Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕВЕНА КРАПЧЕВА - МЪЧЕНИЦА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ТЕРОР

Виолета Радева

web

Несменяем отговорен секретар на в. "Демокрация" беше Божидар Бояджиев. Нееднократно на тъй наречените планьорки, когато се отчиташе излезлият брой и се обсъждаше съдържанието на текущия, той изразяваше неприкрито недоволство от факта, че в страниците, които редактирах, сравнително често давах думата на Невена Крапчева. Негодуваше и заради това, че през няколко месеца я интервюирах.

Когато работих по съставянето и редактирането на "Спасителното упование" - книга с нейни текстове и спомени на хора, познавали я отблизо, забелязах, че съм направила седем по-обширни и две блиц-интервюта, останали неозначени. По ирония на съдбата и последното интервю с нея, поместено в "Демокрация" на 6 август 1997 г., съм взела аз. И думите, които беше цитирала Ц. Събчева в некролога във вестника и които звучат като предсмъртното духовно завещание на Невена, са от това последно интервю. Първият ми импулс беше да махна по-голямата част. Нейни близки обаче се възпротивиха с аргумента, че те разкриват аналитичната стихия на Невена Крапчева, нейното мащабно мислене и тънък политически усет.

Анализите й излизаха извън рамките на текущите събития, надскачаха ги и чертаеха посоки, в които би трябвало да се развиват демократичните процеси в посткомунистическа България. Разговорите ни бяха продължителни - по три, четири, а понякога и повече часа. Темите - от актуалните политически събития, през аналогиите с по-близкото или по-далечно минало, до прогностичните анализи за бъдещето на България и на Европа. В тези интервюта не става дума за преживяното от нея и семейството й. Мимоходом се споменава за Данаил Крапчев - предимно в контекста на безпрецедентния "народен съд" и неотменната нужда от декомунизация, ако искаме процесът на нашето реинтегриране в Европа да завърши успешно. Това обстоятелство ме подтиква да разкажа за "раждането" им.

Ще започна с един личен спомен.

Горещото лято на 1990-та.

Заседава Великото народно събрание. По това време бях заместник-главен редактор на първия частен вестник след 1989 г. - седмичника "Репортер 7". Почти не пропусках пленарно заседание. Веднъж, докато пиех кафе с депутата от СДС Красимир Петров в клуба на парламентариста, вниманието ми привлече мълчалива двойка на съседна маса. Масивният мъж с олисяла глава беше почти с гръб към нас, но го познавах толкова добре, че не можех да го сбъркам - Стефан Хинков. Срещу него, обляна от ярката луминeсцентна светлина, рязко изпъкваше фигурата на дребна и много слаба жена. Къса бяла коса. Високо чело. Аристократичен нос. Тъмна кожа, напомняща нещо източно. Фигурата и внушението на това сериозно, почти мрачно лице, се врязаха в паметта ми. Край тях причудливо се виеха синкави кълба и ту подсилваха характерния, изсечен профил на жената, ту скриваха, сякаш отделяха от всички останали в барчето, тази странна двойка. Рядко разменяха по някоя дума. Повечето време пушеха мълчаливо. Мисля, че се разбираха интуитивно. По някаква необяснима причина тази картина се запечата дълбоко в паметта ми. Той - с пролетно резедаво яке, тя - с тъмносиво сако и панталон.

Бях погълната от събитията. После ме повлече водовъртежът на лични катастрофи, който ме откъсна от много дотогавашни приятели и колеги. Образът на непознатата жена от кафето в Народното събрание потъна в подсъзнанието ми, така че изобщо не се сещах да попитам Стефан коя е тя.

След два неуспешни опита да започна работа във в. "Демокрация" - първо по времето на Волен Сидеров, а после при Енчо Мутафов, най-после през 1993 г. Панайот Денев ме назначи като редактор. Така зад гърба ми останаха двата ченгесарски вестника - на Мултигруп "Репортер 7" и на Константин Тренчев и компания "Подкрепа". В преградено с гипсокартон ъгълче от фоайето на втория етаж на редакцията на вестника на СДС, която тогава се намираше на ул. "Раковска" 134, бяха сместени три бюра. Заместник-главните редактори Микаела Въжарова и Мария Велковска поделиха сърдечно с мен двата квадратни метра. Вратата стоеше непрекъснато отворена, иначе щяхме да се задушим от липсата на въздух в тясното пространство.

