ІV. РИТУАЛ, ПРОТОМИТ, ЕЗИК, РЕЛИГИЯ - СТЪПКИ В ПРОЦЕСА НА МОДЕЛИРАНЕ НА ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

Мария Китова

web | Езикът и религията...

1. Ритуал, мит, език: хронология и историческо развитие

Структурите на древните ритуали, на митовете и на езика формират три отделни семиотични (знакови) системи с различно съдържание, различна информация за света и различни начини за съхраняване и предаване на това съдържание.

От философска гледна точка езикът и религията са две форми на общественото съзнание наравно с други такива форми за отразяване на света в съзнанието на хората, като изкуството, философията, моралът, правото, масовото съзнание, науката и технологиите, и т.н. Според характера на съдържанието си езикът и религията заемат полярни позиции по веригата на останалите форми на общественото съзнание - те са пълни противоположности. Докато езикът включва в себе си най-простата и елементарна картина на света, религията предполага най-сложната, при това в съдържанието й се включват и компоненти с различна психична природа (чувствено-нагледна, логическа, емоционална, интуитивна, трансцендентална). Езикът се проявява като предпоставка и универсална форма, като външна обвивка на всички останали форми на общественото съзнание; религията - като универсално съдържание, като исторически първият източник, от който са се развили всички следващи форми на общественото съзнание. Може да се каже, че езикът е универсално средство, инструмент и техника на общуването, докато религията съдържа универсалните, заветните, най-важните за човека и обществото смисли, които се проявяват в процеса на общуването (Мечковска 1998: 49-53).

Въпросът за хронологичната поява на трите знакови системи все още не е решен еднозначно. Повечето учени смятат, че в историята на човечеството митът предхожда ритуала.

Всеки мит, независимо от природата си, разказва за случилото се в началото на времето събитие и по тази причина е идеален прецедент за всички действия и ситуации, които по-късно ще го възпроизвеждат и имитират. Всеки ритуал, всяко важно човешко действие възпроизвежда митичен архетип... [...]. Това означава, че митът, заедно с другите видове магическо-религиозен опит, връща човека в "извънвремевата" епоха, в началото на времето, с други думи, в "утринния", "райски" период, лежащ извън представите на историята. Извършващият ритуал човек се измъква от профанното (светското, всекидневното, противопоставящо се на сакралното, свещеното - б.м., М.К.) пространство и се възвисява над профанното време; по същия начин този, който подражава на митичния образец или поне слуша ритуална рецитация на мита (и участва в неговото инсцениране), се оказва откъснат от сферата на профанното ставане и се пренася във Великото време (Елиаде 2002: 490).

Първоначално гръцката дума mythos означава ‘слово, разказ, история’. Доста по-късно се прокрадва първото разграничение между понятията "mythos" или "фантастичен дискурс" (‘разказ’, ‘слово’, ‘реч’, ‘език’) и "logos" или "рационален дискурс". Терминът митология е съставен от две гръцки думи: митос (по времето на Омир тази дума е означавала приблизително ‘ритуален акт на речта’) и логос, което на класически гръцки означава ‘убедителна история, неопровержимо доказателство’.

По произход думата mythos означава "слово", както и logos и epos, което подсказва, че древните гърци са свързвали съвсем ясно понятията език, мислене и текст, с присъщите тънки различия помежду им. Така, mythos се е използвала за означаване на свещеното слово, думата logos се е свързвала с езика на рационалната аргументация, а с думата eposсе назовавал разказът за героичните дела на хора, богове и герои, както е видно от съответните й производни "епика" и "eпопея".

След като бяха преодолени предразсъдъците на Просвещението и Позитивизма, които схващаха мита като някаква дегенерирала форма на човешката мисъл, днес се приема единодушно, че митичното съзнание е своеобразен начин за възприемане на света, който - без да загърбва изцяло разума, - е подчертано интуитивен, ирационален и емоционален, но същевременно дълбоко вкоренен в човешката психика, благодарение на което изгражда в основни линии богатата почва за поява на изкуството, религията и - макар че все още ни е трудно да го признаем - дори на науката.

Митологичният език - езикът на нашата психика, може да бъде само символен. Касирер (Ernst Cassirer, 1874-1945 - б.м., М.К.) (вж. Касирер 1979) смята, че взаимоотношенията на човека със заобикалящия го свят винаги ще водят до създаване на символи под формата на език, изкуство, религия, наука и най-вече на митове, които, според немския философ, се нареждат сред формите, които той нарича "символни". Нещо подобно се наблюдава и в сферата на дълбинната психология, която - дори от гледна точка на толкова противоположни становища като теориите на Фройд (Sigmund Freud, 1856-1939 - б.м., М.К.) и на Юнг (Karl Gustav Jung, 1875-1961 - б.м., М.К.) - непрекъснато оценява мита като "език на подсъзнателното" и на съня, като едно от неговите най-привилегировани проявления (Уиси Моденес 1993: 73).

