък безгрижен съименник, който лете по поляни и градини, зиме край огнищата тананика своята безгрижна песен и пълни с веселие сърцата. Посрещнете с добро сърце веселия Щурец, защото той носи радост в притиснатия ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и паланки, ще ви шепне весели истории за равноправките, за кикиморите, за тъщите и свекървите, сегиз-тогиз ще ви разказва весели клюки и интриги из обществото, ще се смее заедно с вас над своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, партийки, племена, групи, крилца и опашки и ще си свири безгрижно.

А когато зърне всички онези неща, които смущават вашето и неговото спокойствие, свирнята му ще се превръща на освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притиснат от неволи живот.

Посрещнете с добро сърце веселия Щурец.

В "Речник на българската литература" (1976) в статията за Райко Алексиев пише: "През 1932 г. основава в. "Щурец", който в последните години на фашизма и през Втората световна война излиза като хумористичен полуофициозен вестник, подкрепящ фашисткия режим и воюващ срещу прогресивните сили в България."

Ако под "прогресивни сили" авторите на Речника са имали предвид спекулантите, черноборсаджиите, бездушните чиновници, партийните деятели, използващи положението си за собствени облаги, жените, които с флирт измъкват парите на новобогаташите, парвенютата и тъй наречения хайлайф - да, "Щурец" воюва с тях. И много от хумористичните разкази на Матвей Вълев са точно срещу тях. За съжаление, клеймото, което поставят новите властници след девети септември 1944 г. върху Райко Алексиев и неговия "Щурец", подпечатва донякъде и съдбата на Матвей Вълев. Отново в "Речник по нова българска литература" (1994) в статията за Матвей Вълев четем: "Заради участието си в официалния в. "Щурец" е причислен след деветосептемврийските събития към писателите, поддали се на "фашистки влияния".

Заминавайки като доброволец на фронта, той е долавял тази заплаха. Известно е неговото писмо до редакцията на в. "Народна войска", писано 20 дни преди фаталния 7 ноември 1944 г., когато е прострелян близо до Куманово:

Вярно е, че в близкото минало имам и грешки, и грехове. Но ако се оцени творчеството и държането ми, надявам се положителното да надделее. Днес, когато трябва да организираме всички сили за борба срещу старото и градеж на новото, би било и жестоко, и погрешно да се счупи перото на един писател, който искрено и въодушевено желае да работи заедно с всички напредничави сили за делото на ОФ. Нека бием врага, нека сега всеки от нас даде каквото може, пък после има време да чоплим миналото и ако трябва, да понасяме наказания и карантини.

Но името му вече е споменато в прословутата статия "Фашизмът в нашата литература" на Борис Делчев, излязла дни по-рано във вестник "Работническо дело". Въпреки че в своя "Дневник" Борис Делчев пише: "Нито в моята статия, нито в печата изобщо е бил квалифициран като фашист или антинароден елемент, за да бъде травматизиран" (Делчев 1995: 290), бъдещата литературна съдба на писателя е предопределена - да бъде сред забравените.

В предговора към избраните произведения на Матвей Вълев, издадени през 1975 г., Иван Сестримски пише по повод на хумористичните разкази на писателя: "Той, който обича да издава произведенията си в отделни книги и има тая възможност, не ги събира, ако не в няколко сборника, то поне в един, съдържащ подбрани разкази и фейлетони. Защото не всичко, което пише и публикува през тия три-четири години (имат се пред вид годините след 1940 г. - б.м., М.С.), може да се сложи под един отрицателен знаменател. В много от тях покрай недъзите на бързописа и недозряването проличава талантливият белетрист, който умее със завидна лекота и естественост да разказва, да се домогва до интересни творчески постижения. Това са златни зърна, разпилени в тези произведения от щедрата ръка на душевно богат човек, на даровит писател." (Сестримски 1975: 21).

Оказва се, че Матвей Вълев е имал намерение да издаде хумористичните си творби и дори ги е събрал в отделно томче, както свидетелстват две негови писма. В първото - до Владимир Василев от 10 юли 1944 г. (обнародвано от Ст. Великов 1990) той пише:

...Взех един кабриолет и бях един ден при Георги Цанев. Оставих му книгата (хуморески и фейлетони) и после него го мобилизираха и книгата така си стои. А веднъж в София ме срещна един млад издател, поиска ми книга (хуморески и пр.), даде ми пари и тука му я приготвих. Те са други работи. Надявам се след 30-60 дни да излезе - но... ех, да - хубаво щеше да е, ако "Перун" ми издадеше пръв книгата (има предвид "Ферма в Сертон", която издателство "Перун" е започнало да печата - б.р.), обаче всичко се обърка, а най-вече финансовото положение.

Второто писмо е до Георги Цанев и е от 31 октомври 1944 г.: "Драги Георги... една молба имам към тебе - не давай сборника ми в тоя му вид, ще има някои работи да заменя и други да поправя." (Става дума за сборника с непечатани фейлетони, за които писателят е помолил Георги Цанев да препоръча в Дановото издателство. Сега тази папка се съхранява от К. Апостолов, комуто я предаде през 1980 г. Георги Цанев)" - цит. по Христо Карастоянов (1982).

Днес с удивление откриваме, че създадени преди повече от осемдесет години, фейлетоните звучат толкова актуално, сякаш са писани днес. Четем и се смеем, но това често е горчив смях и започва да ни мъчи мисълта - нима сме се променили толкова малко?

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Великов 1990: Великов, Ст. Щрихи от биографията на белетриста. Писма на Матвей Вълев до Владимир Василев. // Пламък, 1990, бр. 2.

Вълев 1975: Вълев, Матвей. Избрани произведения. София: Български писател, 1975.

Делчев 1995: Делчев, Б. Дневник. София: Народна култура, 1995.

Карастоянов 1982: Карастоянов, Хр. Матвей Вълев. Литературно-критически очерк. София, 1982.

Макар 2013: Макар. Кои са причините за ямболската кървава епопея на българските анархисти. // Анархо-портал, 06.03.2013 <http://www.anarchy.bg/articles/koi-sa-prichinite-za-yambolskata-karvava-epopeya-na-balgarskite-anarhisti> (09.06.2017).

Матвей Вълев 1994: Матвей Вълев. // Речник по нова българска литература. София: БАН, 1994.

Пенчева 2015: Пенчева, Р. Американската тема у Матвей Вълев. // Америките ни. Том 1: Южна Америка и българската литература. Съст. Пламен Антов. София, 2015.

Райко Алексиев 1976: Райко Алексиев. // Речник на българската литература. Т. 1. София: БАН, 1976.

Славова 1988: Славова, М. Иван Аржентински: Литературна анкета. София, 1988.

Ташев 2008: Ташев, Андрей. Забравеният Матвей Вълев. // Електронно списание LiterNet, 26.04.2008, № 4 (101) <http://liternet.bg/publish22/a_tashev/zabraveniiat.htm> (09.06.2017).

Тодоров 1956: Тодоров, Ангел. [Предговор]. // Червен смях. София, 1956.

Чернокожев 1994: Чернокожев, В. Българският смях. София: Български писател, 1994.

 

 

© Мая Славова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2017, № 6 (211)
















Партньори