И ето, в рамката на тази врата се очертава силуетът на онази дребна, слаба, късо постригана жена! Пита за Мария Велковска. "На планьорка са - казвам. - Заповядайте, седнете, скоро трябва да свърши". Веднага щом сяда, пали цигара. След малко Мария се връща. Представя ни. Тогава узнавам, че поразилата въображението ми жена е дъщерята на Данаил Крапчев!

Тя често идва в редакцията. Когато Мария е на планьорка, разговаряме. Понякога слизаме в подземието да пием кафе. Тъй като редактирам страница "Минало", с нея обсъждам идеи, теми, тя ме насочва към личности. Веднъж споменавам, че за първи път съм я видяла заедно със Стефан Хинков. "Така ли? Да, ние сме добри приятели." Познавам ли го?! Добре, да му отидем на гости.

Речено - сторено.

Стефан отпраща двамата поклонници на японските бойни изкуства, които се ровят из колекцията му с книги за Изтока. След малко върху масивната, полирана с черен лак маса се появяват тънкостенни порцеланови чаши. Цигарите са запалени. Синкавият дим се смесва с прозирната ароматна пара от зеления чай с бергамот.

Политическата промяна след 10 ноември 1989 г. завъртя във вихъра си и Стефан Хинков. Бяха го привлекли за съветник към парламентарната група на СДС. Той и Невена Крапчева са връстници - и двамата са родени през 1927 година. Стефан на 1 февруари, а Невена на 31 март. Свързваше ги и известно сходство в съдбата. Наистина проф. Христо Хинков не е убит от комунистите, както това става с Данаил Крапчев, но новата власт изобщо не гледа с добро око на хора като него.

И Невена, и Стефан бяха оцелявали посвоему, без да могат да разгърнат всецяло и удовлетворяващо огромния интелектуален потенциал, който носеха. В личен план вътрешнопартийният преврат от 10 ноември 1989 г., осъществен от българските комунисти под натиска на Москва и с активната помощ на КГБ, за да бъде сменена провалилата се обществено-политическа система с някаква форма на псевдодемокрация, за тях беше твърде закъснял като възможност за пълноценна реализация. Все пак той им даде морална удовлетвореност. Видяха с очите си и преживяха краха на социализма, в чийто позорен край никога през десетилетията не са се съмнявали. Преминаха през еуфорията, породена от надеждите за възраждане на правовата държава. Споделиха емоционалния подем, обхванал милиони българи, вярващи в края на комунистическата диктатура и във възцаряването на справедливостта и равните шансове за всички. Според силите си те се включиха в кипежа на случващото се. Тогава още не допускахме, че това е драматургия. Че спектакълът, както е нормално в театъра, предварително е обмислен, режисиран и така сполучливо изигран, та променяйки структурите, нищо съществено да не се измени - комунистическата диктатура се преобрази в тотална икономическа власт на болшевишката номенклатура. Политическата власт беше и си остана в ръцете на БКП, самонарекла се в една нощ БСП, без нито на йота да промени идеологията и практиката си. Вместо демонтаж на тоталитарната система, както високопарно обичаха да се изразяват някои измислени "дисиденти" - марксисти и галеници на режима, станахме свидетели, донякъде участници и в крайна сметка жертви на уродливата метаморфоза на комунизма във фасадна демокрация. И вместо за повече от четвърт век да се положат основите на едно проспериращо общество, българският народ вегетира в атмосферата на несвършващ криминален "преход" и днес е дълбоко разединен, ожесточен и омерзен.

