НАДЕЖДА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Voi che entrate lasciate ogni speranza.

Може би тези думи трябва да бъдат изписани по стените на родилните домове, за да са наясно идващите на този свят какво ги очаква.

Рафаил пък ги беше написал над вратата в "Ювенес дум сумус" - от вътрешната страна, на изхода. Така всеки пасажер, напускащ трюма на кръчмата, имаше едно наум какво го дебне отвън. Всъщност обитателите на "Ювенес" бяха препатили хора, съвсем наясно с живота отвъд вратата, твърде наподобяващ ад. Адът, според повечето от тях, беше настоящето време и местоживеене; и може би след изтърпяване на наказанието, биха ги преместили в по-поносими селения - поне така се надяваха оптимистите.

А това вече определя надеждата като достояние именно на оптимистите. Тя ги прави оптимисти, наред с неспособността им да приемат реалността. В техния случай надеждата е залъгалка, приказка за приспиване. Хапче наркотик - и като всеки наркотик, доста вреден. Ако някъде продаваха надежда - както предлага Джани Родари - трябва върху опаковката с големи черни букви да пише "Надеждата убива!!!". С три удивителни.

Разбира се, това изобщо няма да отблъсне купувачите. Хората нямат никакви защитни механизми срещу собствената си глупост.

Понякога, провокиран от надписа на Рафаил над вратата, декламирах едно старо стихотворение за надеждата. Много време съм отделил в изучаване на зависимостите между вида алкохол, неговото количество и склонността на консуматора към артистични прояви. Някой ден ще напиша студия по тази тема и ще стана известен; но трябва да посъбера и анализирам още факти и научни наблюдения.

Ето го стихотворението; понякога преди да го кажа, изтропвах на пианото няколко миньорни акорда, предизвикващи сълзи в очите и допълнителни поръчки. Музиката, дори и несръчна като моята, разнежва сантименталните пиячи, окуражава лекомислието им и качва оборота; поради това и вследствие на съвършената ни симбиоза с Рафаил получавах гратис едно питие веднага след декламацията. Изкуството може да не храни - това са го установили милиони музиканти - но понякога пои.

Щом всички пътища се сринат в нищото
грабни Надеждата за шала й прозрачен
и полети със нея.
Тя няма да ти каже накъде.
Ще ти намаже раните с мехлем
с небесно вино ще те упои
ще те омае, ще приспи очите
и вярата ще услади съня ти.
И нищо, нищо няма да усетиш,
когато те разбие в пропастта.

И досга не мога да преценя кое е по-мъдро - да се вслушаш в съвета на стария флорентинец или да уловиш шала на Надеждата и да полетиш с нея, докато те захвърли в пропастта. Между speranza и lasciate ogni speranza се люшкат човешките създания и не се учудвам защо са тъй неуравновесени и шизоидни. Слава Богу, аз не искам почти нищо от живота, затова и нуждата ми от надежди е пренебрежимо малка. Дънна риба съм аз, излежавам се в тинята и наблюдавам как горе другите риби се ядат една друга според ръста и лакомията си, пък акулите безразлично кръжат и механично поглъщат всичко, подминавайки дъното с величествено презрение. Това е спечелена частица за свободата ми; иначе трябва да я похарча за някакъв вид самозащита. Не се намирам толкова важен, за да се защитавам, особено на такава цена.

Само едно искам - да съм щастлив, както съм дал дума пред себе си. С никого не съм споделил тази щурава идея, никого не съм търсил за помощ, тя си е мое дело, толкова лично и интимно, че го крия и от себе си. Само така мога да я опазя - както старците крият скътаните парици за погребението си и много често откачат и забравят къде са ги напъхали.

Но за тая сладкодумна лъжкиня, надеждата. Моят стар приятел Пийсателя често повтаряше - с някакво възхищение и упоение - финалните слова на Граф Монте Кристо - "Чакай и се надявай!". Той имаше надежда - за какво ли? Тя беше по-скоро литературна идея, отколкото някаква практическа патерица; Пийсателя предпочиташе да се подпира на масата. Но тъй хубаво звучеше от щърбавата му уста! Присвиваше очи, облизваше се, сякаш пие хубава напитка, и произнасяше думите проникновено, от дълбините на душата си. И наоколо се разнасяше свеж дъх на Надежда - все едно за какво; Надеждата в чист вид, неомърсена, неупотребена още от човеците за личната им изгода. Божествената Надежда, частицата от трилистника на Мъдростта, заедно с Вярата и Любовта.

Красиви са надеждите, защото раждат миражи; и отричат здравия разум.

Чакай и се надявай.

Звучи ми по-скоро като присъда.

