"БАЙ ГАНЬО" ПРЕЗ ОЧИТЕ НА КРИТИКАТА ОТ 1918 ДО 30-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК

Божидара Димитрова

web | Феноменът Бай Ганьо...

Създадената през 1894 г. книга на Алеко Константинов "Бай Ганьо" е на границата на публицистиката и художествения текст - произведение, сравнимо с най-значимите европейски образци. Творбата на Щастливеца се състои от две части и е недовършена. Многоликият герой Бай Ганьо е запазен в паметта на поколенията до днес.

За "Бай Ганьо" от създаването на книгата до наши дни са направени редица публикации. Критиката в периода от 1918 г. до 30-те години на века представя различни гледни точки на възприемането на образа на главния герой.

Според Александър Балабанов за мястото на Алеко Константинов в нашата литература "едни пишат и разсъждават дали Бай Ганю е тип, или човек, други мъдруват върху това, дали той е възможен като действителен човек, или пък е само една хипербола, трети дирят психологическа правда в постъпките му. Най-безпомощни са тия, които се опитват да характеризират хумора на Алеко Константинов. А само малцина, и то плахо, заговарят за художествената стойност и за писателската дарба на тъй много оплаквания гражданин и мъченик Алеко Константинов" (Балабанов 1922: 330).

Като заключение Александър Балабанов откроява не съвсем точно насочения поглед на критиката върху основните теми, заложени в текста на Щастливеца, като се подчертава и неговата значимост за нашата и чуждата литература.

Бай Ганьо е вторично митологизиран образ във вицовия епос. Там се приема за синоним на типичен българин, вицовете започват с "Веднъж германецът, французинът, руснакът и Бай Ганьо..." (или съответно англичанинът, турчинът, американецът и Бай Ганьо; и др.), като най-често постъпките или изказванията на типажа не са на нивото на останалите участници.

В статията "За мястото на Алеко Константинов в нашата литература" в списание "Демократия" Александър Балабанов пише още, че "Бай Ганю трябва да се оцени правилно, като се представи всестранно осветлена и литературната, и политическата, и културната, и обществената епоха, в която се роди това грубо, но за времето си, пък с някои работи и засега, крайно живо и интересно произведение. И ще трябва за него да се съди не по действителните му художествени достойнства, а по ефекта, който той има" (Балабанов 1922: 331).

Според него преценката за творбата е погрешна и тя е непълноценно оценена от поколението, по чието време е написана. За Балабанов по-важно е въздействието, което текстът оказва.

Възмутителните или жалки герои на миналото, скицирани тъй релефно от Алеко Константинов, ни се струват съвсем близки познайници, боим се дори, че те са меко обрисувани, че бледнеят пред грозотията на настоящето и свещеното негодувание на поета идеалист от неуредици, глупост, подлост, безправие намира повече оправдание в наши дни, когато тъй дръзко се шири простащината на Бай Ганьо.

Авторът е често критикуван от мнозина заради подчертаването на отрицателното у българина, което е отразено в периодиката от 1918 г. до 30-те години на века. Силата на Алеко Константинов обаче идва не само от един проницателен ум, доловил правдиво опакото - тази сила предполага тайници на непорочното сърце, които ние сме в състояние да почувстваме вече от думите, без да познаваме човека. Ентусиазмът е втората стихия на този поет гражданин.

Всичко робско в нравите ни, всичко глупаво-подражателно в културата и живота ни, всичко подло в апетита на обществените паразити е разкрито чрез тези мълниеносни хрумвания, които майсторски съчетават моралния патос в една благородна душа с тънкия усет за всевъзможни несъответствия, с един комически натюрел. Любовта на Алеко Константинов към "малките черти, в които се открива целият характер" (Балабанов 1922: 331) на неговия герой е преживяване, което не е свързано с времето, в което е живял.

Произведението "Бай Ганьо" според М. Арнаудов пък обединява само негативни спонтанни актове на въображението, като рефлекс на несвързани помежду си спомени, като отзвук на настроения и впечатления (Арнаудов 1927: 327).