В далечната 1990 г. към Н. Крапчева като делегат на конгреса на възстановената на 19 декември 1989 г. Демократическа партия, журналистката от в. "Знаме" Маргарита Методиева се обръща с въпрос как вижда бъдещето на партията. "Трудно е изобщо да се прозре бъдещето - отговаря тя - и за мен е сложно да си представя бъдещето на страната, на демокрацията". Убедена е обаче, че когато се появи средна класа от хора с независимо положение в обществото, от практикуващи свободни професии интелектуалци, тоест когато своето подобаващо място заеме просветеният, културен слой на обществото, тогава партията на Александър Малинов "ще играе изключително важна роля". И тъй като раждането на средна класа в обезкървената родина се оказа кауза пердута, Демократическата партия изчезна от политическия пейзаж на България.

Все пак вярвам, че превъзходната анализаторка, която не губеше оптимизма си и имаше привилегията да мисли мащабно и в перспектива, щеше да открие онези зърна от сеитбата, попаднали върху благодатна почва, от които един ден ще се роди богатата жътва. Жътва, в чието настъпване днес все повече хора се съмняват. Неведоми са обаче пътищата Божии. Веднъж, малко преди да се разболее, на финала на разговор за перспективите, които биха се открили пред България, влизайки в Европейския съюз, тя каза: "С всички фибри на личността си усещам именно съдбовността на настоящия исторически момент, усещам това, което като европейско явление аз бих нарекла чудодейно историческо явление. Прекрасните национални, морални, а оттам и вероятно обществени, икономически възможности, които биха се породили в бъдеще за нашата страна, ако тя исторически се реинтегрира в Европа. Моето пожелание е всеки българин да изпита този трепет".

Не бих казала, че беше розова оптимистка. Въпреки това и в най-мрачните дни на Беровото безвремие, а и по-късно, в изглеждащото непоклатимо властване на Жан Виденов, тя видя симптомите на близката промяна. Нещо повече - Невена Крапчева прозираше далече в бъдещето и знаеше, че раздялата с комунизма е неотвратима, че смъртта на тази сатанинска идеология и система на терор и издевателство над човека е настъпила в исторически план, а мъчителните обществени спазми, които преживяваме, са само треската, предизвикана от миазмите на разлагащото се чудовище.

По настояване на Стефан, Невена Крапчева и аз започнахме да му гостуваме понякога вечер и да обсъждаме текущата политика. Често вземах лист и записвах техни мисли. Първите едно или две интервюта с нея бях направила във вечно препълненото и шумно кафе в подземието на СДС. Стефан предложи тишината и удобството на дома си, тъй като живееше най-близо до редакцията - до църквата "Свети Георги". Пазя десетки листи със споделени наблюдения, размисли, анализи. Стенограмите от продължителните ни разговори тя оглеждаше внимателно и обмисляше задълбочено, все се измъчваше, че заради ограничения обем на интервюто ще махна от текста много неща: често цели теми, интересни въпроси, многобройните й примери от областта на историята, философията и правото, ще изчистя колорита на речта й и ще остане само строгата логична мисъл. За съжаление, наистина се налагаше да съкращавам и да отстранявам оригинални сравнения, интересни наблюдения, характеристики на политици.

С годините Невена се беше отказала да пише. Мислите, идеите напираха у нея отвътре и потребността час по-скоро да бъдат логически и текстуално оформени взривяваше търпението й. А писането е бавен процес. Яде ценно време. Затова беше започнала "да говори". Тя се концентрираше, направляваше мисълта си енергично и не й позволяваше да се рее по своя воля, да се отплесва по тревясали пътеки. Говореше така стегнато, аргументирано, стилистично изискано, че винаги съм се удивлявала на нейната дарба. И съм изпитвала горчивина, че такива способности, такива заложби са били пропилявани десетилетия, че са останали неизявени. Подобно на баща си, тя имаше стабилна система от принципи и нравствени стойности, а това беше фундаментът на нейните анализи. И за езика на Невена спокойно би могла да бъде отнесена характеристиката, която прави Симеон Радев за публицистиката на Данаил Крапчев - "отривист, стегнат език, с един като че ли металически блясък". Възхищавах се от начина, по който работеше над словото, как изковаваше онези свои формулировки, които сигурно един ден ще се сочат като емблематични и за историческото време, в което живеем все още, и за равнището на истински демократичната аналитична мисъл.