Един ден Емануил, професор по някаква измислена дисциплина, се случи в по-приповдигнато настроение - това се случваше, когато се увличаше по нова жена и шансовете му бяха добри. Тогава ми сподели своите Пет хипотези за смъртта на поетите. Изрично напомням - настоя Емануил - тези мои размишления нямат научен характер. Те са една възможност, неголяма при това, за евентуално разшифроване на загадката. Или за нейното задълбочаване, все едно. Нищо повече. Измислица; но щом едно нещо веднъж е измислено, нищо не пречи и да се е случило. И така:

ХИПОТЕЗА ПЪРВА

Четата слезе бързо на равния, кален Козлодуйски бряг. Параходът наду свирката за сбогом и полека заплава срещу течението. Скоро и димът от комина му се разсея и момчетата огледаха земята, върбалаците и съхнещите локви - мечтаната България. Тя не даваше признаци да е чакала половин параход юнаци да се появят и да я освободят. Нито изненадана беше, нито проявяваше гостоприемство; пълно безразличие. Няколко щъркела ги изгледаха с любопитство и като не усетиха заплаха, продължиха да кълват жаби. Момчетата поседнаха да починат, някои хапнаха, други свиха по цигарка и сетне войводата изкомандва късо: Хайде!

И поеха на юг, нетърпеливи да срещнат българите от села и градове, и всички като река да залеят и удавят проклетата султанска власт, задушила отечеството от толкова векове. Без съмнение, българите ги чакаха и ще ги посрещнат като освободители, и ще се вдигнат на всеоружие, както войводата обеща толкова пъти преди четата да тръгне. Самият войвода видимо се вълнуваше, часът бе ударил, мечтата се бе сбъднала; и той бързо крачеше, почти тичаше - свободата изгряваше на хоризонта и той нямаше търпение да я прегърне. Последните месеци бяха изтекли трескаво и като миг - подготовката на четата, въоръжаването, плановете, търсенето на пари; всичко вече бе минало, работата бе свършена. Останала бе само Надеждата - как населението ще захвърли работата, ще зареже къщите, ще изрови скритото оръжие и четата бързо ще нарасне в армия, решена на всичко, докато развее свободното зелено знаме над измъчена България.

Но в селата, откъдето минаваха, хората залостваха вратите си и през цепките очите им излъчваха страх и ненавист. От високите дувари нерядко лъщяха и цеви на пушки и пищови. Войводо, питаха момчетата, какво става? Къде са хората? Къде е народът? И надеждата полека изтляваше, а студена мъка пълнеше гърдите.

След първото сражение четата се притаи в планината; преброиха убитите, превързаха ранените, момците вече не питаха нищо - всичко бе ясно. Народът трепереше зад високите дувари. А наоколо се стягаше обръчът от редовна войска. И все повече очи гледаха към спасителните дебри на Балкана.

По обед войводата отиде на разузнаване, но не взе никого със себе си. Четниците видяха как оглеждаше околността с бинокъла, сетне се изгуби в храсталаците под едно малко възвишение. После пропълзя в шубраците и видя как някой се промъква насреща, досущ като него самия. Войводата го издебна, доближи го в гръб и запъна пищова в ребрата му. Човекът се просна по очи и се завайка; войводата го срита и го обърна. Беше циганин и сигурно черкезите го бяха пратили да разузнае къде е четата; пък ако го хванат, загуба да няма.

Войводата загледа пленника си, това жалко същество; нима съдбата се бе подиграла, това ли беше народът, когото бе тръгнал да освобождава? Заради него ли загинаха момци, и още щяха да измрат; а онази лъжлива надежда къде е? Както той си бе прежалил главата, нали и другите българи трябваше да го направят, та поне децата им да живеят свободно и честно? А къде са? Къде? Ти беше нашето божество, Народе; а какво излезе?

Циганинът трепереше, притихнал, подмокрен от страх; войводата го гледаше с погнуса и тъга. После каза:

"В джоба тук имам три лири. Ето ти пищова ми, зареден е. Вземаш го, прицелваш се в челото ми и гърмиш. Тук, горе. После вземи лирите и бягай. Ако се помамиш да ме събличаш и да крадеш още, момците ще те хванат. Стреляш, взимаш парите и хукваш. Не искам да те убият заради мене. И мълчи си оттук нататък, никому ни дума; инак все някой ще те намери да отмъсти за мене. Разбра ли?".

Циганинът, треперещ и невярващ, стисна пищова. Искаше да каже нещо, но войводата го изгледа заплашително и очите му заповядаха: "Стреляй!". И циганинът стреля; за пръв път му беше, но улучи точно челото. После ловко пребърка джобовете на убития и се скри като лисица из храсталаците надолу. И докато бягаше, побъркан от страх, изгуби някъде трите лири и сетне до края на живота си обикаляше наоколо да ги търси, но никога не ги намери.

Такава хипотеза ми разви Емануил за Поета и неговата Надежда; и се зарадвах, че нямах такива болезнени, измамни и жестоки надежди. Те са предназначени за велики хора; а дали самият аз бих грабнал пушката и бих хукнал след войводата направо към смъртта? Не зная. По-скоро бих се погрижил поета да оцелее; защото черепи за пробиване наспорил господ; но световна рядкост са главите, дето пресяват космическото Нищо, сбират оттам божествен прашец и от него извличат великите думи, много по-силни от всякакви куршуми.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.