На свой ред някои учени защитават тезата, че между мита и езика съществува тясна взаимовръзка.

Митът е висша реализация на езика, който в общи линии е прагматичен и притежава политико-социален характер. Митът, както и езикът, не е само поетичен (макар че би могъл да се реализира и като такъв): митът е енергично приложение на езика в рамките на неговите основни и същностни параметри - прагматичните и политико-социалните.

Настоятелно твърдим, че митът е език в смисъла, в който съвременната прагмалингвистика (вж. Левинсън 1983 - б.м., М.К.) дефинира понятието "език". Лингвистичната прагматика е нов тип наука за езика: тя не е само историческа и сравнителна, а вече схваща езика като дейност (вж. Остин 1962 - б.м., М.К.) в рамките на дадено общество.

Прагмалингвистиката скъсва окончателно с лабораториите, в които преди това се изследваше езикът [съгласно постановките на Сосюр (1922)] като абстракция или виртуално съществуващ колективен модел, който обаче никога не се реализира напълно в мозъка на даден индивид; прагмалингвистиката изхожда от принципа, че речта е реализация на определена дейност в границите на дадено общество и че все по-малко си разрешава лукса да бъде разглеждана като "структурален модел" или да оперира с "вътрешната реч" (I-language) на Чомски (1986).

[...]. Митът е част от човешката реч и функционира именно като такава: оперира в определено общество, което го изслушва хиляди пъти, запомня го, разказва го въодушевено и го преразказва отново и отново, което е типично за устната култура (вж. Хейвлок 1967, 1982 и 1986 - б.м., М.К.), където именно се ражда митът (Лопес Ейре 2004: 229-230)¹.

През последните години редица учени, изследващи етапите в развитието на формите на съзнанието, са склонни да приемат, че първични са ритуалните действия: те са основата, от която по-късно възникват митологичните представи и езикът. Като доказателство в защита на подобна хипотеза се привежда фактът, че определени зачатъци на ритуални действия се откриват и в поведението на приматите и насекомите. Опитите показват, че "човекоподобните маймуни са способни на символно поведение: явно те успяват да направят разлика между произволния знак и предмета, който този знак означава" (Кръпова 2001: 56).

От друга страна е добре известно, че древните ритуални действия обикновено са невербални: при повечето от тях словесният съпровод не е задължителен или има вторичен характер. Шотландският антрополог Джеймс Фрейзър (James George Frazer, 1854-1941), специалист по проблемите на фолклора и история на религиите, развива сравнителния метод в етнографията и е сред основоположниците на сравнителното религиознание. Може би именно той за пръв път предполага наличие на връзка между мит и ритуал. В основата на книгите му са залегнали три принципа - принципът на еволюционното развитие, принципът на психическото единство на човечеството и принципът за непрестанното противопоставяне на разум и предразсъдъци. Идеята, че митът е произлязъл от ритуала, а не обратното, вдъхновява 12-томния труд на Фрейзър "Златната клонка", основния труд (1903) на британската езиковедка Джейн Харисън (Jane Ellen Harrison, 1850-1928), както и изследванията на ритуалистите от Кеймбридж². По този повод Смарт пише следното:

[...], знаменитият автор на "Златната клонка", видя определена еволюция на идеи - от употребата на магия, използваща свещени формули, за да обуздае и покори природните явления, до същинската религия, която опитва да умилостиви невидимите сили, вместо да ги подчини. Според него това отношение към света днес е заменено от съвременната наука, която е най-рационалният и ефективен начин за овладяване на природните сили (Смарт 2000: 44-45).

Връзката между митовете и религиозната практика се осъществява чрез ритуала. Според полския антрополог и етнолог, основател на функционализма в културната антропология, Бронислав Малиновски (Bronislaw Kasper Malinowski, 1884-1942) (вж. Малиновски 1994б: 107), между словото - свещените разкази на дадено племе, техните ритуални церемонии, техния морал, социална организация и практически действия - съществува тясна взаимовръзка³. Култът е представен от ритуали, но трябва да се има предвид, че не всеки ритуал се отъждествява с тържествен религиозен (литургичен) акт, т.е. с култ, осъществен в лоното на Църквата⁴. Култът поддържа ритуала, но не и обратното. Според Емил Дюркем (David Emile Durkheim, 1858-1917) основният различителен белег на култа се свързва с периодичния му характер, благодарение на който култът се повтаря на предварително определена дата, когато цялата общност се събира (социална кохезия)⁵.

Учените допускат, че първичните митологични представи са възникнали преди членоразделната реч.

