ПРОТЕСТЪТ НА НЕПОТРЕБНИТЕ ИЛИ ПРОТЕСТ ЗА СМИСЪЛ
Писателят Георги Гроздев в "Хоризонт до обед"

Савелина Савова

web

- Какво е бъдещето на общества, чийто кумири са примитивни? Така завършихме един предишен разговор с писателя Георги Гроздев. Помните ли? И то преди години...

- Да, спомням си. Бъдещето на такива общества е вече настояще, както виждаме. Ние с вас сме го казали преди шест години. За съжаление, примитивните кумири продължават да властват. И това е тенденция не само в нашата социална и културна среда, а във всички постсоциалистически страни. Адам Михник казва, че по-страшно от комунизма е онова, което идва след него. За съжаление, примитивните кумири завземат пространството и не оставят място за онова, което създава и крепи едно общество.

Сега българската демокрация се тресе от протести и конфликти. Нека не забравяме, че в зората на тази демокрация едно от нейните знакови лица, Радой Ралин, каза още в 1991 г.: демокрацията ни е сбъркана, а свободата - досадна. Какво ли е имал пред вид? Може би днешната действителност го илюстрира. Ето как е възможно някой, който в 2000 г. е на 20 години, в 2013 г. да е описван като олигарх. В същото време десетки хиляди негови връстници емигрират в чужбина по икономически причини, други се мъчат да оцеляват в собствената си страна. Примитивните кумири са другото лице на загубената "честна възможност". Като малка страна с известни комплекси, в която и комунизмът, и демокрацията са дошли за една нощ отвън, искаме непрекъснато да се идентифицираме с класическите образци. Навремето със Съветския съюз, сега със Съединените щати. Но великата американска демокрация е създадена не по този начин, първия камък в основите й се нарича "честна възможност". Ако търсим това понятие "честна възможност" в нашата демокрация, ще има много да го търсим. Аз съм убеден, че заговорът на мълчанието, приет след 1990, свърши. Тогава не се потърси отговорност на онези, които забогатяха за една нощ по пътя на плячката като в приказките на Шехерезада.

- Всички ли се оказахме "непотребни"? Трябва да кажа, че конструираме този разговор върху едни прекрасни книги, които са пред мен. Техните заглавия са точно такива - "Плячка", "Непотребния". Кои са непотребните?

- "Плячка" и "Непотребния" са два романа, които са свързани. "Плячка" има няколко издания на български, преведен е на единайсет езика, включително на всички балкански без турски. Наскоро имаше румънски превод.

През този роман, в който една от основните теми е, че сме плячка за думите, пуснати по петите ни, се вижда ситуацията във всички балкански и постсоциалистически страни. Аз така поне като автор я видях. Навсякъде, където беше представен "Плячка", казваха, че написаното се отнася за тях. Неотдавна това ми се случи в Хърватия, Румъния, във Виена усещането за плячка също е налице, но в друг смисъл.

На Балканите демокрацията е автократична, местата са заети предварително. На почит са, както казва Орхан Памук, пашите и полицаите. Както виждате, и у нас ние обсъждаме само паши и полицаи - и преди изборите, и след изборите. Всички останали професии и длъжности в обществото изчезват. Вторият роман "Непотребния", наскоро публикуван на немски език, е посветен на духовния човек, който не е пленник на материалното и който е абсолютно излишен. Най-голямото нещастие е, че все повече млади хора се чувстват непотребни. Сегашните бунтове и протести са не само и единствено за конкретния случай, подобни казуси имаме в миналото.

Това е протест за смисъл, за потребност. Да не бъдат свестните хора извън класацията. Мнозина високо образовани...

- ... се чувстват непотребни. Може би става дума именно за тази "честна възможност"?

- ... се чувстват непотребни и декласирани от този наш преход. Тъй като се оказахме всички с къса памет, преходът ни се оказа много дълъг, безкраен. Никога не знаем кога ще свърши и дали ще свърши.

Който се интересува, знае как е създадена "Банк ъф Америка" - тя е създадена на този принцип: на абсолютно честната възможност. При нас цялата икономическа система, която е в основата на фасадната демокрация, на псевдодемокрацията се изгради чрез ограбване и фалити на банки, чрез ограбване на големи групи, на цялото население. В този смисъл ние живеем в епохата на плячката и непотребните ставаме все повече.

