Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАНЪТ - КОЛКО МНОГО БУКВИ!

Коста Радев

web

Някой ден, приятелко, ще напишем
нашия роман!

Салваторе Адамо

Откакто преди векове някой достатъчно луд е натопил перото и се е захванал да пише нещо дебело, дето не знае как ще свърши - та оттогава пишещи, четящи или просто критикуващи се питат какъв трябва да бъде романът.

Сега е лесно - отваряш гугъла и там всичко е обяснено. Сигурен съм, че по-напредналите от мене в компютърния занаят ще намерят и указания как се пишат романи. Днес всичката техника е ангажирана да улеснява пишещите и оттам идва схващането, че за да станеш писател, е достатъчно да инвестираш малко пари в техника и съответно техническо ограмотяване. За четящите също са осигурени реципрочни удобства и улеснения. Така че достъпът до романа е всеобщ и остава да определим модела четиво, който ще ни потопи в наслада, ще попълни бездната на незнанията ни и ще ни доближи до търсеното нравствено извисяване.

Навремето, когато учехме от старите сталински учебници по литературознание, всичко беше ясно обяснено от маркс-ленинска гледна точка, а моделът за писане беше "Разораната целина" и няколко подобни струпвания на глупаво комбинирани букви. Оказа се, че комунистическият идеал за роман с цялата си яснота отмря заедно с политкомисарите, преди да създаде шедьовър дори според собствените си критерии. Оттогава до ден-днешен минаха доста моди в писането на романи. Всяка нова мода се обявяваше за върхово постижение и окончателен модел; а само след някоя годинка влизаше в учебникарския музей, изместена от следващия моден писък.

В същото време двайсетината романи, надживели своя и следващите векове, си шестваха сред човечеството и дори най-язвителните критици не успяваха да ги помръднат от класациите.

А споровете кой модел е по-по-най си продължават, все така безплодни, ненужни и безсмислени. И докато скъсените, компактни и дори миниатюрни романи вече изобилстват, дебелите тухли все още запазват своята вярна публика. Какво излиза? Че за всеки влак си има пътници? Това е очевидно и би трябвало да сложи край на спора; но как да го обясниш на литературните ерудити, дето не са съчинили и една епиграмка, но са сграбчили правото да съдят и раздават мъдрост, без някой да им я иска. Да не говорим пък за странстващите рецензенти-матросовци, използвани за буфер между издателствата и по-неудобните автори.

Като стана дума за този вид литератори, та се сетих. Някаква рецензентка, представител на сенилен дамски литературен кръг, обвини едно мое творение, че било купчина от седемдесетина разказа, вмъкнати в него. Това според достопочтената дама било конструктивен дефект на книгата. Същата забравя - ако е знаела, де - колко световни книги са конструирани по подобен начин - от Кентърберийските разкази през Декамерон, Дон Кихот, та до Швейк и нашия Бай Ганю; и никому не е хрумвало да обвини авторите им в неспособност да съчинят един по-засукан сюжет. Може би въпросната рецензентка е била изначално възмутена от една моя задявка във въпросното четиво - че женското писане е подобно на мъжкото раждане. Всъщност чрез умозаключенията си тя само потвърди правотата ми. А горното твърдение не е просто мое грубовато хрумване, а метафора, изградена върху безжалостната статистика.

Обещавам някой ден да разнищим подробно темата за половата принадлежност на индивида и креативните му заложби; а сега нека се върнем към романа - от наша гледна точка и без да се съобразяваме с каквито и да е авторитети. Ако бяха толкова умни тия авторитети, отдавна да са измислили универсални правила за писане и четене на романи, а човечеството да ги изучава и прилага като таблицата за умножение.

И тъй като стана дума за критици и ерудити, ще посоча само един, но достатъчно блестящ пример. Първо, за да не бъда голословен, и второ - да си уточним критериите. Няма да се вслушваме в цвърченето на наемните рецензенти - сигурно и от тях има някаква полза, но тя едва ли е повлияла на романа и литературата въобще. Нека ги прескочим и споменем едно име, издигнало литературния анализ на равнището на творбата-майка.