Приведените лингво-семиотични факти доказват, че жестовете и телесните движения при най-древните ритуали предшестват членоразделната реч. Първичните митологични представи също са по-древни от езика; изследователите допускат, че - в качеството си на "колективното несъзнателно" (понятие, въведено от швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг) - те се отъждествяват с доезиковото битие. Няма съмнение, че колективното несъзнателно съществува под формата на вродени общочовешки психични образувания, които Юнг нарича архетипове⁶ и дава за пример такива структури като "аз", "сянка" (антипод, антагонист), "душа" (от мъжки и женски пол), "майка", "мъдър старец" и др. Възможно е именно подобни генетично унаследени и неосъзнати психични образувания да са мотивирали жестовете и първите ритуални движения на тялото, които по-късно ще доведат до формиране на митологичните представи и на езика.

Като обръща внимание на етимологията на думата мит, В. Н. Топоров (1988: 60) посочва, че митът е "онова състояние на душата, което, без да се задоволява с ритуала, се докосва до света на словото". В началото то е просто "протомит" - междинно състояние, лишено все още от дискретна словесна обвивка. В концепцията на Топоров ритуалът и протомитът предшестват езика; езикът се формира в недрата на ритуала. Ритуалът и протомитът се проявяват "и като последните стъпки на биологичната еволюция, довела до появата на човека, и като първите стъпки на човешката култура..." (Топоров 1988: 44).

По този начин ритуалът представлява най-древният начин за съхраняване на информация в безписмените общества. Информацията, съхранена в ритуалната система на даден народ, съдържа в себе си една или друга картина на света, както и своеобразен модел (стереотип, образец) на човешко поведение в особено важни ситуации. Смисълът на ритуала е именно в повтарянето, във възпроизвеждането на наложилата се у племето картина на света и представите за задължителното поведение в критични ситуации, изискващи отговорност. Спазването на ритуалите се възприема от древните общества като залог за безопасност и благоденствие (Мечковска 1998: 52-53).

Във връзка с подобна постановка Мечковска (1989) стига до следното важно заключение, което споделям напълно:

Звуковата реч се установява като своеобразен "превод" и начин за фиксиране чрез звук на онези значения, които са се изразявали чрез движения и жестове (както при най-древните ритуали, така и при практическото общуване на членовете на племето). Митологичното "предсъзнание" (колективното несъзнавано по Юнг) също е по-древно от езика. По своето съдържание митологичното съзнание е по-дълбоко и по-богато от езиковите значения: митът е синкретичното светоусещане и познание за света на първобитния човек. Поради обстоятелството, че притежава дискретен характер, в качеството си на по-опростена и ясна, по-повърхностна и рационална семиотика, езикът превежда неясните образи на колективното несъзнавано чрез по-надеждната словесна обвивка.

2. Митологично съзнание⁷ и религиозно съзнание

Между митологичното и религиозното съзнание на човека съществуват сложни и нееднозначни отношения, поради което не е лесно да се прокара ясна граница помежду им. Налага се да се потърси и отговор на въпроса, свързан с появата им в човешкото общество: предшества ли митът възникването на религиозните вярвания или пък те се превръщат в благодатна почва за зараждането на устно разпространявани разкази, изпълнени с мистицизъм?

[...] митологията сякаш е "предрелигията" на древността. И все пак митологичните представи не бива да се отъждествяват с религията на безписмените епохи. Процесът на отделяне на религиозното съзнание от митологичното продължава много столетия. В дълбоката древност митологичните представи съставляват основната част от религиозното съзнание. По тази причина понятията "митология", "митологично възприятие" и т.н. понякога се използват не само по отношение на първобитните, но и по отношение на древните писмени религиозни традиции - били те поли- или монотеистични (Мечковска 1998: 35).

Подобни разсъждения се откриват и у други учени. Смарт, напр., подчертава следното:

Житейският опит често се канализира не само чрез ритуал, но също и чрез свещен разказ или мит. Това е третото измерение (на религията - бел. а.) - митичното или повествователното. Това е историческата страна на религията. За всички религии е характерно предаването на разкази с огромно значение: някои са исторически, други са за онова тайнствено първично време, когато светът е бил в безвремието на своята зора, трети разказват за неща, които ще се случат в края на времето... [...]. Понякога историците хвърлят сянка на съмнение върху някои аспекти на тези исторически разкази, но от гледна точка на изучаващите религията този въпрос е от второстепенно значение на фона на значението и функцията на мита. За вярващите тези разкази са самата история (Смарт 2000: 19-20).

На свой ред Илиева (2001) акцентира върху редица съществени аспекти във връзка с определенията за мита и взаимоотношенията му с ритуалите, религията и философията:

Съществува огромно количество определения за мита, изхождащи от различни възгледи за функцията на митологията, от разнообразни гледни точки за съотношението на мита с религията, философията, изкуството, ритуала, приказката. Но почти всички тези определения се разделят на две категории: митът се определя като фантастична представа за света (система от образи за богове и герои, управляващи света) или като повествование (разказ за деянията на богове и герои) (вж. Мелетински 1995). Митологическата мисъл е концентрирана най-вече върху явления като тайната на раждането и смъртта, съдбата, произхода на света и т.н., които в известен смисъл се оказват периферийни за науката и чисто логическото обяснение. [...].

