ДОГОНВАНЕ НА НЕДОГОНИМОТО

Марин Георгиев

web

В настоящето на един осъществен автор присъства и неговото минало, а даже и съпоколенците му. В последната книга на Марко Ганчев, разчитам и предишните му книги, или някои от тях.

"Писателите са два вида: едните искат да пишат, а другите - да бъдат писатели". До тази формула за нашия занаят, след десетилетен опит, е стигнал Марко Ганчев в мемоарите си "В търсене на изгубеното племе", "Хермес", 2012 г., за да заключи: "Вечното господство на посредствеността над таланта е непобедимо, защото то изглежда естествено".

Бих го допълнил пък от своя опит: които искат да бъдат писатели, постоянно пречат на тези, които искат да пишат (то и кой ли инак ще ги забележи). Те са творителите на новите Менделееви таблици, съгласно новата конюнктура, те са всъщност и създателите на всяка конюнктура; те са раздавачите на първите и вторите места, на "и др.", на безсмъртието приживе.

Те обърнаха с главата надолу (или с краката нагоре) предишния идеологическо-йерархичен оценъчен модел, създавайки нов - алтернативния канон.

Не, не съм раздавач на безсмъртие. За това трябва да си поне Михаил Неделчев. Сега първите са от вторите, третите, дори - от последните, а някои от "и др.": не били нагазили в социалистическия реализъм, не били литературни началници; и да са влезли в предишния канон, както е случаят с Иван Динков, "осъзнали" се. (Всъщност има ли нещо, което е човешко, и е в чист, дестилиран вид?!)

И се навърви доста дълга опашка пред сергията на раздавача...

Трябва да си доста незнаещ, да размениш ролята и задачите на критика с тази на лирика, за да се държиш като влюбен към едни и надменен към други, особено когато трябва да си обективен, защото литературата, както животът, е процес с много и различни прояви. Стига да са талантливи.

Не върви, а и не е справедливо, заради това, че Левчев е писал например за Кремиковци, да бъдат отречени новаторските му заслуги в поезията¹, а да бъде предпочетен Иван Динков, макар да е автор на реквиеми за партизани и септемврийци в "Епопея на незабравимите", който като поетика не е хомогенен и се люшка между традицията и само негово си своеобразно новаторство; или пък Константин Павлов, който също искаше да е "с първите, с истинските, с комунистите" и също има свой период на традиционен класически стих и поетика. А нима не са платили данък на сходни теми и Биньо Иванов, и Николай Кънчев, и Ек. Йосифова в ранното си творчество... Не иде за един и същи грях едни на бъдат винени, други - оправдани и възвеличени.

Къде да сложим тогава Марко Ганчев, който от първата ("Семената зреят" - 1957 г.), до последната си засега книга ("Догонване на света"), няма нито едно стихотворение, свързано с конюнктурата на тогавашната и сегашна епоха.

Или да заключим пак с формула от мемоарите на Марко Ганчев: "Дори в плуралистично общество трудно може да се самоизгради независим литературен критик, способен да инвентаризира действителните завършени естетически единици, без оглед на това дали техният създател е от кръга, на който той симпатизира, или е от друг кръг. А какво остава пък за идеологизираното общество, където естетиката е нормативна".

Но кой да чете? Ако бе чел, щеше да знае, че Марко Ганчев отдавна е надделял и проумял напъните за първенство:

Тя не е нова, а стара история
тази за тайната слава на втория.

Тя и на примери доста е щедра -
първи професор завежда катедра,

да, ама всеки зад него говори:
учен е другият, който е втори.

Първи хирург е отрупан с прослава,
да, но при втория се оживява.

......................

("Песен за три гласа" - "Драскотини", 1979 г.)

И понеже Марко Ганчев е диалектик и гледа напред, стихотворението завършва:

може би трябва да търсим и трети...

Но дали пък не се изсилих с горните определения, дали разковничето за това не ни дава той самият в стихотворението си от 1967 г. "Българска черта":

С подозрението на скептика
да наблюдавам всичко покрай мен.

Тази българска черта той смята дори за "грях, комай първорожден". Вероятно има основание тезата на Тончо Жечев за създаване на една география на българската литература, която се опитах донейде да осъществя през 80-те години в статията си "Поети на Мизия" и в която една от характерологичните черти на мизиеца подкрепих с това стихотворение.

