Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ (5)

Коста Радев

web

Искам да вярвам, че тези мои разбъркани записки не се възприемат като опит да уча някого на писателство. Първо, кой съм аз? Дори един прост критик не станах, колкото и ниска да е летвата. И второ - знам, че писането е единственият занаят, който не се учи, нито се краде. Наистина, познавах хора, които преписваха на ръка текстове от класиците, за да свикне ръката им да пише като тях. Други зубреха цели глави наизуст. Трети направо ги преджобваха. С един такъв работех по едно време в една стая и наблюдавах болезнените му опити да стане писател. Веднъж го спипах как препечатва дума по дума Достоевски. По-късно го уловиха в преписване и публикуване на цели страници от Распутин - тогава той беше на мода, един предперестроечен автор. И какво? Ами нищо. Виж, ако беше преписвал от някой упадъчен империалистически писател, щеше да яде дървото.

Та текстовете може да се крадат, но писателството не се учи. А тези записки ги пиша вероятно за да си начеша суетата, пък и донякъде ми е интересно; и ако на някой читател му стане приятно или пък се позамисли, значи, целта им е постигната. Те нито ще помогнат някому да стане писател, нито ще откажат когото и да е от писането. Както никоя мома не си е взела поука от съдбата на Жулиета и никой стихоплет не е зарязал перото заради горчивата участ на хиляди поети преди него.

А щом един занаят не се учи, най-вероятно просто не е занаят.

Нещо друго е. Но какво е и какво не е?

Нека поразсъждаваме върху това, но първо да си налеем питие за избистряне на разсъжденията. Питието винаги е добре дошло, но за такава тема е препоръчително, дори задължително.

Какво е писането и какви тайни крие - за това има отпечатани милиони страници. При това от специалисти в най-различни области. Най-много сред тях са психолози, психиатри, всякакви психоспециалисти и редови психари. Това си е разбираемо, значи, учените глави не се съмняват, че писателството си е проява на сериозна налудност. Всички те се ровят в писателските мозъци, чоплят и вадят причини, подбуди, следствия и всевъзможни странности, за да доказват онова, което никой писател не би дръзнал да отрича - лудостта си. Много шум и труд, за да разбиеш отворена врата. И никой не се сеща да прочете първите редове на Книгата - за Словото, което е Началото, и Бог, и всичко. И оттам да потърси простия извод, че преносителите на Словото, колкото и дребни и слабосилни да са, все пак са свързани с Бога и са Негови слуги, всеки според способностите си.

Тук не говоря за пишещите създания, продали се на Злото; тия тъжни същества, дето в старостта си каканижат мемоари, тъпкани с лъжи и предназначени да оправдаят съществуването на авторите си. Тоталната лъжа, пропила тези съчинения, е особено гнусна поради бликащата авторова амбиция непременно да се изкара неопетнен герой, горд страдалец и, разбира се, талантлив до припадък. Подобни скверни четива обилно наторяват книжния пазар, но за съжаление в тази тор нищо не може да покълне - толкова отровна е тя. Разбираемо е след един бездарно пропилян живот в служба на Звяра, да потърсиш някакво оправдание; но ако не си минал през покаянието, разкаянието и измолването на прошка - какво очакваш? И след като нямаш сили и доблест да приемеш истината за себе си - какво друго ти остава, освен да затънеш още и още в лъжата, все едно се мъчиш да изчистиш стъкло с парцал, много по-мръсен от него.

Ето, пак се отплеснахме в посока към неприятните примери; но Бога ми, те са значително повече от сияйните образци; точно в същото съотношение както озлобените, обърканите и непродуктивните люде в обществото са повече и по-влиятелни от способните и гениалните. Несъмнено пак ще стане дума за подобни автори - те са досадно предизвикателство и щем не щем ще им отделяме по някой саркастичен ред, с ясното разбиране, че сарказмът им влияе колкото Моцарт на глух конгоански носорог. Те са съставка от нашия дуалистичен свят и ще съществуват още векове наред, а може би и вечно; и ако не намираме ефективен начин да ги победим, можем поне да ги презираме и да показваме презрението си - това също е форма на борба.