Митът е дълбоко социален, тъй като ценностната скала се определя от обществените интереси. Пречупвайки приетите форми на живот, религията създава една нова реалност, която по парадоксален начин се възприема от носителите на съответната култура и митологическа традиция като първоизточник и идеален първообраз, т.е. архетип на всички жизнени форми. Моделирането се оказва специфична функция на религията и мита. Всичко се проектира в миналото, на екрана на митологическото време. Изменяйки се исторически, заедно със самата действителност митологическото моделиране съхранява ориентацията си към миналото и се придържа към повествованието за миналото като основен и специфичен начин на изразяване. От друга страна, религията служи за оправдаване на човешкото поведение. Чрез митовете човек създава архетипи на собствените си профанни дейности. Битките, сблъсъците, войните, аморалното поведение са само едно повторение на действията на боговете.

2.1. Раждането на митовете

Първите разумни същества на планетата живеели на малки, едва оцеляващи групи сред прекрасна, но жестока Природа. Прекланяли се пред нея инстинктивно, сякаш осъзнавали, че са нейно творение. Ловци по необходимост, те изработвали примитивни оръжия, за да се борят с могъщите си врагове и да осигурят прехраната на племето.

Първите хора, използващи думите и езика на жестовете, са си давали сметка, че единството на всяка група е от жизнено значение за оцеляването й, тъй като възможността на хората да се справят с по-силни животни, като мечката например, е плод на съвместни усилия. За хората е нормално да отделят внимание на церемониалното поведение, така успешно сплотяващо групите и оформящо стратегиите им при лов и събиране на плодове, колкото успешно е и отвъд групата, в отношенията с животните, природните сили и изобщо цялата вселена, простираща се пред човека. Може би затова ритуалите, насочени към тези обекти, съставяли част от нишката на живота на първите хора от епохата на хомо еректус насам, но най-вече при неандерталците и техните родственици - нашият собствен прародител, хомо сапиенс сапиенс (Смарт 2000: 47).

Първите (открити засега) древни послания, създадени от човешка ръка, датират от епохата на палеолита. Целта на създаването им вероятно не е била свързана с общуването, а по-скоро с някакви обредни ритуали и магически заклинания, с вярата на примитивния човек, че изобразените от него предмети и животни му дават сила да властва над тях.

Митът разглежда човека в тясна връзка и единство с природата, в която древните хора се опитват да открият родословните си корени.

Митът се превръща в модел на всички значителни човешки дейности. Не само външният свят, животните, растенията имат митичен произход, но и самият човек, такъв, какъвто е днес, е пряк резултат от митични събития, които са създали всичко, представляващо неговия начин на живот. Това, което за съвременния човек е история, за първобитния човек е било митично, обратимо време. Обратимо, защото митичните събития, станали в самото начало, не са просто възпроизвеждани в паметта, а периодично са се повтаряли чрез ритуалите, накратко вписани в структурата на мита, като модел на поведение (Тънасе 1978: 20).

2.2. Митологичното, фолклорното и литературното мислене - етапи в развитието на човешката словесност

Митовете са първата исторически засвидетелствана форма на колективното съзнание на даден народ. В тях намира синтезирано отражение цялостната картина на света, в която елементите на религиозното, практическото, научното и художественото познание не са обособени и не се различават един от друг.

Митът, според мнението на някои автори, представлява изключително сложно културно явление. Именно поради това е трудно да се даде едно единно определение, приемливо за всички специалисти, което да обхване всички видове и функции на мита във всички архаични и традиционни общества⁸. Изобщо митът има два аспекта или две измерения: едното - реалистично, светско, тъй като митът говори само за действително станали неща, отнася до реалности, до създаването, произхода на нещо, на една институция или поведение; а другото - религиозно, тъй като става въпрос за една свещена история: делото, действието, което описва метафорично, се приписва на едно свръхестествено същество (едва тук едновременно със създаването на мита, а не при тотемизма за първи път се появява идеята за свръхестественото, първо като неясна, смътна вяра, а по-късно като теологично понятие, като догма).

За двойствения характер на мита, но от друга плоскост, говори и академик К. И. Гулиан (1967: 276), който пише, че митът "отразява стремежа на първобитния човек да разбере света и себе си..., това е сурова руда, набраздена от златните проблясъци на интелектуалните, етични и естетични ценности". Констатирайки, че "първобитният човек  едновременно познава и пренебрегва природата, владее я и се намира в нейна власт, внимателно я наблюдава и я мистифицира, обожествява я и се страхува от нея", К. И. Гулиан пише по-нататък (1967: 279-281), че "първобитният мит обладава противоречив характер, защото отразява това, което е положително и отрицателно в структурата и възможностите на човека от първобитното общество" (Тънасе 1978: 17-18).

