РОМАНТИКА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Юношеската ми представа за романтично видение беше следната: нощен плаж, огънят вие езици и искри към небето, китарите звънят, а току пред мене танцува фламенко пламенна испанка с червена рокля и роза в косите; очите й светят, и погледът й сладко ме пронизва. Сцената сякаш е нарисуван капак от кутия бонбони, но и досега я нося и пазя, а сърцето ми заблъсква, щом я извикам пак и пак да й се насладя. Дълги години тази шоколадова романтика си остана скрита някъде в мене, сигурно така ще е докрай; колкото и да съм корав мъжага, все имам по някоя лигава молекула в потайните гънки на душата.

И ето - извиках огнената испанка, червената рокля пак се завъртя шеметно, искрите заиграха над тъмното море; но това не беше предишната жена с пронизващите очи - Клавдия беше. Както я виждах напоследък навсякъде сред тълпата, така бе превзела и измислените мои светове и изместваше виденията ми. Прав, трижди прав бе Емануил - магията бе подействала вече и нито исках, нито можех да я разваля.

И щом си признах това, почувствах се жертва - а срамът и разкаянието изчезнаха, заля ме облекчението. Може би бях постъпил глупаво и хлапашки, но поне не бях омагьосвал никого.

И още нещо имаше - вече бях благодарен, признателен и очарован от нейната магия.

Сега можех да потърся Клавдия, без да падам в краката й - неописуемите й крака; нейната вина бе по-голяма, но аз великодушно й бях простил. Съмнявах се дали тази нова постановка в преговорите щеше да ги улесни, но ми беше удобна, спасяваше самочувствието ми и изглеждаше приемливо вярна и справедлива. Реших да изчакам два-три дни и тогава, ако нямам съмнения, да отида пак при Клавдия. След това или трябваше да се удавя в магията докрай, или някак да се освободя от нея.

Представих си онези отгоре, дето ни наблюдават, как се гърчат от смях на нашите дребни сметчици и жалките ни игрички. Те виждат финала на пиесата; а той е жесток - сбръчканите герои се оглеждат в помътнялото огледало и се питат безмълвно: За какво, защо беше всичко това, защо?... И после си тръгват.

Романтиката е вид самозалъгване; но ни е дадено неслучайно. Тя е розова мъгла, скриваща озъбения свят наоколо. Тя е шоколадчето, хапваш и хоп - изчезва, забравя се натрупаната горчилка и киселият вкус на ежедневието. Тя е сладката дрямка, прогонваща истините - и затова лекува всичко; стига душата ти да е отворена за нея.

А когато някой е романтик, просто го оставете на спокойствие в неговия свят. Бездруго той не се интересува от вашия, вие не му трябвате. Той си има миражи и живее всред тях, друго не му е нужно. Потопените в своите илюзии са слепи за всичко извън тях - и молете се никога да не прогледнат, това ще е краят им. Впрочем романтичната нагласа рядко е довеждала страдалците до добър край; или сблъсъкът с околния свят и неговото непрекъснато досадно и неизбежно напомняне за себе си вгорчават живота им. Те нямат закалката на грубите реалисти и просто умират бавно и болезнено като пеперуди, захлупени под стъклен буркан; или в изблик на самопожертвувателност грабват сабята и набързо загиват, избрали смъртта за своя последна мечта.

И въпреки ранимостта, напук на уязвимостта, романтиците не намаляват; в дълбините на човешката душа винаги звъни една струна, чурулика птиченце и те кани да полетиш с него, да пееш във висините и да си доволен от зрънцата на тръните. Бъди птичка и нищо няма да ти трябва, ще имаш всичко и тогава, може би, ще докоснеш щастието - или следата от ефирния му шал.

По това най-лесно се различават романтиците в тълпата; ходят, вслушани в своето птиче и устните им следят трелите на песента, а очите им все са потънали в небето.

Несъмнено лудницата на леля Марго гъмжи от романтици. Като самата леля Марго.

Романтиката не е любов, не е търсене, не е омая, поезия, музика и трепети на душата; тя е всичко това, и още много бои в палитрата - докато се превърне в твоя същност. И тогава ставаш различен от света, а той те изолира както мидата обгръща със слуз песъчинката - за твое и негово добро.