Какво е писането - занаятът, който всъщност не е занаят?

Обикновено писателите, когато дават интервюта, твърдят, че писането за тях било същността на живота, слънцето и въздуха, и без писане не могат. Лъжат. Могат, и още как. Ама някак не върви да изтърсиш истината в очите на любимите читатели. Читателите по условие очакват от писателя да ги излъже, но това да стане по-изкусно. А истината - впрочем какво значи истина?...

Всеки може без писане. Дори и прононсираните графомани, макар че на тях ще им е най-тежко. Интересен щрих - колкото е по-млад е авторът, толкова по-убедено афишира пристрастеността си към писането. Да се чудиш кога успя да развие такава тежка зависимост от мастилото. С годините идва и поумняването - поне дотам, че ловко да избягваш укорите в графомания. Но не всякога и далеч не при всекиго. Изобщо поумняването е неприятен и трудоемък процес, особено като вече си прозрял колко спокойно и удобно си живеят глупавите. Пък и ако наистина вземеш, та поумнееш, ще има ли кой да го разбере и оцени? Май наистина не си струва.

Оттук може да се заключи, че писането е увлечение и страст, и въпреки налудните съставки не носи вреди на обществото. Но веднага изникват пред очите ми сума образи на писатели от миналото, пък и сега, чието поведение сред човеците поставяше много въпросителни относно валидността на еволюцията. Наистина от артистите се очакват странности, девиации и несъвместимости с човешката съобщност, но при някои графоманията и грандоманията удрят тавана на върховите стойности още съвсем в началото на писателското поприще. Можете да си представите какво пък става самомнението на въпросния творец в годините на късните юбилеи.

Може би тук трябва да предупредим начинаещите в занаята, че ще срещат мнозина такива в професионалната среда, където толкова мечтаят да се внедрят. Ще се докосват, отъркват и сблъскват с всякакъв вид непочтени същества и ако не проявят отрано нравствен максимализъм, бързо ще бъдат всмукани в миниобщество с твърде непривлекателни характеристики. Въпреки наличието на сума достойни хора, цялостната поведенческа оценка на това миниобщество е доста неласкава. Познавах писатели, при това от най-надарените, които обичах - ще спомена Марий Ягодов и Ивайло Петров - за които всекидневното живуркане в писателската ноосфера беше станало мъчителна действителност. Не говоря за по-малко одарените - за тях въпросното общуване беше насъщна нужда. Тъй и не разбрах никога защо хората толкова държат пред или зад името им да е написано с главни букви Писател. Може би тук има връзка склонността им към мимикрия - речникът на псевдонимите на български писатели - да, имаше и такъв! - много-многократно надхвърляше по обем имената на същинските български писатели. Тези пишещи не подозират или не вярват, че за голяма част от населението думата писател носи отрицателен заряд - дори и само затова, че като малки са ги блъскали с читанката по главите само и само да назубрят нещо от съвършено безразличното им творчество на автори, лишени от капка съчувствие към учениците.

Тази първосигнална суета беше - и е - особено забавна при писателските съпруги или метреси; но да не принизяваме изследването си чак дотам. Достатъчно е да споменем писателствуващите дами, като все пак спазваме кавалерското си достойнство. Те са особена прослойка в българското общество и според мене не са по-малобройни от съчиняващите мъжкари. Немалко от тях са пробивни като бронебойни снаряди и безнадеждно е с естетически доводи да търсиш обяснение как въпросните дами твърде често се пласират в конкурси, класации, телевизии и всички подобни прояви на гръмко афиширане, към които честният писател изпитва погнуса, примесена с горчива капка завист. Изобщо моето дълбоко вкоренено убеждение е, че пишещата жена е толкова полезна, колкото раждащия мъж; но не го споделям, защото имам няколко много талантливи приятелки, живо опровержение на гореказаното. И другите изключения, подкрепящи правилото - гранддамите на световната поезия като Емили Дикинсън, са си живели кротко и почтено живота, пописвали само когато нещо им хрумне, като при това го криели. Ламтежът за слава им бил просто непознат, затова пък каналите за връзка с небесата са били широки и чисти. Вярно, славата дошла посмъртно, но не защото са я искали все едно кога, а защото вече не можели да я пратят по дяволите.