Както бе посочено, митологията е колективната предрелигия на древността, докато фолклорът, както и езикът, са свързани с анонимното творчество на безписмените общества.

Развитието на човешкото общество определя формирането на три мисловни представи за обяснение картината на света. Тя е творчески продукт на човешката мисъл, която, от своя страна, преминава през три етапа на развитие, известни като митологичен, фолклорен и литературен. Всеки от тях допълва от своя позиция представите за света на древния човек. [...].

Митологичният разказ търси външното сходство между човека и света. Връзката между тях няма логично, причинно-следствено обяснение. Образът на света е общ и неговите явления не са анализирани. Те съжителстват в общо синкретично цяло. Твърде често са обединени странни, взаимно изключващи се детайли от необяснимия за човека природен разум. Той е неделим, винаги хармоничен, макар че обединява контрастите в реалната действителност. Те остават скрити за митологичните представи на човека. [...]. Митът формира универсално образно мислене, което обобщава видяното и почувстваното. Всичко се повтаря в природния кръговрат, изразен от раждането и смъртта, от деня и нощта. Затова и човекът, макар и приписал божествен произход на видяното в картината на света, повтаря чрез ритуалния жест на обреда отразения в съзнанието му цикличен кръговрат на природния разум. Той се оказва еднакъв с циклите на човешкия живот. Словото на митологичния разказ носи частица от божествената сила на природния разум. Затова и хората, създатели на митове или предаващи ги чрез слово, са обожествявани. Те имат особени, жречески функции. Произнасят слово с божествена същност, определят чрез свещенодействието на ритуала бъдещата посока за развитие на човешкия живот. Обществената им роля е свещена, а словото - сакрално⁹. Така в етапа на митологичното мислене словото обвързва човека с божествения свят на хармоничния природен разум.

Но с развитието на човешкото общество проблемите на рода и семейството излизат на преден план. Изискват нов тип мислене. Започва етапът на т.нар. "фолклорно мислене"¹⁰ на човека, формирало нови колективни представи не само за света, но и за трудния човешки делник. [...]. Словото загубва своята сакралност. Изпълва се с обикновеното, всекидневното, като преосмисля малкото и незначителното като смисъл на живота. Историята на рода се предава от поколение на поколение чрез фолклорното слово. В него е концентрирана опазената духовна енергия на рода. [...].

Общественото развитие в историята на човешката култура и цивилизация създава условия за формиране на литературен тип мислене - трети етап от развитието на човешката словесност. Литературата е немислима като творчески резултат без многовековната традиция на устното творчество. Тя е индивидуална писмена форма на словесността. Наличието на писменост е предпоставка за нейната поява. Но преходният период между фолклор и литература обединява търсенията на двата типа мислене. Дълго време литературата продължава да следва традициите на фолклора, които имат изцяло устна форма на изява. Така вътрешното взаимодействие между фолклор и литература обогатява мисловните процеси у човека. Появяват се два типа изкуство - на устния и на писмения разказ. Твърде често те са творческа проява на един и същ човешки индивид. Но и до днес този вид дарба е особено явление сред творчески настроените човешки индивидуалности. Те са съхранили нещо от синкретизма на древния човек, при когото устното слово ражда идеите и творческите послания на писмената словесна реч. Затова и днес се забелязват в творби на съвременни автори елементи на образно фолклорно мислене.

Митологичното, фолклорното и литературното мислене са етапи в развитието на човешката словесност. За всяка национална култура те имат различна продължителност и трудно могат да се разграничат в общата история на човешката цивилизация. Появата на фолклора не означава елиминиране и изчезване на мита, както и развитието на литературни процеси и течения не може да отхвърли и пренебрегне традициите на устното народно творчество. Приемствеността между мит, фолклор и литература е естествен, макар и вътрешно противоречив процес на взаимно развитие и съзряване. [...]. В своето устно словесно съществуване митът се променя. Ритуалните действия на обреда, разиграващи сюжетното съдържание на мита, се десакрализират. Митологичното слово - също. Разколебава се дълбоката вяра в истинността на чутото и видяното при обредното представяне на мита¹¹. Появяват се нови устни варианти, но вече разказани не от жреца на племето или от колективната човешка общност, а от отделни членове на колектива. Всеки от тях прибавя нови сюжетни елементи към словесната цялост като съдържание на мита. Те са плод на човешкото въображение. Художествената измислица отнема божествения ореол на митологичните герои. Редом с тях, в сюжетното действие започват да участват обикновени хора.

[...]. Мит, фолклор и литература са не само етапи от развитието на човешката словесност, но и естествени процеси на формиране и съзряване на човешкото образно мислене (Димитров 2014).