Унамуно и Дон Кихот. И Сервантес, разбира се. Тази троица вече е неразделима. Романът и неговото тълкувание, което е всъщност негово своеобразно продължение. Авторът, героят и тълкувателят, слети в едно цяло, в своя омагьосан свят на страсти, завоевания, покруси, бляскави победи в дрипави одежди и експлозии от слава, невидими за непосветените. Сервантес е богът, Идалгото е неговият син, жертвеният агнец, пуснат сред човешката глутница; а Унамуно е пророкът, Кръстителят, проповядващ пришествието му. Великата творба е намерила великия си тълкувател; Сервантес пък, след няколкостотин години, е дочакал своя съратник.

Всъщност старият воин и бродяга Мигел не е имал намерението да пише великия роман на хилядолетието. Искал е да съчини пародия, да се подиграе с нашумелите четива на своето време. Как да не ти дойде наум за днешните кинопародии на разни касови екшъни - пародии, много по-забавни от първообраза си. Само в случая Дон Кихот феноменът е друг - намесва се Божията ръка, повежда перото на автора и, изненадващо за самия него, наместо изкривения образ в пародийното огледало, се появява величавият дух на Идалгото. Дрипите стават знамена, вярата - реалност, а любовта - могъща физическа сила, способна да обърне въртенето на Земята. Магията е задействала, за изненада на автора, а може и да е бил разочарован от неумението си да осмее и разсмее, наместо това - съчувствие и съпричастност към добрия рицар, появили се кой знае откъде? Сервантес е искал просто да се подиграе с канона - какво по-добро средство от сатирата срещу институционализираната глупост. Между другото, постигнал е и тази цел, но тя остава в сянка. Героят е заживял свой живот в свой свят и авторът е безсилен да го отклони. Едновременно с това общовалидният лигав модел на романа е разбит - оказва се, временно. Последвалият класицизъм доказва доколко човечеството умира да се огражда с догми. С тях мисленето се опростява в периметъра на собствената им кошара, а критикуването се въоръжава с постулати, от чиято височина може да раздава премъдрости, да съди или потупва снизходително пишещия. Кому е нужно това? Тайна велика сия ест; освен че облагодетелства споменатата вече критическа шайка, май никому. Най-малко пък на горкия, невинен читател. Създателите на литературните догми не са авторите, а паразитстващата върху труда им учена прослойка. Критиците, самопровъзгласили се за законодатели, имат нужда от каноните и техния аршин, от прокрустовото им ложе; иначе как ще отсъдят кое е правилно и кое - ерес?

Отритването на каноните и изобщо всякакви установени конструктивни правила би трябвало да е първата стъпка на всеки пишещ. Без нея нататъшният път е безплодно нечие повторение. Колкото и да обичаш "Моби Дик", няма да го напишеш. Това не значи да забравиш какво са писали предците - дори само напред да вървиш, единият ти крак винаги е стъпил в миналото. Но не и да пълзиш по разчертания път или да маршируваш по задължителен начин. Всяка стъпчица трябва да си е лично твоя и никой да не е оставил отпечатък върху завоюваната ти малка педя земя. И когато читателят погледне, да каже: А, ето това е интересна пътечка, я да видим къде ще ни заведе. Нищо, че ще бъдеш оплюван или в най-добрия случай - незабелязван. В странния и нелогичен свят на литературата това в много случаи е белег за качество.

Откажеш ли робията на изпитаните канони, ти навлизаш в територията на изненадите. Книгите, заченати на тази територия, са непредвидими; те са деца, израсли без родителски надзор и изобщо нехаят кой ги е създал. Авторът може да си ги обича, да ги забрави, да се срамува от тях или тайно да се гордее - но не може нищо да промени. Habent fata sua libelli.