Задължително четеше окончателния текст на интервюто, преди да го дам за печат. Добавяше или махаше някой епитет, изчистваше излишна дума. Страхотно се вълнуваше дали има цялостен, завършен вид. Притесняваше се как ще го приемат читателите. И тъй като ме възприемаше като първия читател, винаги се сърдеше, че не съм й отговаряла категорично дали интервюто е "станало", а съм отвръщала "да видим каква ще бъде реакцията". Успокояваше се едва след първите отзиви на многобройните читатели и искрени нейни почитатели, които възторжено я поздравяваха. Тогава, поуспокоена, признаваше, че не страда от излишна самоувереност и затова в процеса на писане й е необходима морална подкрепа и един вид поощрение, за да има куража да продължи.

Ще добавя няколко думи и за една неосъществена анкета с нея. Възнамерявах да я предизвикам за диалог, центриран около горчивия личен опит на хората от нейното поколение, който се наслагва и е част от горчивия опит на цялата нация през десетилетията на комунистическа диктатура. Чрез съдбата, чрез преживяното и премисленото от Невена Крапчева исках да потърся характерното за онази генерация българи, чийто живот е трагично преобърнат, унищожен, изтръгнат от почвата през септември 1944 година. Когато споделих с нея желанието си, тя реагира остро и категорично отхвърли самата мисъл дори да се изповяда, да преосмисли, да претегли всичко преживяно и изстрадано. Защитавах намерението си при всеки удобен случай, във всеки подходящ момент. Бях убедена, че човек с нейния интелект трябва да надмогне скрупулите си. Вярвах, че това би било катарзис за цяло едно поколение, а в известен смисъл катарзис и за всички нас, принудени да търсят и отстояват своето място в един застинал, изглеждащ непоклатим комунистически свят на привидностите, на огромната лъжа. Показах й въпросите. Заинтригуваха я. По същото време се занимаваше с новото си жилище. Казваше, че като се настани там, ще имаме времето и спокойствието за тази анкета. Беше вече не само склонила. Вътрешно вече живееше със самоанализа. Затова се съгласи да запиша с касетофона някои спонтанно явили се отговори. Направихме го на два пъти. Съсредоточаването и интензивното преживяване на чувства и спомени, за съжаление, я изчерпваше психически, изтощаваше я. Палеше цигара от цигара, кашляше болезнено и сърцето ми се свиваше от угризения.

Надарена с безспорен литературен талант, Невена Крапчева най-вероятно би станала драматург, ако историческият ураган не беше унищожил през септември 1944 г. нормалността и естествения ход на живота. Театърът без съмнение е нейната голяма любов, нейната вътрешна стихия. Ще цитирам непубликувана част от неосъществената анкета, отнасяща се до увлечението й по театъра:

- Една от най-големите ми страсти в живота е театърът. Мисля, че щях да бъда много щастлива, ако бях осъществила моята мечта да пиша пиеси.

- Кога се роди тя?

- В прехода между детството и юношеството. Усетих притегателната, магнетична сила на сцената. Майка ми ме заведе най-напред на опера, спомням си, че беше на "Севилският бръснар". Музиката е прекрасна, аз и до ден-днешен обичам и операта, и музиката, и Росини, и Моцарт, но мисля, че най-много ме омая магията на сцената. Още тогава ме зарази това обаяние, което дори не се поддава на анализ, на определение.

- Представяли ли сте си, че сте актриса?

- Не, само съм сънувала, че съм актриса. Една ясновидка навремето ми беше казала, че съм преродена френска актриса. Майка ми също обожаваше театъра, но не тя ми е повлияла. Ние, децата, се развивахме твърде независимо. Ще издам една малка тайна. Мисля, че аз играя в живота. Не така ярко и забележимо, не в характерни роли, но в известни нюанси и съм внушила много от своите идеи и настроения благодарение на това житейско актьорско умение.

Със съдействието на режисьора Кръстьо Мирски, макар и рядко, започва да публикува театрални рецензии в сп. "Театър", подписани с "Невяна Данаилова" или "Н. Данаилова". По данни на Румена Паскалева е използвала и други псевдоними, но за съжаление, тя не ги знае. Тези рецензии разкриват нейния дълбок интерес към драмата като литературен жанр, разбирането й за принципите на драматургията, отношението й към законите на сценичната реализация, критериите, според които оценява творческите интерпретации на режисьори и актьори. Писала е и литературни обзори, рецензии, отзиви за книги - "амбулантна дейност", както се пошегува веднъж.