3. Формиране на религиозно съзнание

За разлика от митовете, вярванията, изграждащи религиозното съзнание на човека, предполагат култ към определенo божествo или определени божества, придружен от задължителни ритуали (жертвоприношения, церемонии, шествия и др.), които изискват да бъдат създадени специално пригодени за целта места - олтари, светилища, храмове, както и да бъдат подготвени лица, посветени в култа - жреци. Постепенно създателите и разказвачите на митове били обожествявани, а хората им приписвали специфични функции - жречески. Жреците придобили важна роля в обществото, защото ръководените от тях ритуали и произнесените думи притежавали особена свещена стойност.

3.1. Религията - призма, през която човек гледа към света

Видният американски социолог и политолог Самюъл Хънтингтън (Samuel Phillips Huntington, 1927-2008) споделя в интервю (О'Кийфи 2016), че интересът му към религията се задълбочава особено по време на Студената война, когато започва да изследва начина на развитие на различните общества. Хънтингтън подчертава следното:

Стигнах до заключението, че централна роля за начина на развитието им играе културата - техните ценности и манталитет. Културите се развиват и изменят, но почти винаги включват големи части от традицията. По света очевидно има голям брой култури, но според мен са осем или девет главни култури: западна, православна, хиндуистка, ислямска, китайска, будистка, латиноамериканска, африканска и японска.

Започнах да гледам на света от този аспект и това ме доведе до сблъсъка на цивилизациите и отношенията между народите с различни култури.

Аз никога не съм мислил и твърдял, че единствено културата е от значение. Но тя е много важна, защото дава основата за начина, по който хората мислят за отношенията между народите и хората.

[...]. Религията е един компонент от културата¹². Има и други, като езика, но религията е жизненоважна, защото дава рамката, през която хората гледат на света, а езикът им дава възможност да общуват със света.

Дюркем поддържа тезата, че основната характеристика на религията е свързана с разделянето на света на две части - първата отговаря на плана на сакралното; втората, на плана на профанното.

Характерно за религиозното явление е двуполюсното разделяне на познатия и познаваемия свят на две части, които обхващат всичко съществуващо, но се изключват взаимно. Свещените неща са защитени от забрани; светските неща са онези, за които се отнасят забраните и които трябва да бъдат изолирани от сакралните. [...]. Ритуалите са норми на поведение - предписания, които подсказват на човека как трябва да се отнася към свещените неща (Дюркем 1993: 88).

Мария Кисьова (2000) тълкува по следния начин въпроса за дълбоката взаимна обвързаност на религията със света на духовното:

Светът на Духа е светът на Идеите, светът на Творчеството. Религията е една от неговите "държави". Друга такава е Изкуството, друга - Науката. Нито една от тях, нито пък всичките заедно не могат да го изчерпят. Той е без-грани-чен, т.е. неизмерим, не може да бъде локализиран "някъде" и "някога", те са, все пак, ограничени по отношение на време и пространство.

Религията е може би най-древната и най-многолюдната "държава" на Духа; вероятно поради това тя има самочувствието и претенцията да се отъждествява с неговото Царство. Освен по това, тя се отличава съществено от другите по упоритата настойчивост, с която противопоставя Духа на Материята. На ничия друга територия те не са така непримирими.

[...]. В обозримата човешка история ние виждаме изгрева и залеза на много епохи, на различни раси и култури. Всяка епоха, както и всяка цивилизация, раса и народ има свои културни задачи, свое място и предназначение в общия процес на растенето на човечеството. Всеки прилив, в който се оформя една културна епоха, е отбелязан с едно духовно учение: то съдържа "програмата" на цикъла, културната му задача, чертите на творческата му и историческа индивидуалност; то е като семето, което носи генетичния код на растението. Всъщност има периоди, които раждат и отглеждат множество духовни движения, но големите цикли, кардиналните епохи са винаги "сгънати" в едно фундаментално учение и се "разгъват" постепенно в различните пластове на индивидуалното и социалното битие, в различните области на културата, вдъхновени и оплодени от идеите и принципите на това духовно учение.

Като явление от областта на културата, религията възниква в резултат на историческа необходимост, а не като продукт на случайността.

В процеса на своето откъсване от животинския свят човекът разширява непрекъснато границите на познанието и властта си над външния свят но същевременно в хода на този постоянен диалог със света той постепенно се самоосъзнава. Отношението на човека към света винаги е търсещо и проблемно, а фактите на културата са отговори на проблемите, възникнали в процеса на приспособяване на човека към външния свят, в процеса на преобразуването на външния свят, в съответствие с неговите мисли, цели, намерения и проекти и на собственото му трансформиране и хуманизиране. Религията е необходим момент в този културен процес, благодарение на който човек осъзнава себе си, своята сила и слабости, историческата си ограниченост (Тънасе 1978: 8).