Знае се, че всички пишещи са луди, но романистите са най-близко до патологията. Това да се захванеш с дело, обречено в деветдесет на сто на пълен неуспех, а в десет на сто - на частичен - е само по себе си безумно деяние. А пък да му отделиш две-три години от живота си за създаване и още поне толкова за окайване - това вече си е за чичо доктор. Но като се замислим колко доктори също пишат - значи проблемът е пуснал значително по-дълбоки метастази в и без това недоизпипаната човешка психика.

След като тъй или иначе сме се захванали - ами тогава да пишем. В края на краищата все още не пъхат в затвора за противообществен романизъм - освен в отделни случаи и в изолирани държави. Искам да напомня за една друга опасност - да водите повествованието на романа си от първо лице единствено число. Аз-повествованието се приема почти от всички читатели като автобиография. Някои дори го наричат изповедна форма. Тук правилото за различието между автор и герой се губи. Същата гореспомената рецензентка, вероятно поради отдалечеността на училищните години, бе забравила горното правило и ме обвини, че се опитвам да изпъкна, да се изтъкна или нещо такова фукливо. А просто героят ми бе с противоречиво излъчване и притежаваше редица черти, които някои свенливи и благочестиви дами намират за неприемливи.

Следователно не се учудвайте, ако някой ваш читател запита какво е станало по-нататък с героинята и ви намрази персонално, задето сте я натирили, след като сте се любили безумно.

Дали романът ви е тънък, или дебел, дали е в първо, трето и дори второ лице, дали дълбае в минали епохи, или пълзи по съвременността - това е ваш авторски избор. Другото, същественото, е от Бога. А то е съвсем просто - романът да не бъде скучен. Дори да е апология на скуката - както е при Чехов - четивото не трябва да е скучно. Както впрочем е също при Чехов. Тук вече рецепти няма, пък и да има, не помагат. Хашек и да иска, не може да пише скучно. Също и Стайнбек, Дюма и Захари Стоянов. А стотици други многоумни автори умеят да всяват летална скука, защитавайки я с твърдението, че литературата им е сериозна. Да, сериозна и приятна като погребение, бих изкоментирал, но няма да го направя.

Прочее, не е зле да прецените дали самият вие не сте скучен човек, ако сте решили да зарежете почтения си занаят и да станете романист. Може би ако наблюдавате известно време реакциите на жена си, когато общувате и се шегувате, ще извлечете полза. Две-три правилно изтълкувани нейни прозявки биха ревизирали вашето намерение и биха спестили стотици прозявки на читатели, с нищо невиновни. Разбира се, ако сте честен към себе си и добронамерен към околните. Но този въпрос сме го разглеждали подробно в друг опус - "Мръсната дума писател (1-5)" (Радев 2016-2017).

Друго битуващо мнение за романите е, че са плод на дълга подготовка, обмисляне, проучване и прочее процеси. Несъмнено при множеството е така. Нещо повече - има романи, при които без това не може. Това са книги, градени тухличка по тухличка, прилежно, според чертежа. Те се познават още от първите изречения. Дело са на добросъвестни автори и в много случаи целта е постигната - едно произведение, лишено от грешки и неясноти, двусмисленост и различни тълкувания. Такива пълнят учебниците и много лесно е злощастният ученик да издекламира какво е искал да каже авторът.

Само че аз предпочитам другите. Ако тези са градени по чертеж, тухла върху тухла, аз избирам ония - издяланите от монолитна скала, грапави и твърди, в които всяка молекула е изненада. Те не са дело на търпелив майстор; тук ръката е само инструмент на Божията мисъл. Светкавица е разцепила камъка, отчупила е излишните парчета и авторът само тук-там е поокастрил нещо, за да има право на подпис. Те са трудни за тълкуване - не защото са неясни, а защото все има нещо допълнително за казване. Докато правоъгълните романови конструкции лесно пасват на правоъгълното мислене, другите книги са като планините и облаците над тях. Разнообразни, гъвкави, със стаен вулкан в недрата. И читателите им, естествено, са от малцинството, надарено със свободата да лети заедно с текста.