Радвам се, че заговорът на мълчанието приключи. Той приключва не само в нашата страна. Виждаме, че това става и в страни, където е изградена много силна държава, като Турция, но и в други балкански страни. Според мен това се дължи на факта, че фалшивите кумири изчерпаха своите роли. От друга страна, самата икономическа версия, която заблуждаваше хората дълго време, изчерпа смисъла си.

- Времето понякога е ангел, понякога - тиранин...

- Да. Вие цитирате откъс от едно интервю, ако не се лъжа, с писателя Зюлфю Ливанели. Той е лице на протестите в Турция, в Истанбул. Интервюто е в сборника от разговори с балкански писатели в книгата "Не излъгахме", публикувана в издателство "Балкани". Преди няколко години издадохме негов роман.

Ангелът и Демонът са нещо, което ни дебне непрекъснато. Цялата борба на човека, ако се изразим екзистенциално, е един стремеж да намери своята вяра и да признае своя срам. Онова, което възмущава хората в Хърватия, видях го и в Сплит неотдавна, и в съседна Словения е същото, което и нас ни възмущава. Там стандартът е много по-висок. Протестиращите излязоха в центъра на Любляна с лозунг: "Докато няма справедливост, всеки ден ще е така". Залепиха стикери на банките: "Банките са наши".

Мисля, че протестът в нашата страна имаше конкретен повод, но той тепърва ще се развива. Надявам се да стигне до своята дълбочина, а не кой щял да бъде министър-председател, кой щял да влезе в парламента, тъй като това е позната игра вече. Всички конферансиета, които се изредиха да я представят, си изиграха ролята и вече не са интересни.

- Живеем ли с усещането, че сме "буре с барут"?

- Не знам. Мисля, че тези метафори малко плашат. Балканите са били барутен погреб. Тогава Великите сили са режели баницата. Този термин се ражда в 1912, миналата година отбелязахме 100 г. от Балканската война. Тази година пък - един век и от Междусъюзническата война. Тогава българите, основно хора от селата, са били подценявани. Не са имали образование, не са имали днешните комуникационни възможности, но за учудване на целия свят превземат една непревземаема крепост - Одринската. Тогава се връщат младежи от всички европейски страни, където са учили, за да загинат за България.

Винаги съм мислил за тези българи като една висока мярка, която остава недостигната. Тя е знак, с който са белязани всички следващи поколения.

Ако измерим днешното политическо шоу, което се разиграва, с тази висока мярка - ще видим огромна пропаст. И тя не е само морална. Наличието на здраво общество и демокрация зависи от наличието на култура. Културата е памет и приемственост. В страните, на които завиждаме, има огромно натрупване поради приемственост между поколенията. Прокобата на българския социален живот - такъв, какъвто го познаваме след Освобождението ни от османско робство, е, че това не се получава. Така е било и преди, и сега. Едно дърво, което непрекъснато се засажда и се изскубва от всеки следващ, който дойде. Николай Хайтов има един израз - при нас нищо не връзва, защото докато цъфне, вече е изскубано.

- Каква е отговорността на елита?

- От дълго време като гражданин се питам защо политиката у нас не е интелектуална дейност? Имаме публикации в списание "Балкани". В нормалните страни тя е интелектуална, сложна дейност. Защо лицата на нашия елит, ако го има въобще, са много нефокусирани и много проблемни.

Донесъл съм една публикация от списанието. Цитираме професор Петър Мутафчиев от 30-те години на миналия век. Той изрежда няколко изисквания към хората на българския елит:

- да са морално здрави, сиреч да не са морално пропаднали, лъжци, крадци, мошеници, тарикати;

- да са проникнати от традициите на своя народ, сиреч да не са продажници, чуждопоклонници, нагаждачи и натегачи на чужди господари, да имат българско самосъзнание;

- да са всестранно просветени, сиреч да не са невежи, неграмотни, прости или простаци, например да владеят писмено и говоримо българския книжовен език, да познават българската литература и култура, да имат професионална квалификация.

Той казва за тогавашното време, че няма културна среда, от която такъв елит може да се обновява. Можем да мислим дълго и тъжно кои от тези констатации са актуални и днес. За съжаление, българската политическа върхушка, в която тарикатите победиха демократите, е единствената от балканските страни, която ограби всичко само за себе си. Навсякъде има корупция, но там остават по нещо и за другите.

Такъв елит вирее в безнаказана и всъщност безполезна демокрация.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2013, № 6 (163)

Интервюто е излъчено по Радио "Хоризонт" в предаването "Хоризонт до обед", 18.06.2013, 10.30 ч.