Алеко поставя своя герой в различно обкръжение. Бай Ганьо трябва да се разглежда не като един-единствен образ, а като многолик образ, който се появява "на разни обществени стъпала и в различни роли, или в различни етапи на развитието си" (Арнаудов 1927: 331). Арнаудов подчертава, че няма разлика между добродушно лукавия Бай Ганю, който забавлява спътниците си във влака, или си пришива скришом някакъв джоб на антерията, или си пази мускалите в хотела, и Бай Ганю, който е член на делегацията на Александър III и дава интервю по македонския въпрос, или Бай Ганю, който не прави опозиция (Арнаудов 1927: 336).

От публикуването на книгата през 1894 г. и до днес е запазен профилът на "Бай Ганювците, те не са ни най-малко изгубили от правдата си и са все тъй внушително жизнени и убедителни, както и някога", смята професорът (Арнаудов 1927: 336).

Байганьовското сме съхранили грижливо, според проф. Арнаудов то е "в известен смисъл безсмъртно, то се преражда и превъплъщава, запазвайки съкровенната си същност. Алеко е доловил много от нея" (Арнаудов 1927: 336), затова той не мисли, че "Бай Ганю ще бъде тъй скоро забравен" (Арнаудов 1927: 336).

Според проф. Арнаудов, многоликият Бай Ганьо е една уникална личност, която притежава характерните черти на народа ни, въплътени в едно-единствено тяло - това на добродушния балканец. Никола Атанасов твърди в публикациите си, че "успеха на книгата е почти единствен в нашата нова книжнина, а името на неговия герой "Бай Ганю Балкански" става популярно и нарицателно" (Атанасов 1922: 31). Според него Алеко Константинов с наблюденията, които е правил върху нашата действителност, отличавал един тип, характерните качества на който намират пръснати и отпечатани във всички български среди, във всички български съсловия и професии (...) Алеко се интересувал не от отделни групови качества, а от духовната физиономия въобще на българското общество, от морални и духовни качества на свои съвременници (Атанасов 1922: 32).

За изграждането на образа на Бай Ганьо са спомогнали "плюсове и минуси на наблюдаваните явления" (Атанасов 1922: 32), а Алеко "не е мярка само на национална почва, нито на съсловна, а е на чисто културно-човешка" (Атанасов 1922: 32). Социалният живот през седемдесетте и осемдесетте години според Никола Атанасов е изразен с "Бай Ганю", "с който се изсмя над цяло поколение не заради неговите идеалистични пориви в миналото, а за неговата ограниченост и неспособност да се приспособи към новите искания на живота и поради неговата невъзможност да задоволява по-широките домогвания на едно ново поколение" (Атанасов 1922: 32). Като съзерцател на живота, Алеко Константинов "се изсмя над тоя живот високо, смело и безпардонно" (Атанасов 1922: 32), защото "средата, от която изхождаше, го насърчаваше и му даваше идеологията на новото отношение към действителността" (Атанасов 1922: 32).

Атанасов уточнява също, че Алеко не се изсмя, а осмя. "И в тоя смях се съчетаваше, както скръбта на обиденото честолюбие на човека, който бе длъжен в осмения да признае своя брат, свой близък човек, - така и гордостта на съзнанието, че той се е възмогнал над една преживелица, която под осветлението на новите идеи и новото самочувствие на съвременната интелигенция е получила изгледите на жалка карикатура (Атанасов 1922: 36).

Професор Шишманов в словото си за Алеко Константинов и неговия Бай Ганю ни запознава с Алеко - нежния, благородния, деликатния, честния, безкористния, трудолюбивия и идеалистически настроения, моралния българин, и с Бай Ганю - грубия, алчния, самодоволния, практическия "келепирджия" българин. За българина, какъвто трябва и какъвто не трябва да бъде (Шишманов 1925: 2).

Той изнася много нови неща за Алеко Константинов, който "изкара Бай Ганю плод, естествена рожба на Отца Паисия" (Шишманов 1925: 2). И "за О. Паисия българската простота и незлобие са много важно нещо. Бай Ганю се гордее с тая простота. Той е примитивен. Не знае да се храни, да се държи в обществото. Груб, егоистичен и келепирджия, но той не се срамува. На всякъде, на всеуслишаване е готов да се провикне - Я булгар! Аз съм българин" (Шишманов 1925: 2). Според професор Шишманов Алеко е "преди всичко учител - моралист" (Шишманов 1925: 2).