За изминалите 25 години се вижда и с просто око, че първите вече не само че не са първи, но даже не са и втори... Левчев, Башев, Е. Евтимов, преди това Вл. Голев, Павел Матев, Г. Джагаров... Нима с нещо им отстъпват Петър Алипиев, Първан Стефанов, Андрей Германов, Димитър Стефанов, Николай Кънчев, Петър Караангов, Иван Николов, Никола Инджов, Стефан Цанев, ако приложим художествената мяра?

Но сега е дума за Марко Ганчев.

Марко Ганчев - един недоразбран поет, за да не кажа недооценен.

А може би - много добре разбран и затова неоценен подобаващо.

Или пък има нещо друго?!

Сега се питам с пълна откровеност
защо не съм поискал да блестя,
а към това изпитвах странна леност
дори в годините на младостта.

Ленив, не вдигах нокти настървени,
когато измежду малцина чух
да пляска със крилете си над мене
на случая щастлив светия дух.

Сега ви казвам с пълна откровеност,
че не от ум и от морал висок
останах редник аз, ами от леност.
А нея може би я праща Бог...

"Леност", 1968 г.

Но има и още една причина: той не е деконструктивист, не е авангардист - той е традиционалист, за него е важно какво ще каже, а формата е създадена от предшествениците, защо да хвърля сили там, където е постигнат оптималният изразен еталон. Даже да внесеш нещо ново в него е още по-трудно, защото от векове са се съизмервали перата на хиляди.

Припомняйки си посрещането от критиката на първата му стихосбирка "Семената зреят" (1957), и по-специално на Борис Делчев, който вижда в "благоразумието" на поета опасност за развитието му (под "благоразумие" Делчев е имал предвид, че изразните средства на автора са почти традиционни, а на останалите - Л. Левчев, Вл. Башев и П. Караангов - по-провокативни), Марко Ганчев пише: "Защо критиците толкова очакват от новите автори нови, радикални стилистични похвати? Дават ли си сметка, че така ги подтикват към фокусничество, подражателство и литературна козметика. Дори Борис Делчев, френският възпитаник, дето знае едва ли не от рождение, че стилът, това е човекът, не е устоял на детската болест на всяка литературна генерация да призовава към стилистични бунтове, които в повечето случаи се оказват безсмислени дребни хулигански прояви".

Като ехо от тези му размисли от 2012 г., е това четиристишие от 2015:

ОТНОСНО РИМАТА

Туй пак ли трябва да се казва:
и с рима може и без рима,
въпросът е да се не забелязва
дали я няма, или има.

И той създава "и с рима, и без рима" стихотворения образци.

(Може и да не съм прав, но от опит съм се убедил, че който няма добър римуван стих, няма и добър бял. За свободен да не говорим.)

Съзерцател, той е наблюдаващ и анализиращ. Търсейки същността - стига до закона.

За мен този принцип е в основата на "Фашизмът" на Желю Желев.

Но Марко Ганчев не е философ. Той се изразява не с философски понятия и категории, а със средствата на езика, който обикновено наричаме поетически. Затова и не бих искал да го определям като философски поет (та кой ли вече не е такъв?!), а като поет мъдрец. Като художник, без да е лишен от пластически способности, той не разчита на тях, а на размисъла.

Той носи в себе си праначалата на битието и това го потвърждава композицията на "Смешна тъга" (2002), сборник, в който е събрал най-същественото от стихотворното си творчество, навършвайки 70 години. Само ще спомена някои от разделите: "Книга на природата", "Книга на жените", "Книга на властта", "Книга на поета", "Книга на битието", "Книга на предците и на потомците", "Книга на децата" и т.н. Не са ли това насъщните неща за човека във всички времена?! И още нещо, което смятам за най-трудното: търси ги и ги намира в най-обикновеното, във всекидневното, в тях открива трайното, повторимото в битието. "Онова, което ни обкръжава всекидневно, което е неразделно от нас, което е обикновено, може да бъде открито само от един голям, необикновен талант", както казва Гогол. А на него може да му се вярва повече, отколкото на мен.