Литературните й заложби са направили впечатление и на нейните учители в Първа девическа гимназия в София. Веднъж обърнали внимание на майка й какво силно съчинение била написала, а тя го дала на баща й да го види. Той се задоволил да отбележи, че е хубаво, но е много бунтарско. "Опасяваше се да не кривна нанякъде - допълни Невена, - защото на мене гледаха като на странно и екстравагантно дете, което не се знае какво може да измъти. Бях "черна врана". Притесняваше ги може би моето остро чувство за независимост, което бранех много упорито и не знам, но по нещо усещаха, че не само не съм ординерна, но не съм склонна и да се съобразявам с установените обществени предписания на доброто държание."

В оцелелите ръкописи на Невена открих три машинописни страници "Обяснителни бележки към предложената поредица "Класическата митология и съвременната култура". Носят дата "април 1975 г." и са подписани от "Авторски колектив". Адресирани са до БНТ, Главна дирекция "ЛИК". Върху тях има нейни собственоръчно нанесени уточняващи бележки, както и бележки за персонажа. Замисълът е бил поредицата да бъде от минимум осем предавания от по 35-40 минути всяко. Предвиждало се е чрез театрализирани откъси от античната лирика, епос и драма, чрез цитати от документални и игрални филми, чрез скулптури и класически картини със сюжет от митологията да се потърсят непреходните теми, пронизали изкуството и културата от старогръцката древност до нашето съвремие. Да се анализира и дешифрира символното значение на митовете. Да се открие ключът към психологическия код, който се съдържа в тях. Да се разкрие драматизмът и поетичността на най-добрите версии в античността и в европейската литература и изкуство до наши дни. Да бъдат показани в тяхната модерна интерпретация.

Богатият материал е трябвало да се раздели на три цикъла: лирико-символен (митовете за любовта и нейните различни психологически варианти - самовлюбеност, творческа любов, безсмъртна любов); епически; трагедиен. Към тези три машинописни страници има куп, изписани със ситния, малко нечетлив почерк на Невена, листи - идеи и детайли за някои от проектираните предавания. Прави ми впечатление цитат от Гьоте, който е отбелязала: "Който е съзрял човешката красота, не може да бъде засегнат от злото. Той се чувства в хармония със себе си и със света". Този култ към красотата като естетическа и морална категория подсказва с какво я привлича така силно образът на Аполон - символ на "избистрения, просветлен дух - непротиворечив, носещ в себе си вътрешното равновесие между емоция и интелект, водач на музите, синтез на всички светли изкуства", та в тези бележки доста редове е посветила на божествения Музагет. Според творческия замисъл на Н. Крапчева предводителят на музите е трябвало да бъде главната пружина на действието и инспиратор на аналитико-естетическите търсения. Много страници са изпълнени с цитати и откъси от класически и съвременни произведения, явно като подготовка за окончателното написване на отделните епизоди - от творби на Анакреон, Апулей, Овидий, Вергилий, Милтън, Рилке, Оскар Уайлд, Жан Ануи...

Запазен е сценарият на въвеждащото предаване - "Класическите митове". Ще цитирам обобщаващото начало: "В няколко предавания ще ви представим най-значителните класически митове. Какво трябва да разбираме под това понятие? Античната митология се е оформила в периода между VІІІ век пр. н.е. (времето на Омир) и края на античния свят - загиването на Римската империя. Тя обхваща предания и разкази, рисуващи делата и съдбата на богове, герои и простосмъртни. В своята цялост тази митология представлява важен и неотменим дял на древната цивилизация. В представите на древните елини основна роля играят две културни понятия: Логос и Мютос. Първото понятие синтезира проявите на човешкия разум. Основни ценности тук са аргументите и убеждаването. Мютосът пък обхваща тайнствената, ирационална област на човешкото въображение. Той е опит да се потърси чрез художествени символи отговор на великите въпроси, които винаги са тревожили човека. Символите в митовете са форма на откровение за елинския човек. Митовете ни помагат да надникнем в душевността и представите на едни от най-древните творци на култура. В тях е кодирана дълбока мисловност - квинтесенцията на проблематиката на мислещия човек от първото хилядолетие на нашата ера."