Али Хайдар бей е превел на турски съчинението на Алеко Константинов "Бай Ганьо". Според Ст. Братованов богатите изразни средства на живописния турски език особено подхождат на това съчинение на Алеко и без това изпъстрено с доста турцизми. А това улеснява извънредно много г. А. Хайдар в трудната му задача да даде на турския читател един верен авторизиран превод на "Бай Ганю" (...) всички балкански народи - и българи, и сърби, и гърци, и ромъни - трябвало да прочетат с голямо внимание и грижливост "Бай Ганю", да стегнат сърцето си, да се въоръжат с мъжество и да видят своя собствен образ. Защото трябва да се признае, че недостатъците на Бай Ганю са почти всички общи за балканските народи" (Братованов 1931: 2).

"Бай Ганю" е преведен и на гръцки от г. Хадживасилиу, губернатор на Св. Гора.

Димитър Бабев в статията си за Алеко Константинов излага своите тълкувания и схващания за Бай Ганя, "тоя тип на полукултурен, бих казал - подполукултурен българин, съвсем не излага нацията, а се вижда до обичайност естественият недъг на едно общество, младо, жизнерадостно и кораво, избързало и подранило да догонва и да се мери с наслояваната векове практичност, мъдрост, и култура на европееца" (Бабев 1928: 131).

Според Бабев чертите на Бай Ганя, изпъкват още по-чудновати и обгръщат не само неговата проста среда, а и интелигенцията. В нея като че по-ярко оживява Бай Ганю, особено на полето на духовната култура. "И струва ми се, за модел на Бай Ганя на Алеко е служил не народа, а неговия интелигент - псевдокултурният, псевдоцивилизованият, псевдовъзпитаният, такъв какъвто с още по-силни багри ни се откроява днес" (Бабев 1928: 132).

По случай откриването на музея паметник на Алеко Константинов в Свищов Каварналиев в словото си представя виждането си за наивния, добродушен словоохотливец, "негово величество Бай Ганю с неговите детинщини, хитрини, несръчност на безгрижник, който въплащава селската доброта до тъпост и с другата страна на безверник, отрицател, разпуснат, обичащ външната парадност и екзалтираност" (Каварналиев 1927: 12).

В списание "Наковалня" е поместена статия на същия автор за Алеко Константинов, в която се казва: "нещастният "щастливец" Алеко още преди 30 години бе прозрял тия безспорни истини и разкри истинския лик на народнящината с крилат присмех и парлив сарказъм. Неговите политически фейлетони против народнящината ще останат в нашата бедна литература, за да напомнят на поколенията позора и велзевулщината на черната народнящина" (Каварналиев 1927: 12).

Санда Йовчева пише статия в списание "Сила" по повод студията на професор Боян Пенев, в която коментира неговия труд "Превращенията на бай Ганя". Според Йовчева най-популярно произведение у нас си остава Алековият "Бай Ганю". Името Бай Ганю неразривно се свързва с името българин. В него всеки трябва да огледа себе си, защото не е един книжен герой, останал заключен в страниците на творбата, която носи неговото име, а става жива личност, слиза в живота и се въплъщава във всеки жест, във всяка стъпка, във всяко дело на българина. Но слязъл от книжовното изображение и влязъл в живота като жива личност, карикатурният образ на бай Ганьо, полека и неусетно променя своите черти. Бай Ганьо става носител на добродетели:

Боян Пенев прави първата стъпка в това направление със своя труд "Превращенията на бай Ганя", публикуван в книжка 1 на списание "Златорог" от 1923 год. Той разглежда и отхвърля приеманото до сега твърдение, че бай Ганю е типичен образ на съществените особености на българския народ, смешни и отрицателни в своето проявление, спира се на въпроса как ни представлява бай Ганю в Европа, хвърля макар и бегъл поглед върху художественото значение на бай Ганю като литературно творение и художествена личност и най-вече се занимава със станалите с тоя образ видоизменения (Йовчева 1923: 167).