Музата на Марко Ганчев ражда своите творения с излива на планинската вода, избликваща от дълбините, спокойна, течащо-неизтичаща - кроткият клокот на вечността. Той е обгърнат от аурата на класичността, в която нищо постигнато не е последно.

Тази аура витаеше над него и около него, когато стана главен редактор на писателския вестник в най-критичните години на промяната. Той бе Разумът, внасящ спокойствие в хаоса, пренареждащ света, опитомяващ го и ставащ дори сигурен.

Той не е склонен към действия. Толкова не е склонен, че ако навремето съпругата му Ани, изпълняваща функциите и на семеен шофьор, не бе го отвлякла с трабанта от гара София, Гранитски и съратниците му ченгета щяха да го свалят от поста главен редактор и Литературен фронт нямаше да има съдбата на Литературен форум.

В ония години Марко ми приличаше на днешния Гугъл, комуто задаваш темата и след по-дълго или по-кратко мълчание ти дава отговора.

Непоклатимият отникъде отговор!

Но аз не само за това го ценя.

Припознах го като значим поет с "Мълчаливи сирени" (1977) - най-хубавата поетична книга на годината!

Разбира се, тя не получи наградата на СБП!

Запомних "Синеок железничар", "Другата жена", "Стар поет", "Студена тръпка", "Дневна любов", "Балада за Едуард Осми", "Купуване на грозде" - все стихотворения образци.

Та той е превъзходен лирик, какъв ти сатирик?!

Или - ако е сатирик, той е не по-малък лирик!

Като всеки цялостен творец, той има самосъзнание за себе си. Сборникът по повод 70-годишнината му не случайно носи заглавие "Смешна тъга". Но кое от двете е вярно при него: тъгата ли е смешна, или смехът е тъжен? Едното прелива в другото, но изворът им е общ: самоопитоменото сърце на поета:

Сърце, ако все още у мен туптиш изправно,
не го дължиш на Бога, а го дължиш на мен,
защото те научих, сърце, да биеш равно,
а не да негодуваш, когато съм сломен.

1975 г.

"Смятах, споделя той в мемоарите, че лириката и сатирата са два успоредни литературни жанра, които и при един и същи автор могат да се движат в паралелни релси. /.../ Обаче какво да се прави, когато не поетът води перото, а перото води поета".

Би трябвало да ценим повече онзи художник, който има широк диапазон от чувства и изразни средства, сравнен с едностранчивия, свирещ на една струна, колкото и да е силен във владението ѝ.

Манипулаторите на ценностната система от миналата епоха всекиму намираха цаката. Лирикът Марко Ганчев маргинализираха като сатирик. Както и изтънчения лирик Радой Ралин, преиначиха в епиграмист.

(Мечтая да съставя и да издам една негова книга само с лирика! Ако Ганчев е съгласен, разбира се.)

И все пак - не мога да се сдържа да не цитирам поне едно от посочените стихотворения от "Мълчаливи сирени":

На градския пазар тълпи невежи
гъмжат. Земята пак не ги лиши
от нищо. Пълнят с грозде свойте мрежи
и със доволство - своите души.

Избират само жълтото. Лозарят,
като везните уравновесен,
отмерва им. От скука се притварят
очите му, додето дойде ред на мен.

Аз, който съм копал и ръсил лозе
и знам добре кога гроздовете тежат,
му казвам: "Дай ми този грозд и този,
не оня, той е прекалено жълт".

Добрият грозд е вътрешно избистрен,
прозирен и на сянка дълго зрял.
Лозарят, с поглед пъргав като изстрел
измерва ме и засиява цял.

Претегля гроздовете и ми кима,
и във очите - гроздови зърна -
блести, за другите неуловима,
една горчиво-сладка светлина.

"Купуване на грозде"

Мога само да добавя: не само добрият грозд, и добрият поет е вътрешно избистрен и съвършено завършен, прозирно ясен. Както и доброто стихотворение.

Стихотворението е писано през 1972. А ето едно от най-новата му книга, издадена 43 години по-късно, което не му отстъпва:

РАЗМЕСТВАНЕ НА МЕБЕЛИ

Напук на времето, което ни измести,
с жена ми двамата такива сме особи,
че у дома размествания доста чести
на мебелите ни са нещо като хоби.