Защо се спирам на тези търсения и сценарии, оцелели по чудо сред малкото оригинални ръкописи на Невена Крапчева?

Споменах, че ако животът й не беше така драстично преобърнат от болшевишкото нашествие в България, тя вероятно би се занимавала с литература и по-точно - с драматургия. Пожълтели пет гъсто изписани на машина листа свидетелстват за ранния й интерес към изкуството и философията на класическа Елада, както и за трайното увлечение по енигматичното творчество на Достоевски. Двайсет и една годишната Невена разсъждава върху особеностите на античния и на християнския свят, като сравнява Платоновия "свят на идеите" с образите-идеи на руския писател, потопил се в глъбините на човешкото подсъзнание и извлякъл оттам в света на разума онези чудовища, които обикновено нямаме желание да събуждаме. Странно занимание за младо момиче, но не и когато това момиче се казва Невена Крапчева и когато то е било поставено от живота буквално до стената, когато неговият девичи свят е бил сринат до основи, когато раздвоението, душевните терзания и проклетите въпроси "Защо" и "Какъв е смисълът" не са само тема за литературно-философско есе, а реална ситуация. Към творчеството на Достоевски тя проявява траен и задълбочен интерес, израз на който е нейната драматизация на романа "Идиот".

Разбира се, усилията й априори са били обречени на неуспех. Онези, които носеха клеймото "враг на народа", завинаги оставаха под похлупак. Дори да успяваха, благодарение на интелект, знания и шанс да изкарват прехраната си като преводачи, дребни чиновници или забутани в някое периферно печатно издание, те биваха все "втора ръка" хора. За тях, ако бяха неспособни да прекрачат отвъд собствените си морални хоризонти, ако не можеха да погазят верността към паметта на бащите си и да отхвърлят уважението към основополагащи житейски принципи, оставаха затворени издателствата, театралните сцени, телевизията, научните институти, висшите учебни заведения. Да, имаше и такива, които заменяха синовния дълг и мъките на съвестта срещу високи постове, кариера, признание, награди. Венци окичваха надебелелите им вратове. Върху листа от рози стъпваха разядените им от морална подагра нозе. Величаеха ги пигмеи, възхищаваха им се духовни лумпени, принизяваха ги до себе си убийци и престъпници. Защото всичко изглеждаше така застинало, вкаменено, обречено да съществува недокоснато от времето за векове. Ирационалната вяра на комунистите, че тяхната религия - марксизмът-ленинизмът - е истина от последна инстанция, дотолкова беше втълпена в умовете на всяко следващо поколение, че сякаш парализираше нормалното човешко мислене.

Дъщерята на Данаил Крапчев имаше потенциал да поеме и по стъпките на баща си. Публицистиката беше в кръвта й. Доказателства? Достатъчно е да прочете човек нейните статии, писани, докато е заместник-главен редактор на органа на възстановената Демократическа партия в. "Знаме". Както и нейните статии във в. "Демокрация". Ще цитирам още веднъж думи на Симеон Радев, отправени до баща й, които с пълна сила могат да бъдат отнесени и към нейния стил и маниер на изказ: "В твоята логика има един неудържим и пряко насочен устрем. Тя удря като с чук. Всичките ти идейни атаки са фронтални, фразата ти се прилепва към мисълта като добре скроена дреха и е пълна с динамична сила. Тя не е като танцувачка, а като атлет".

Споменавала е и публично, че желае да възстанови легендарната "Зора" - царицата на българския печат преди злокобната дата 9 септември 1944 година. Но това желание беше от сферата на илюзорните мечти и съм убедена, че тя добре го съзнаваше. Оставяше обаче мисълта си да се рее в полето на идеалните възможности. Още повече, че у Стефан Хинков се отбиваха и двама вече възрастни журналисти, работили като млади момчета в редакцията и в печатницата на в. "Зора", с които известно време бях колега. Макар като метранпажи, те бяха останали верни ако не на унищожения от болшевиците вестник, то поне на самата редакция.