БЕЛЕЖКИ

1. Според Леополд Мюлер (б.г.) "С термина мит гърците назовавали минали събития, свързани най-вече с делата на богове и свръхестествени същества. Подобни разкази са съществували и съществуват у всички народи, в миналото и в настоящето. Съвременните антрополози поддържат тезата, че - в качеството си на свещени разкази - "митовете играят важна роля в обществения и магическо-религиозния живот на всеки народ, когато на преден план изпъкнат ритуалите, церемониите, обществените или моралните норми, нуждаещи се от признание за древност, реалност или сакралност." "Митовете присъстват в ежедневието: те не са просто фикция, нито разкази за минали събития; те разказват за нещо живо, определят неговите закони, неговия морал и управляват социалния живот на всеки народ." "Митовете за сътворението не са и не могат да бъдат безстрастна история, защото са призвани да изпълняват социални функции: предназначени са да изтъкнат славата на определена социална група или да обяснят определен анормален статус" (Кралски Антропологически Институт на Великобритания и Ирландия (1951). "Първият мит - казва поетът Луис Росалес - съвпада с първото слово. Митът е преддверието на абстракцията и на понятието." И добавя: "символизмът е основна характеристика на човешките действия. У никое човешко същество не съществува изказ в чист вид: по произход всеки човешки изказ е символичен" (Перес Риоха 1984). "Онзи, който се учудва, че даден формален символ може не само да просъществува в продължение на хилядолетия, но и да се възвърне към живот след хилядолетно прекъсване, трябва да помни, че силата на духовността, към която принадлежи символът, е вечна" (Чирло 1979). [...]. Като известен специалист в областта на религиознанието, Елиаде подчертава, че митът трябва да се разглежда в неговия изконен социално-религиозен контекст. "Само в историко-религиозна перспектива поведението, което митовете предизвикват, би могло да се прояви като културно явление и да загуби характера си на нещо неестествено или чудовищно, присъщо на детската игра или на инстинктивния акт." Елиаде дефинира "структурата и функцията на митовете", така както са ги изживявали древните общества, по следния начин: 1) Митовете "представят историята за делата на Свръхестествените същества"; 2) "Тази история се възприема като напълно автентична (защото отразява реални събития) и като свещена (защото е дело на Свръхестествените същества)"; 3): "Митът винаги разказва за някакво "сътворение", обяснява как нещо е започнало да съществува или как даден акт, дадена институция или дадено поведение са били установени; по тази причина митовете изграждат парадигмите на всеки значителен човешки акт"; 4): "Като се опознае митът, се опознава "произходът" на нещата, и, следователно, нещата могат да бъдат управлявани и манипулирани на воля; не става дума за "външно", "абстрактно" познание, а за познание, което се "изживява" ритуално чрез церемониалното разказване на мита или чрез осъществяване на ритуала, който - чрез мита - получава оправдание за съществуването си"; 5): "По един или друг начин митът се "съпреживява" в смисъл, че той се управлява от някаква сакрална сила, възвеличаваща събитията, които се припомнят и актуализират отново и отново." "В заключение може да се каже, че митовете разкриват произхода и свръхестествената история на живота на човека, а разказът им е истинен - veranarratio, - който чрез съответните метафори - е обвит в булото на определена алегория" (Елиаде 1994: 25). Митът е начин на мислене, който - за разлика от науката, опитваща се да обясни как се случват нещата, - се опитва по-скоро да обясни защо се случват. Тъй като човек, заедно с цялата му духовна реалност, е пленник в "клетката на символите", най-добрият начин да се разберат митологемите е те да се освободят от сакрализиращия си (проповеднически) характер и да бъдат представени като символична система от идеи, имаща за цел да изобрази метафорично света, да го "очовечи" и да го направи разбираем. Връзката с магическо-религиозните елементи, с различните аспекти на ритуала, с молитвата, с действията, чрез които се изразяват митичните символи, позволяват да се води диалог с непознатото и да се влияе върху него и върху мистериозното. По тази причина митът, религията и ритуалът представят неотделимо единство. Ритуалът и митът се подкрепят взаимно."

2. Според Гичева-Меймари (2012), ритуалистите от Кеймбридж, най-известните между които са самата Джейн Харисън, Артър Кук (Artur Bernard Cook, 1868-1952), Луиз Фарнел (Lewis Richard Farnell, 1856-1934) и др. "аргументират възгледа за ритуалистичния характер на античната гръцка религиозност и поставят основите на изследването на съвременния фолклор като извор за античната религиозност."

3. Тясната взаимовръзка между мита и култа представлява една съществена характеристика на повечето от примитивните форми на религията (Йенсен 1966: 54).

