ПРИКАЗКА ЗА ОГЪНЧЕТО

Мария Маринова

web

Имало едно Огънче. Има го и сега. То живее... Къде? И то самото не знае. Появява се от всички посоки. Откъдето го повикат.

Веднъж Инчето, заедно с други деца, си играеше на къщички в техния двор. Сглоби си от картон даже готварска печка. И както е редно за една домакиня, реши да приготви обяд. Запали картонената печка, но не на ужким, а с истински кибрит. И тогава... Тогава се появи Огънчето.

- Здрасти! - заглади червения си перчем Огънчето. - Защо ме викаш?

- Амиии... Трябва да сготвя! - разпери ръчички момиченцето. - Децата ще се приберат гладни!

Добре, ама Огънчето си беше живо дяволче. Огледа първо картонената печка и набързо я изгълта.

- Хей, какво правиш? - попита го Инчето.

- Гледай си работата! - сопна й се Огънчето.

После видя дървените пръчки, предназначени за вилички и лъжички и ги погълна. Забеляза сламената шапка на Инчето и очите му светнаха:

- Я, каква вкусна тортичка! На етажи! - каза то и я излапа наведнъж.

- Е-хей! Чакай! Спри! Сприиии! - викаше Инчето, но Огънчето не я чуваше:

- Ха, ха, ха! - разсмя се то и се затъркаля по застланото килимче. Стана му весело. Развъртя се сред цветята и изсъхналите клони на овошките.

Изплашени, децата започнаха да плачат и не знаеха какво да правят.

В това време минаваше случайно един тъмен облак. Той видя, че нещо става в двора и от пушека, който се издигаше към небето, се досети, че Огънчето има пръст в тази работа.

- Всички капки при мен! - развика се Облакът. - Към двора на Инчето, бегом марш! - заповяда той.

И Дъждовните капки се втурнаха към Земята.

- На ти! На ти! На ти! - замятаха те мокрите си камшичета и шибаха здраво пакостника.

- Олеле! Не ме бийте! Аз само си играя! Шегичкааа! - мяташе се Огънчето ту наляво, ту надясно и се въртеше в кръг.

- Шегичка, а? Така ли се шегува? Като гориш и унищожаваш! - налагаха го ядосани Дъждовните капки.

Огънчето се помъчи да избяга, но с общи усилия те го настигнаха, натиснаха го към земята и то изчезна там, откъдето се беше появило.

Поуспокоиха се децата и от страх и от радост хем плачеха, хем се смееха:

- Какво щяхме да правим, ако не бяхте вие, Дъждовни капчици! - подсмърчаха те. - Няма да можем с нищо да ви се отблагодарим!

- Можете! - казаха Дъждовните капки. - Като повече никога не си играете с истински кибрит! Става ли?

- Става! - през сълзи в един глас се съгласиха децата.

- Имате късмет, че се случи на двора и ви видяхме. Ами, ако беше вътре в къщата? - попитаха Дъждовните капки.

- Майчице! Не искаме и да си помислим даже! - наведоха виновно глави мъниците. - Вече никаква игра с кибрит!

- Обещавате ли? - гладеха им косичките спасителките.

- Честна дума! - изкозируваха закачливо децата и замахаха ръчички за сбогом на Дъждовните капки.

© Мария Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2015, № 11 (192)