В началото на журналистическата си кариера две години бях литературен сътрудник (така се казваше по него време на репортерите) във в. "Кооперативно село". Всекидневникът беше издание за селото на Министерството на земеделието и хранителната промишленост. Помещаваше се на ул. "11 август", в елегантната красива сграда с долепена до нея печатница, където са писали, разговаряли и създавали най-интелигентния български вестник Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Матей Бончев-Бръшлян, Димитър Талев, Христо Огнянов, преди да замине като кореспондент в Берлин. Още през първите седмици, при първите дежурства в печатницата узнах от метранпажите къде съм попаднала! И започнах по съвсем различен начин да възприемам стръмното спираловидно стълбище с парапет от ковано желязо, просторното фоайе с портали към отделните помещения, матовите им стъкла, високите тавани. За мен "Зора" не беше terra incognita. В дома на родителите ми продължаваха да се намират отделни броеве от вестника и подлистници с романи, които бяха едни от първите ми четива. Сред детските ми "съкровища" беше колекция от публикувани там фотоси на български писатели и популярни артисти като Хенри Фонда, Жан Луи Баро, Мишел Морган, Шърли Темпъл, Соня Хени и други, изрязвани грижливо и събирани от майка ми като ученичка. Та при тези срещи у Стефан Хинков многократно ставаше дума за "Зора", за сградата, за перипетиите около реституцията. Реституцията!

Няма да засягам този въпрос. В статиите на Невена Крапчева достатъчно ясно и от първо лице е казано необходимото, така че който се интересува от темата, може да прегледа нейната книга "Спасителното упование". Ще допълня само, че и при този акт, който би трябвало да бъде акт на справедливост и донякъде жест на извинение, "перестройчиците" по своя си болшевишки маниер намериха повод, начини и средства да се подиграят и да унизят, дори да охулят невинните си жертви.

Мъченица на комунистическия терор. Но и човек, който е изживял живота си с достойнство и с мисъл, с тревога не толкова за себе си, колкото за един по-висш идеал - свободата и демократичните ценности.

Невена Крапчева беше убедена, че силовите методи, агресивните форми на политическо налагане и политическа разправа са много лоша характеристика за демократичното съзнание на един народ. Вярваше, обаче, че тези рецидиви постепенно ще намаляват и един ден ще изчезнат, защото не може и нашият народ да не узрее. Какво ли би казала днес за начина, по който през 2013 г. БСП извърши по същество държавен преврат? За бруталността, с която управляваше следващата тройна коалиция? В папката, където съм събрала дешифрираните записи от наши разговори, бележки за уговорени срещи, нахвърляни мисли, намерих лист с 22 имена. Отбелязала съм, че съм го направила под нейна диктовка. Имаше идея да се съберат наследниците на видни политици от преди 1944 г., някои интелектуалци и държавници, за да се обсъди темата за качествата на управляващите, моралните изисквания към тях и механизмите на постоянен контрол. Беше разговаряла с доста от хората. Редактирана, стенограмата щеше да намери място в излизащата всяка седмица страница "Минало" на в. "Демокрация". Междувременно обаче новоизбраният лидер на СДС Иван Костов наложи за главен редактор Невен Копанданова и според нейната концепция такава страница нямаше място във вестника, защото темата антикомунизъм била отживяла тема и ненужно разделяла и противопоставяла българите. Под натиска на читателите след няколко месеца се появи страница "История". Но за Невена Крапчева беше вече късно. Почина на 20 февруари 1998 година.

"Тя бе онзи дух на справедливост и нравствена взискателност - се казва в некролога на Централното бюро на Демократическата партия, - без който едно общество не би имало своите ориентири в бурни времена."

Колко липсва днес нейното слово! Колко отрезвяващи биха били задълбочените й анализи и какъв ориентир биха били нейните прогнози, стига младите политици да не загърбват опита на престрадалите и да не мислят, че светът започва с тях.

 

 

© Виолета Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2017, № 3 (208)
















Партньори