Никоя друга книга - пише проф. Боян Пенев - и на новите наши писатели не е тъй популярна, тъй много четена и в същото време тъй зле разбрана. Публиката влага в нея повече, отколкото тя съдържа, създава си един образ, който не се посреща напълно с концепцията на автора. И тоя образ в своите превращения стига дотам, че "вместо да изчезне от живота и да се съхрани само в литературата, той расте в съзнанието на читателите, на обществото; бай Ганю излиза от рамките, които му поставя неговият създател, издига се постепенно до висотата на един възхитителен образ. И бай Ганю вместо синтез на отрицателни български качества (...) става носител на привлекателните качества на своя народ. Така бай Ганю въплъти и "военните доблести на българина, и неговия разум, и неговия практицизъм (...) В бай Ганю мнозина българи виждат "качества на някаква героична личност, за която няма положение, пред което да се смути, няма затруднение, което да не може да преодолее със своята ловкост и изобретателност (Йовчева 1923: 167).

Санда Йовчева си задава въпроса: "Но прав ли е Б. Пенев да негодува?" (Йовчева 1923: 167). Отговора търсим във влиянието, което тази книга е упражнила върху българската душа. Тя посочва, че Бай Ганьо не само че не оказва благотворно влияние върху своя читател, в смисъл последният да се отврати от своето подобие, но напротив, той принуди българина да потърси средства, за да се отърве от натрапеното му себеподобие. Защото тъкмо в момента на засилващата се у българина вяра в собствените си сили и способности, вяра, че освободилият се от дългото тежко иго на един некултурен владетел, ще може да догони културния европеец (Йовчева 1923: 167).

Бай Ганю не внася смях в живота, а сарказъм - нараняваща обида. Бай Ганю отначало бе схванат от нашето общество такъв, какъвто ни го даде самия автор и какъвто критиката ни го сочи - "носител на отрицателни индивидуални и социални качества на българската народност." Но според проф. Б. Пенев - "един народ не може да бъде опасност за себе си и да живее дълго време с едно гнетително чувство и един потискащ го образ". Така интуитивно, може би българина дойде до превращенията на Алековия бай Ганю, дори до новоизобретения образ. Резултат от това възвръщане към себе си и вяра в своите добри качества, е този многолик бай Ганю. Професор Пенев казва, че "Алековия бай Ганю не е българина и желанието му е да се съхрани само в литературата и да изчезне от живота" (Йовчева 1923: 168).

Във вестник "Народна отбрана" Илия Мусаков пише статия по повод 25 години от смъртта на Алеко Константинов. Според Мусаков "Бай Ганю" е една ценност, която краси нашата литература. Това е единственото произведение, с което се е правил опит да се охарактеризира българина. Наистина този опит е своеобразен, но за това пък сполучлив и напълно самобитен, което нещо повече увеличава неговата стойност (Мусаков 1922: 2).

И по-нататък Мусаков критикува съвременните критици и техните предшественици, които са твърде заети със собствените си личности:

...а сега му беше момента, да се изтъкне ясно кой е Алеко Константинов и що е "Бай Ганю" за българите. Но нашите критици вървят по утъпкания път на личните симпатии и приятелството. Мъртвите съвсем не са нужни! (Мусаков 1922: 2).

В списание "Българан" е публикувана статията на Иван Генадиев "Послание до Алеко Константинов в небесните селения" - тя е по повод 25 години от смъртта на Алеко Константинов. Генадиев се обръща към Алеко Константинов с думите:

Ние ти се обаждаме от България, твоето отечество. Спомняш ли си за него? (...) Бурените още растат на нашата плодородна земя и това е свидетелство, че твоят герой Бай Ганю още населява тази малка и хубава и злощастна страна. (...) В нея живееше твоят добър познайник Бай Ганю. Него поне нали си спомняш? Ти го разведе из Европа, отиде с него дори в Новия Свят, запозна го с хората и хората с него. Наверно те интересува какво стана с него след вашата раздяла. Бъди напълно спокоен: добре е, жив и здрав е и се държи крепко. Ти го остави малък, сега той е голям Бай Ганю. Не носи вече пояс, бръсне си мустаците, и за да не му миришат краката, както едно време, пръска се с първокачествени парфюми. Общественото му положение порасна твърде много; просто да му завидиш. Той се пъха навсякъде, всякъде го приемат, всякъде се шири. Даже, ако го видиш, на пръв поглед не би го познал. Но вгледаш ли се отблизо, веднага ще узнаеш в него стария си познайник, тъкмо какъвто го развеждаше из света. Даже, макар че си вече стар, няма нужда да си туряш за това очила. Опростял е наистина малко, ама е станал по-хитър. Животът го е научил. (...) Едно е лошото: не ще да те знае. Оня ли казва, дето ме описваше? Нека върви по дяволите! Не ме е яд, че ме резилеше, ами го съжалявам, че излезе толкова прост да не си гледа рахатлъка". Така казва Бай Ганю и не ще дори да ти прати много здраве. Но ти, който го обичаше и тогава когато го осмиваше, няма да му се сърдиш. Като не успя да го вразумеш навремето, моли сега Бога за неговото спасение, а покрай него и за спасението на твоя покорен раб" (Генадиев 1922: 2).