Накратко, пред хилядотонната пирамида предпочитам статуята на Давид. Или дори грапавите, груби фигури на Далчев. Или всяко друго творение, избликнало от лавата на твореца, а не градено по конец и отвес. Романите, властващи преди няколко десетилетия, приличат на китайска стена не толкова по въздействието си, колкото с уважението към вложения труд. Безкрайни битови саги, производствени или военни драми и каквото още поискате - описано тъй дълго, широко и подробно, че продължавате да четете само защото таите надеждица, че все пак нещо интересно трябва да се случи. Трябва, но не се случва. И най-голямата човешка трагедия, поднесена в такъв сос, губи вкуса и въздействието си. Понякога чувстваш как на самия автор му писва от еднообразието на подредените тухлички и набързо приключва епохалния труд. Дори и най-трудолюбивият регистриран гений Толстой накрая се оплаква, че неговата Каренина неочаквано се хвърлила под влака. Твърде късно, според мене; но в северните страни хората по-бавно узряват за правилните постъпки. Маркес би я отстранил още на десетата страница, при това доста по-атрактивно.

Като стана дума, Маркес е един пример как бягството от канона се отплаща стократно. Тук е мястото да спомена един незаслужено забравян наш писател, Марий Ягодов, който написа чудесни книги точно в зоната на магическия реализъм, преди още това понятие да бъде въведено от, разбира се, многоучените критици, лепящи етикети на всичко и всекиго. Но нека не ги иронизираме, и без това нищо няма да променим. Вярно е, че един свят без критици би бил по-ведър, но това се отнася и до още много професии.

Разчупил вече калъпа на нормите и традициите, романът ви всъщност вече не е роман. Можете да си го наречете както щете. Задължителното забъркване на много герои в плетеница от съдби, характери и ситуации, характерно за романите досега, е загубило своята императивност. Може и с него, но и без него става. Свободата и демократичността на съвременните общества отнесоха ония бентове в литературата, които заприщваха потока и образуваха спокойни, мътни и застояли блата. Да предявяваш формални претенции към романа, да държиш на традиционни конструктивни изисквания е все едно да искаш всички лирици да пишат само сонети. А дали ще наречете книгата си роман, нещо друго, или просто книга - няма никакво значение. Ако искате, върнете се към теоретиците на "новия роман" от миналия век - те формулираха всичко това с най-добри намерения, но се опитаха да наложат вижданията си като норма - и отидоха в прахоляка на историята. Литературата е деликатен организъм и не търпи дори назидателен тон, да не говорим за насилия като соцреализма. Тогава тя се свива на кълбо като таралеж, мълчи, страда и чака да отмине бедствието. Защото усеща своята мисия - да опази духа на човечеството, независимо колко глупави са човеците.

И докъде стигнахме с нашите неподредени разсъждения? Ами дотам - всеки може и трябва да пише както му харесва, без да се съобразява с нищо, освен с благоприличието. Какво ще се получи? В повечето случаи нищо значимо, разбира се. Не е трудно да напишеш роман. Дори роман, който има успех. Трудното е да напишеш романа, който ще остане. Но това едва ли обезкуражава авторите. Както казваше един мъдър човек навремето - ти свърши твоята работа както трябва, а пък какво ще излезе - момче, момиче или близнаци - това вече е Господова работа.

В края на краищата времето ще отсее - все някога - плявата от зърното. Вярно е - бавно мелят Божиите мелници, но пък и ние сме доста припряни. Нека повикаме и попитаме духа на Димчо и стотиците автори като него, пренебрегвани приживе; и ще видим как Времето събаря фалшивите кумири и на опразнените постаменти почтително поставя отхвърляните и незабелязаните. Е, не всички, и обикновено пост мортем; но и това е все пак една малка справедливост в този отчайващо несправедлив свят.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Радев 2016-2017: Радев, Коста. Мръсната дума писател (1-5). // Електронно списание LiterNet, 19.12.2016-05.04.2017, № 12-4, 2016-2017 <http://liternet.bg/publish28/kosta-radev/index.html> (07.09.2017).

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2017, № 9 (214)














Партньори