4. Разделянето по дни, седмици, месеци, години и т.н. отговаря на периодичността на ритуалите, празниците и публичните церемонии. Календарът изразява ритъма на колективните актове и същевременно осигурява тяхната периодична повторяемост - бел. 146 (Дюркем 1993: 152, 483, 43). Трябва да добавим, че понякога и поведението на животните (напр. прояви на ревност, ухажване, търсене на партньор, образуване на брачни двойки, опознаване на партньора, копулацията и т.н.) също се свързва с "ритуал". Според Гадамер (1997: 83), "Определено поведение на животните също може да се нарече "ритуал", но това означава да изместим проблема и да го насочим към нещо напълно естествено, което е съвсем различно.

5. Подход и процес на сближаване и приобщаване в обществото, основаващ се на преодоляване на неравенството, несправедливостта, маргинализирането и социалното изключване на определени индивиди и групи. Социалната кохезия води до взаимното приемане на различните обществени групи, включително и тези на най-бедните и споделяне на отговорностите (Социална 2006-2017).

6. Колективно несъзнаваното е термин, "въведен от Юнг за обозначаване на една от формите на неосъзнатото (части от психиката, съдържащи спомени и импулси, неосъзнати от индивида), общи за човечеството като цяло и явяващи се продукт на унаследените мозъчни структури. [...]. Според Юнг колективно несъзнаваното съдържа архетипове - общочовешки образи и идеи" (Философский 1999: 215).

7. Словосъчетанията "митологично съзнание", "митологично светоусещане" и "митология" притежават различни значения. Понятието "митологично съзнание" се отъждествява с първобитната колективна (общоетническа) нагледно-образна представа за света, задължително примесена с божествен (свръхестествен) компонент" (Мечковска 1998: 34).

8. Според Тайпе Кампос (2004), "Митовете са били и са обект на изследване от най-различни перспективи. С тях са се занимавали и се занимават науки като фолклора, езикознанието, етнолингвистиката, филологията, психологията, философията, епистемологията, социологията, етнологията, сравнителното религиознание, културната семиотика, структуралната семантика и анализа на дискурса, измежду много други (Гарсия 1989; Касирер 1993; Лопес Аустин 1998; Беристайн 1998). От този пъстър идеологичен калейдоскоп става ясно, че не съществува една-единствена и приемлива за всички специалисти дефиниция за същността на мита."

9. Всъщност единственото приемливо нещо, което е възможно да се твърди за свещеното като такова, се съдържа в самата му дефиниция: а именно, че то се противопоставя на профанното. При опит да се уточни естеството и спецификата на тази опозиция се сблъскваме с най-сериозните пречки. Колкото и елементарна да е, никоя формулировка не е приложима към подобната на лабиринт комплексност на фактите (Кайоа 2001: 12).

10. Фолклорът, от своя страна, е първото колективно художествено народно творчество - словесно, словесно-музикално, хореографско, театрално. Като определя фолклора като "съвкупност от знанията на даден народ, извлечени от трудовия му опит", Горки (1951: 235) подчертава следното: "По смисъла и значението си това знание е равнозначно на науката и на литературата; то се отъждествява с наука, когато осведомява за качеството на материалите, за начините на работа, за нравите на зверовете, за хранителните качества и лечебната сила на цветове, билки и корени, за социалното поведение на членовете на семейството, на рода, на племето и т.н. - всичко това се съдържало в кратки изречения, притежаващи силата на закони, завети, норми, а когато хората изпитвали радост от трудовите си успехи, от войнските си подвизи и от собствените си изобретения, у тях възниквала необходимостта да ги увековечат в песни, легенди и предания."

11. Фолклорът се развива въз основа на митологията. Следователно, фолклорът е явление, което възниква не само доста по-късно от митологията, но и се различава от нея. Основното различие между митологията и фолклора се състои в това, че, като свещено знание за света, митът се възприема от хората като безусловна истина, докато, като изкуство, фолклорът е художествено-естетическо изображение на действителността, което не се схваща като задължително достоверно. Хората възприемали епическите песни за героите като истинни, но не вярвали на приказките; независимо от това ги обичали и се вслушвали в мъдростта им, по-ценна от достоверността: "Приказката е лъжа, но съдържа намек, добър урок за младите (Мечковска 1998: 83).

12. Културата и религията са исторически обусловени социални явления, които отразяват стадии и форми на битието, познанието и дейността на човека. [...]. Културата и религията не могат да бъдат възприемани извън социалната сфера (човекът е обществено животно, доколкото той е културно същество, и обратно), но между тези две дадености не съществуват отношения на идентичност. Културата е висша проява на социалното, човешкото, а степените на нейното развитие, нейният прогрес определят равнището на откъсването на социалния човек от природата, степента на нейното овладяване и хуманизиране. Чрез човека, благодарение на човека природата се превръща в култура. Културата се обуславя от действеното начало у човека. Човекът принадлежи едновременно и на природата, и на културата. Той е природно същество, резултат на твърде продължителна биологическа еволюция, и културно същество, резултат на хилядолетната трудова дейност и на колективния живот (Тънасе 1978: 7).

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.