ПЛАНИНСКИ ВОДАЧ

Любомир Розенщайн

web

Аз съм планински водач. За да водя някого нагоре, първо, той трябва да иска да стигне върха. И също трябва да вярва, че има сили да го постигне - може би му липсват познания за особеностите на това било, за тайните хватки на този маршрут - но той е подготвен да премине през изпитанията, през лишенията, през риска, с който е свързано всяко изкачване.

Аз съм бил много пъти горе с различни хора и съм готов да тръгна всеки път отново с някой, който е готов на всичко, защото знае целта. Аз съм опитвал различни пътища към нея и мога да преценя кой от тях е по-удачен за този човек или за този сезон или за очакваното през следващите дни време. Моята задача не е да изтегля с въже нагоре някой, който не може да стигне сам. Аз тръгвам само с планинари, които са се подготвяли през целия си живот досега за това изкачване с дисциплина, самоотверженост и упоритост, която за обикновените минувачи понякога граничи с тъпотата.

Аз ценя не просто усилието, а готовността за онова последно усилие да преодолееш себе си. Да загърбиш всичко, което остава долу. Да го оставиш наистина долу, когато си с лице към скалата. Няма нужда да ми разказваш дълго за себе си, аз ще позная твоята решителност още в момента, в който те видя. Само тогава ще поема водачеството.

И тогава всичко друго губи значение. Аз не се интересувам какво и къде си учил, с кого и защо си се срещал, дори не и как се казваш, защото тепърва ти предстои да получиш истинското си име. Този връх ще бъде твоят кръстник и думите сега няма да служат за нищо, освен за най-простите указания, подвиквани само тогава, когато не можем да се разберем с поглед. Ти също нямаш нужда да познаваш биографията ми - а само от ръката ми, сега, когато потрябва - или от въжето ми, сега, когато потрябва - или от следата ми, сега, когато потрябва. Аз искам да те направя свидетел на величието на тази планина, защото зная, че това ще промени живота ти. Не аз. Аз съм само съучастник в едно споделено тайнство, спътник, с когото ще се разделиш отново в подножието, когато вече няма да си същият.

Готов съм да тръгна с теб, ако планината е единственият образ, който носиш в себе си, толкова неустоим, че е изместил всичко останало. Готов съм да тръгна с теб, ако ромоленето на излизащата от ледника вода не ти дава мира ден и нощ. Готов съм да тръгна с теб, ако те е обсебил допирът на твърдата студена скала - и на изгарящото високопланинско слънце. Ще бъда с теб, ако целта е вече израсла като планина вътре в теб. Аз не съм този, който ще прокарва пътеката ти. Ще ти помогна да пробиеш пътя си докрай сам.

Ще се срещнем в ниското, където ще те разпозная в тълпата.

Сред хилядите, дошли в полите на планината, има такива, които са болни от безсилие или липса на цел. За тях са построени санаториуми, в специални зали те могат да лежат безпомощно и да очакват полъха на планинския вятър да ги достигне от прозореца. Лекари ще им предписват какво да правят. За тях ще се грижат медицински сестри, ще ги подлагат на специални диети и щадящи упражнения, а те ще изискват грижи и съчувствие, недоволни, мърморещи, сменящи лечебните заведения - изгубващи достъп до последните малки частици от себе си. Те никога няма да тръгнат - все по-неподвижни, все по-отчаяни, все по-изгубени от това, което са направили от себе си и от живота си.

Сред хилядите, дошли в полите на планината, са пристигналите с натоварените си коли. Те ще изберат удобен хотел с огромен паркинг и едва ли ще вдигнат поглед нагоре през дните преди да напуснат курорта. Те ще искат и тук повече - повече ядене, повече удобства, спа, масажи, алкохол, компания, барбекюта, празни приказки, всичко в повече, в повече от това, което досега са успели да натоварят в багажниците и в издутите си от трупане кореми. Тяхното повече е толкова властно, че планината отстъпва пред него. Склоновете се изсичат. Скалите се взривяват, за да отворят място за още лифтове, пътища, писти и хотели. Тяхното повече няма свършване и е готово да ликвидира цялата планина - и дори тогава не би намерило засищане. Това повече не се интересува отдавна от нищо, освен от собственото си задоволяване, което никога не може да бъде постигнато, защото винаги иска повече, повече, повече.

Сред хилядите, дошли отдолу, само малцина са онези, с които бих тръгнал. Аз не оставям рекламни листовки на автобусната спирка и по хотелите. Ще ме намериш и без тях - ако това, което предлагам, има смисъл за теб. Не всеки иска да започне изкачване. Трудностите са достатъчно оправдание, ако вече не си тръгнал по пътя на най-вълнуващото за един човек откритие - че изворът на вътрешната сила не е горе, където се топи ледника, а вътре, където бие сърцето. И че то е моторът, който може да ти дава енергия за всяка следваща крачка. За всяко следващо преодоляване на височина. За всяка следваща победа.

Ще тръгна с теб само ако вече си започнал да побеждаваш себе си с мравешка упоритост. Зная, че това е достатъчно за начало - всяка следваща стъпка от нашия път ще смъква от гърдите ти товара на всичко, което ти пречи да продължиш. Не слушай гласовете от ниското - не по-тежко, а по-леко се диша там, където е толкова високо, че въздухът не достига. Не по-трудно, а по-леко се крачи, когато си свободен от старите товари на обиди, очаквания и желания, които вързват повечето от нас преди въобще да помислят да тръгнат.

И тогава ще поемем заедно. Аз имам много пътища в главата си, защото съм минал по тях. Ти имаш една цел. Първо, ще трябва да напасваме крачките си. Ритъма. В ранната утрин мъглата все още ще се стели. Котловините ще продължават да спят, увити в сумрак и студ. Но някъде горе, над мъглата, над облаците, вече ще се е показало слънцето. И аз зная, че с теб ще стигнем дотам, защото сме тръгнали.

© Любомир Розенщайн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Любомир Розенщайн. Розовите очила на душата. София: Колибри, 2011.