В списание "Български турист" Тодор Боров пише за живота на Алеко Константинов и творчеството му. Боров казва: "По-късно той написа прочутия "Бай Ганю", който направи името му едно от най-популярните. "Бай Ганю" стана нарицателно за "българин" (Боров 1922: 79).

В списание "Демократия" е публикувана статията на Б. Ангелов "За автора на Бай Ганю Балкански в 25-годишнината на неговата смърт", в която се казва:

Алеко Константинов беше убит преди 25 години между Пещера и Татар-Пазарджик. Уби го партизанската страст, байганювското партизанско озлобление и озверение. (...) А що е Бай Ганю Балкански? - Той е живият образ всичко отрицателно в българщината, на което българинът със свойствения му дух на самокритика сам се смее. Той е ефектно олицетворение на онези качества на българина, които в своята съвкупност съставят пълен контраст на всички високи морални качества, които българинът влага в понятието "европеец" (Ангелов 1922: 324).

Най-добре Бай Ганю се вижда такъв чудат именно на чужбина - в Австрия, Германия, Швейцария, Русия. В съприкосновение с европейщината изпъква ярко неговата ориенталска хитрина, дребнавата скъперщина, недоверчивостта и безскрупулността, като глупост, грубостта и суровщината към близки и чужди, неблагодарството на мислите и чувствата, безскрупулното ползване от чужд труд и собственост, наивната и много самомнителна, национална гордост, която не зачита това чувство у други хора и на върха на всичко - културна изостаналост. У дома си той се проявява с всичката мизерия на своята душа в два случаи: когато е на власт и прави избори и когато издава вестник. В единия и в другия случай, той има само един девиз - сполука, успех на всяка цена (Ангелов 1922: 324).

И по-нататък Б. Ангелов говори за цялото литературно наследство на Алеко Константинов, малко по обем и грамадно по своето културно влияние.

Боян Пенев пише по повод руски отзив за "Бай Ганю". През 1898 г. е бил изпратен на Владимир Короленко - известен руски писател, превод на първите седем глави от "Бай Ганьо", за да бъдат напечатани в списанието "Русское богатство", в което той е работел по онова време. В статията си Б. Пенев посочва:

...мнението на Короленко е ценно за нас, преди всичко защото е изказано от писател със значение за отечеството си; при това от него узнаваме как се представя българското произведение със специфичните си черти в очите на един виден чужденец. Оценката, колкото и да е бегла, крайно въздържано и деликатно изразена, е напълно трезва и вярна. Короленко подчертава, че изображението на "Бай Ганю" е твърде външно, дадени са предимно външните черти на неговата некултурност. На външното авторът обръща твърде голямо внимание - много вярно отбелязва Короленко по повод на това, че сатирата тук се лишава от глъбина и интерес. На руския писател прави впечатление по-нататък излишната разтегнатост в изложението - на места то се доближава до стила на сатирична кореспонденция; с други думи - носи публицистичен характер. Короленко е убеден, че в многото отношения произведението би останало непонятно за руския читател, особенно със своя изключителен местен колорит (Пенев 1921а: 167).

Короленко отказва да го помести, защото не намира в него никакви по-значителни художествени достойнства и смята, че всъщност преобладава публицистичния тон.

В друга статия на Боян Пенев "Основни черти на днешната литература", поместена в списание "Златорог", четем:

...вместо да се възмути от Бай Ганя, той се възхити от него - чрез него по-добре се самопозна и още по-силно обикна себе си, виде в него вплетени интимните си идеали. Днес у нас за качествата на Бай Ганя се говори повече с гордост, отколкото с възмущение. А изглежда, че самият автор не е бил съвсем обективен, когато е рисувал образа на своя герой в първата част на произведението: на много места в тая част се чувства, че сам той е влюбен в него" (Пенев 1921: 247).