Сизифов прах по мебелите аз пилея,
жена ми с кърпата след мен праха ми бърше.
Кафе на нова масичка и смях след нея: -
Подготвяме се за живота, който свърши.

Стъмява се и нещо зад вратата пука:
смъртта изнизва се от тъмните кьошета
на къщата и вън по стълбите щъпука,
засрамена, че някой по-чевръсто шета.

Някои вярваха, че с падането на социализма ще отмре и епиграмата. Но не само тя не отмря, не отмират и недъзите, човешки и обществени.

МУЗИКАЛНА ГРАДАЦИЯ

Вятър повее,
гора се люшка,
Балканът пее
песен хайдушка.
Все по-хайдушка...

ЦИВИЛИЗОВАНА СМЯНА НА ВЛАСТТА

Промените са незначителни,
по-точно: само назначителни.

КЛАСОВАТА БОРБА ПРОДЪЛЖАВА

И класите са все тия
цивилизация и простотия.

А освен епиграмата, Марко Ганчев доказва, че и такъв презрян жанр като баснята може все още да е жива! Въпрос на художествено майсторство.

И в тази книга той е добавил нови басни към своята "Книга на басните". Но аз ще ги прескоча, за да цитирам откъс от неговия опит да обнови, пародирайки го, един изконен сюжет, с който са двубойствали не само Данте и Гьоте, но и нашите Смирненски и Добри Жотев, а сега - и Марко Ганчев.

Но преди това ще вметна, че поезията му е хроника на обществения живот в България от 50-те години на миналия век до днес в мерена реч. Той държи пръст върху пулса на ставащото.

Ето най-кратката формула на предишната епоха:

Денят към залез нека се накланя,
спокоен ще ми е сънят:
успях семейството си да нахраня
и себе си да съхраня.

"Неволен каламбур", 1972 г.

А ето и на сегашната от "Небожествена комедия" - "Чартърни полети с наметалото на дявола":

Не можеше да се премине
доскоро тука от комини:
опашката ти се заплита,
очукваш в корпуси копита
и току-виж, те хванал шап.
А пушекът отровно-серен
от дявол прави те по-черен.
Е, край, отмина тоз етап.
Сега страната ви е чиста
защото, както се оказа,
от оня строй на антихриста,
изрина цялата му база.
До крак не всичко се събори,
ала беда не е това:
през разпокритите обори
раззеленява се трева.
Природата си да опазва
така народът се изловчи,
че вече се не забелязва
следа от барабонки овчи.
След туй като процес естествен
при новия пък строй божествен
след оня строй на антихриста
природата ви пак е чиста:
от границата на морето
надупчена е на решето
България от първи копки,
след копките обаче - топки.
Нито Бургаски терминал,
нито към Гърция канал.
Газопровод, наречен Южен,
ту нужен ви е, ту - ненужен,
а пък, разбира се, Набуко
ще го започнете на Куку.
Край Дунав атомна площадка,
в площадката се къпе патка.
Напразно все сте се терзали,
че нещо на света сте дали,
а пък светът не го видял,
завърши тъжният ви дял.
...........
Поемам дъх да викна: - Моля,
а кой ни тръсна таз неволя?
Ей, Отрицателния Дух,
сарказма ви добре го чух,
но ви го връщам чрез въпроса:
А кой ни нас подкокороса
да сменяме като серсеми
две политически системи,
от тях - на дявола едната,
а другата - на Сатаната?

Както се вижда: на поет угодия няма, за него няма добър обществен строй! Прав е Платон: Как да го допусне в своята държава?!

А при това, те, българските недъзи, са едни и същи близо век и половина: непостоянство вътре, поради зависимост отвън. Толкова са повторими, че се придобили качеството на национален характер.

В "Бърнт Нортън", според Елиът: "Бъдещето се съдържа в миналото".

При Марко бъдещето е не само в неговото минало, но и в неговото настояще.

Доказва го тази книга.

05.-11.12.2015

БЕЛЕЖКИ

1. Наскоро Йордан Ефтимов бе разпъван на кръст от застъпниците на едната теза, тъй като е отбелязал това на юбилейната вечер на Левчев. [обратно]

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2016, № 1 (194)