Когато бях петнайсетгодишен, взех да се увъртам около едно съседско момиче. Учеше в балетното училище и умирах от срам заради моето - по селскостопанска механизация. Обявих го за школа по състезателен автомобилизъм, но дали момата ми повярва, се съмнявам. Няколко пъти я изчаквах след часовете, тя излизаше, леко ухаеша на млада пот, сгушваше ръка в моята и мълчешком я изпращах до тях. Може и да сме говорили, не помня. Това продължи два-три месеца, докато един ден пред вратата им се появи баща й, хвана ме за врата, а нея насочи с един шамар към стълбището. Не беше за вярване този бик да е създател на такава нежна балерина. Неудобно ми беше с шия в копитата му, но още по-неудобно стана, когато ме попита:

"Какво си се лепнал за дъщеря ми бе, кретенче недорасло?"

Въпреки всичко реших да кажа истината, пък ако ще да ми откъсне главата. Тя и без това едва се крепеше.

"Ние имаме романтична връзка" - признах храбро и честно.

И след секунда - о, чудо! - дървените пръсти се разхлабиха, поех дълбоко въздух, а светът се разтресе от гръмовен, искрен и изключително просташки смях. Гаргантюа се смееше, давеше, хилеше, накрая премина в тих кикот, седна на стъпалото и продължи да хлипа, повтаряйки "романтична, хи, хи, връзка-а-а!" След това ми тегли един ритник отзад в правилната посока, а аз разбрах намека и повече не потърсих романтичната си любима; впрочем и романтиката, и привличането бяха изчезнали. От цялата случка запомних само аромата на балерините, а училището за автопилоти използвах в биографията си дълго време, след като ме бяха изритали оттам поради липса на интерес към изучаваната материя.

Да, многолика е романтиката и всички възрасти са й подвластни; стига вътре да се е заселило онова птиче с мамещия глас - и да си достатъчно лекомислен, за да го последваш в небесата. Но това е истинската, вродената, дълбока романтика; тя си има и фалшив заместител, много по-разпространен. Например да станеш филмов артист, да покориш бляскавия свят и всички да ти завиждат. В детството киноромантиката бе основна черта на връстниците ми. Аз намирах героите си в книгите; но киното бе далеч по-леснодостъпно и много по-лъскаво. Веднъж в училище дойде един мустакат режисьор, търсеше дете да играе някакво партизанче - тогава филмите бяха главно партизански. Покани на другия ден всички момчета на пробни снимки и най-главното - щяха да ни освободят от училище. Така че двайсетина кандидат-звезди се юрнахме към кинематографията, където чакаха още поне двеста като нас. Сред детската тълпа, заобиколена от майки, лели и баби, врякащи ужасно, се въртяха чевръсти млади мъже, оглеждаха децата, избираха и канеха избраниците зад една врата. Съвсем неочаквано един от тях докопа ръката ми и ме намъкна вътре.

И там се почна - безброй прожектори ме ослепяваха, някакви хора ме въртяха на всички страни и издаваха команди. Върви, клекни, огледай се, главата надясно, обърни се внезапно, погледни нагоре, кажи някое изречение, и така безкрай, поне два часа. Бях плувнал в пот, косматият режисьор ме тупаше по рамото и бърбореше нещо, а аз бързах да се скрия навън, сред непознатите, далече от това чуждо място, където всички ме командваха както си искат и хич не ме питаха дали ми е интересно.

След това мустакатият дойде вкъщи с едно тесте снимки, показа ги на мама, тя се разрева и заговориха за мене, сякаш отсъствах. Даже се засмяха, когато тропнах крак и извиках: Няма да ставам никакъв артист!; скрих се в стаята си и не излязох, докато не видях режисьора на улицата, а мама нахлу все тъй разревана в стаята и многократно повтори любимата си реплика: "От тебе никога нищо няма да излезе!".

Как да й обясня непоносимостта си към всякакви команди? Не намирах причина да се въртя като маймуна по прищявките на разни възрастни и толкоз. Тя не разбираше колко ми олекна; бях се отървал от възможната тирания и се чувствах лек и свободен, а романтичната киномечта ми се струваше глупава и стъкмена за малоумници.

Още не бях разбрал целия фалш на тази фалшива романтика, но ясно го усещах; може би защото вече се бе зародила в мене и подаваше кълновете си истинската, дълбоката и невидима романтика - причината мама тъй често да повтаря истината "От тебе нищичко няма да излезе".

Както често повтарям, майките ги усещат отрано тези работи.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.