Константин Н. Петканов в статията си "Характерни черти на българина", отпечатана в сп. "Философски преглед", пише, че за мнозина Алековият Бай Ганьо е типичният българин. "Разпространеният израз "българска работа" потвърждава това. Според Константин Петканов - за българина трудът е всичко. Кален в тая пещ, той си остава примитивен и затова проявява наивност, милосърдие и се поддава на влияния. Кое е лошо и кое - добро? Набелязаните черти у българина в известни случаи са добри и лоши. Да си възприемчив, не е зле, признак е на умствена широта, но безсистемната възприемчивост е вредна, тя обезличава личността, народите. Да си недоверчив, е признак на будност, на остра наблюдателност; но когато тая недоверчивост се превърне в мания, тя става майка на злината" (Петканов 1930: 367).

В статията на Герхард Геземан "Към характерологията на славяните. Паразитният балканец" (Геземан 1930: 931) се разглежда "проблематичният българин", добрият чичо Ганьо, който не е деструктивен тип, когато бъде разглеждан в контекста на пригаждане и себезащита, който именно го е породил: в селска и дребнобуржоазна България от времето на турското робство. Този тип става паразитен едва когато продължи да проявява своето отношение на подозрителна хитроватост към новата, към своята държава, по същия начин, по който е правил това спрямо чуждата държава - както с основание е бил навикнал.

Във вестник "Напред", брой 113, 1919 г., Иван Вазов пише статия "Един излет из сенките на нашия живот", в която разказва за покойния Алеко, който "със своя неподражаем хумор, рисувайки характера на българина в "Бай Ганя", прикачи му куп смешни недостатки и нравствени грозоти, каквито са присъщи почти на всички народи. Как не се досети, как изпусна да отбележи само една оригинална черта в характера на българина, един недостатък само български: самооплюването!" (Вазов 1919: 1).

Във вестник "Литературен глас", брой 63, 1919 г., Д. Б. Митов пише статията "Необходимото", в която изразява мнението, че "тъкмо книги като "Бай Ганю", които не отговарят на естетическите закони на господа критиците, са необходими най-много в България, и при днешния момент, и в бъдеще. (...) тъкмо Алеко Константинов е разбрал добре българина и го е описал без злоба, дори с любов. (...) "Бай Ганю" е в края на краищата симпатичен герой (...) да се боиш от "Бай Ганю" ще рече да се боиш от живота. И наистина аз предпочитам един широкогръд весел, дори циничен селянин пред облечения в смокинг господин, който цял ден говори за конструктивизъм. Смятам, че много по-вредно влияние имат всички ония "беневреци" и хленчове за родното, отколкото човешкия и здрав смях на Алеко Константинов" (Митов 1930: 3).

По отношение на същата статия и Владимир Полянов пише че "три поколения възприемат първите си отношения към народите от тая книга":

Без предговорите на учени литератори, без анализите на дълбокомислещи фантазьори, които виждат сламката, възклицават и откриват връзките между нея и битието. По пътя на тая сламка Бай Ганю, една весела анекдотична книга, в която героите са точно определени личности, ни се натрапва като книга, която изчерпва характеристиката на българина (Полянов 1930: 1).

Във вестник "Съвременник" П. Атанасов в статията си "За характерологията на българския народ" пише:

Книгата на Алеко Константинов още тогава (1894 год.) предизвиква в България голяма полемика, която не се потуши и досега. Още повече че Бай Ганю се затвърди. (...) Повдигнатата полемика още от началото се движи все около въпросите дали Бай Ганю е специфичен български тип, дали той е синтеза на характерните черти у българина. (...) И все пак Бай Ганю е един положителен, но не и отрицателен тип: всичките байганювщини на тоя тип целят едно - да скрият чистотата на неговата душа, за да може той да се запази от лошите човешки недостатъци, от алчното за чуждото и тиранията. Така че, ако Алеко осмива своя герой, то той това прави не за да го компрометира пред очите на света, а за да му отвори очите. Защото необходимо е за свободният българин да пристъпи към развитието на своите творчески сили, тъй дълго и ревностно пазени през времето на тъмното робство (Атанасов 1931: 2-4).

