ГЕРОИЗЪМ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Една толкова дъвкана, опоскана, смукана и изплювана дума, останала без заряд и сила поради човешката нужда от кумири. Хомо сапиенсът е алчен, лаком за качества, приближаващи го до боговете; героизмът е най-лесно достъпното. Цялата древна литература е възхвала на героизма, а самите герои се величаят като богоравни. За мнението на самите богове по въпроса не става дума; важното е дребният, слаб и пъзлив античен човек да излъчи от племето си един-двама юначаги, дето тръшкат по пътя си мало и голямо, заедно с чудовищата и всякакви земни, водни и въздухоплаващи зловещи твари. Ако няма в наличност такива герои, цяла банда певци и писачи чака гладна, ще ги измисли, хем по-истински от истинските.

И така до днес, и така - во веки веков. Сказания, поеми, балади, романи, та чак до хилядите днешни екшън-филми - в края на краищата всичко се свежда до юнак, утрепал ламя. Е, това не е лошо. Земята трябва да се прочиства от вредители, пък и децата спят спокойно и сънуват как порасват и сами колят нерегламентираните същества. Само че приказният героизъм въздейства само в крехката възраст. Нагазиш ли до шия в житейската канализация, героичните подвизи предизвикват раздразнение, наместо възхита. Каналната героика е досадна - ако изобщо я има. Може би защото в приказките юнакът се бори със злото, а в живота - с мръсотията. Идеалът се сблъсква с реалността като Дон Кихот с мелниците - и резултатът е същият. Падаш в калта, пребит и унизен, юначеството ти се е превърнало в болка, а мелниците все тъй невъзмутимо и равнодушно въртят крилата си.

В повечето си разновидности героизмът е излишен, безсмислен, дори вреден. Показният, наперен паунски героизъм пък ми е противен. Дори когато е искрен, дори да е в името на свята кауза. Вместо да си поръчаш униформа с разни перушини и да се снимаш преди битката, по-добре си купи още една торба патрони. Чудя се какво са правили героите преди да е измислена фотографията. Сигурно са позирали със седмици на художник, докато са обмисляли бъдещите си геройства. Или са пазарили някой словоохотливец като Омира, да опише в безкрайни подробности всяка финтифлюшка от снаряжението. Все пак древността е била по-справедлива. Много пъти войните са се решавали в единична битка между двамата владетели. Армиите гледали сеир и подкрепяли всяка своя състезател, докато единият се просне и загуби войната. Мисля си колко добър би бил светът, ако и днес световните проблеми се решаваха по същия мъдър начин. Хем е честно и почтено, хем светът след всеки спор остава с един президент по-малко - а това обикновено е допълнителна полза за населението.

Героизмът винаги е другаде. Но малцина разбират това.

Аз, любителят-декламатор, избягвам героическите текстове. Нека други възпяват онзи пагубен гняв на Ахила и подвизите на Херакъл. Просто не съм пригоден за това. Във всеки героизъм има нотка фалш, капчица лъжа - а това ме дразни. Героизмът, когато го има, е добре да бъде туширан, завоалиран. Като любовта е той - силен е, когато е дълбок, а не крещящ. Тишината може да бъде наситена с много повече героика от вресливата патетика. Въобще тишината е нормалното състояние на вселената; звуците я нарушават, разчупват, насилват; а над всички тях ехти опитът на човечеството да надвика всичко останало.

Един мой колега - истински актьор, изнасяше всякакви рецитали и моноспектакли - се оплака веднъж от жените-преследвачки, дето не му давали покой. Представи си, миналата година се наложи да спя с осемдесет такива! Осемдесет! Че това си е чист героизъм!... Очакваше навярно да посинея от завист, но първо, никому не завиждам за нищо, защото си имам всичко; и второ, знам какви дами обсаждаха гримьорната му - предимно даскалици в средата на кариерата си и непечатани поетеси. Каква ти тук завист! Каквото и да е количеството им, никога няма да премине в качество.

Героизъм ще е - казах поучително - не да спиш с осемдесет жени годишно, а осемдесет години с една жена. Другото е пролетарска разюзданост.

Само че той не ме чу. Актьорите чуват само себе си и аплодисментите. Виж, за това може би трябва да им се завижда.

Всъщност героичните ни постъпки зависят най-вече от притискащите ни обстоятелства. Повечето геройства са извършени в обстановка на безизходност. Спомням си как скочих от влак в движение. Връщах се от лов на яребици, напълнил бях раницата и чувствах естествена жажда. Оставих раницата в купето, помолих симпатичните си спътници да я наглеждат и пропълзях към вагон-ресторанта. Там се подкрепих обилно, заприказвах се с едни симпатяги и четири коняка по-късно се упътих към купето си. В това време глупавите яребици в раницата протекли, макар да бяха в найлонов чувал; кръв закапала по главите на спътниците ми, те писнали, извикали кондуктора, полицая и цяла гвардия башибозуци и щом ме видяха, всички ревнаха и хукнаха да заловят серийния убиец. Влакът катереше и пъшкаше по Вакарелския баир и без никакво колебание извърших геройството си - скочих. Когато се освестих, бях изпомачкан, ожулен, натъртен, изтрезнял и без раница - но все пак свободен. За всеки случай заобиколих и следващите гари и зачеркнах за дълго това влаково направление; но усещането за извършено геройство ми остана до ден-днешен. А такова усещане напълно си заслужава една торба умрели птици.

Два любими образа имам, създадени от човешкия гений - Хидалгото и Хамлет. Единият носи героизма в сърцето си, другият презира всичко показно. Дон Кихот е герой въпреки лудостта си. Принцът е антигерой. Нищичко общо нямат помежду си. Тогава защо ги обичам еднакво? Защо ги смятам за еднакво велики? И какво все пак ги свързва, освен изначалната, първичната лудост, произлизаща от небето, от Твореца, от праезика на малцината човеци в Началото? Не доказва ли Хидалгото, че всъщност героизъм няма? И не му ли приглася Хамлет, скрил и смачкал в дъното на сърцето си зародиша на героизма като ненужен и излишен в предрешената човешка орисия?

Труден въпрос.

Човечеството има нужда от героизъм. Това е ясно. Както има нужда и от змейове, та героите да им режат главите. Но доколко истински е този героизъм? Лично аз почитам повече постоянната, битовата, делничната съпротива срещу злото. Дребните победи, оставащи неотбелязани и забравяни. Онези геройства, дето не споделяме даже с близките си. Малките сражения; а всъщност заради тях Армагедон все още не се е състоял.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.