Различни са гледните точки за възприемането на образа на главния герой в творбата на Алеко. В първите десетилетия на XX век погледът на критиката се насочва към основните теми, заложени в текста на Щастливеца. Първоначалната преценка за творбата обаче е погрешна може би защото е дадена от поколението, по чието време е написана, а не от по-реалистичната дистанция на времето.

Много важен е ефектът, който текстът предизвиква малко по-късно. Многоликият Бай Ганьо е една уникална личност, която притежава характерните черти на народа ни. Той е събирателен образ, който обществото в началото не е готово да съзре и приеме. У Бай Ганьо проблясва по нещо от всички слоеве на наскоро възстановената българска държава. Той скоро става естествена част от народното творчество като емблематичен герой в различни разкази и анекдоти. Качествата и недостатъците му са характерни за народа и са валидни и в наши дни. Този персонаж, произлязъл от реалния живот и олитературен по-късно, отново се завръща под формата на гениален литературен текст. Неговата същност е социална, но тя е на първо място културно-човешка. Като учител моралист Алеко Константинов предава правдиво образа на своя разнолик герой, който расте в съзнанието на читателите и обществото.

Цялата критика от периода дава възможност на читателя да изгради своя представа за характера и манталитета на Бай Ганьо. Дава представа за неговата практичност, хитрост, за липсата му на чувство за мярка и деликатност, като олицетворение на всичко отрицателно. Изминали са много години от публикуването на книгата - 1894 г., - но тя и до днес остава актуална.

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1922: Ангелов, Божан. За автора на "Бай Ганю Балкански" в 25-годишнината от неговата смърт. // Демократия, № 14, 1922, с. 322-325.

Арнаудов 1927: Арнаудов, Михаил. Алеко Константинов. // Българска мисъл, № 5, 1927, с. 321-339.

Атанасов 1922: Атанасов, Никола. Нещо за "Бай Ганя". // Ново знаме, № 2, 1922, с. 30-37.

Атанасов 1931: Атанасов, П. За характерологията на българския народ. // Съвременник, № 15, 1931, с. 2-4.

Бабев 1928: Бабев, Димитър. Създателят на Бай Ганя. // Художествен преглед, № 5, 1928, с. 131-133.

Балабанов 1922: Балабанов, Александър. За мястото на Алеко Константинов в нашата литература. // Демократия, № 14, 1922, с. 330-331.

Боров 1922: Боров, Тодор. За Алеко Константинов. // Български турист, № 5, 1922, с. 79.

Братованов 1931: Братованов, "Бай Ганю" на турски. // Знаме, № 75, 1931, с. 2.

Вазов 1919: Вазов, Иван. Един излет из сенките на нашия живот. // Напред, № 113, 1919, с.1.

Геземан 1930: Геземан, Герхард. Проблематичният българин. (Към характерологията на славяните). // Учителски преглед, № 6, 1930, с. 925-931.

Генадиев 1922: Генадиев, Иван. Послание до Алеко Константинов в небесните селения. // Българан, № 22, 1922, с. 2.

Йовчева 1923: Йовчева, Санда. Превръщенията на Бай Ганя. // Сила, № 12, 1923, с. 167-168.

Каварналиев 1927: Каварналиев. Годишнината на Алеко. // Наковалня, № 77, 1927, с. 12.

Митов 1930: Митов, Д. Необходимото. // Литературен глас, № 63, 1930, с. 3.

Мусаков 1922: Мусаков, Илия. Мисли поради 25 години от смъртта на Алеко Константинов. // Народна отбрана, № 796, 1922, с. 2.

Пенев 1921а: Пенев, Боян. Руски отзив за "Бай Ганю". // Златорог, № 3, 1921, с. 166-167.

Пенев 1921б: Пенев, Боян. Основни черти на днешната ни литература. // Златорог, 1921, с. 225-247.

Пенев 1923: Пенев, Боян. Превращенията на Бай Ганя. // Златорог, 1923, кн. 1.

Петканов 1930: Петканов, Константин. Характерни черти на българина. // Философски преглед, № 4, 1930, с. 353-367.

Полянов 1930: Полянов, Владимир. Необходимото. // Литературен глас, № 63, 1930, с. 1.

Шишманов 1925: Шишманов, Иван. За Алеко и неговия "Бай Ганю". // Народ, № 75, 1925, с. 2.

© Божидара Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2014, № 8 (177)
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.