Ама я го кажете това на някоя от мъдрите авторки, препускащи из ефира?

Занаят, който всъщност е нещо друго, но никой не знае какво - това е писането. Каквито и да са мотивите за упражняването му, накрая е важен резултатът. Един писателстващ навремето все плачеше, че не можел да твори пълноценно поради липса на условия. Нямал кабинет с подходяща квадратура, тишина и по възможност изглед към планината. Е, след време се похвали, че си е осигурил насъщния писателски уют, но оттогава не съм чул да е написал нещо впечатляващо - също както и преди. Друг един пък, като си лягаше, пъхаше под възглавницата бележник и молив - ако дойде някоя рима насън, веднага да я запише. Нещо като капан за стихове. Това жена му го разправяше навсякъде; дори прибавяше как проверявала след лягане дали тефтерчето е заредено и моливът подострен.

Изобщо писателите май изискват повече грижи и внимание от кърмачетата.

А резултатът?

Ето го трудният въпрос. Ето какво прави този занаят толкова неясен и аморфен. Защото, както се казва, за всеки влак си има пътници. И, с някои драстични изключения, за всяка книга си има читател. Колкото и бездарен да е авторът, винаги ще се намери достатъчно тъп читател за него. Дори и критик ще се намери (купи), та да го похвали. Да не говорим за редките телевизионни и радио предавания, живуркащи от платената реклама. И накрая - иди убеждавай читателя каква тъпотия чете - ами нали всички говорят за този автор?

Тук може да отворим дума за писателите под прикритие. Другата крайност, в която редица качествени автори намират убежище от околната простотия. Ще спомена само Емил Ажар-Ромен Гари; една цяла епопея, разбила всякакви митове около писатели, издатели и публика, но и нещо още по-важно - показа как най-голямата френска литературна награда може да бъде присъдена на не само неизвестен, но и несъществуващ човек.

Но това е Франция, страна без съюз на писателите. Горката. Ние що не вземем да й отстъпим три-четири съюза, без това да накърни родната ни писателска тежест? Ще ни останат достатъчно пишещи, незнаещи, че точно в техния занаят съединението не прави силата, а е признак на слабо самочувствие и недостиг на талант.

Що се отнася до българските писатели под прикритие, преди време неколцина от най-способните бяха написали под вънкашност чужда и под име ново редица криминалета. Може и други жанрове да са обогатили, не зная. В никой случай книгите им не бяха по-слаби от съответните чуждоезични издания; това ме кара да мисля, че този занаят продължава и досега да храни редица способни мъже, за което ги поздравявам. В края на краищата трябва да се оцелява; и този начин е много по-достоен от низостта да станеш политик, доносник или друга доходна длъжност, с каквито родината ни е богата, само трябва да си достатъчно нагъл мерзавец.

Слава Богу, напоследък броят на писателите-политици значително намаля, а и доносничеството замря като занаят; тъй че нищо чудно съсловието да изживява някакъв катарзис. Е, ако поживеем, може и да видим. Освен ако не трябва да живеем векове.

Писателят без съмнение трябва да принадлежи към типа homo ludens. Човек играещ, забавляващ се и увличащ останалите в интересната измислица на изкуството си. Това е еднакво валидно и за най-сериозните автори, при които границите със скуката са малко размити. Освен това дори начинаещите знаят максимата - приписвана на редица авторитети, и самоприписвана от сума писатели - че всякаква литература е добра, освен скучната. Е, питам ви тогава - отде се взема толкова много скучна литература, нима авторите й не са чували тази максима? А може би напук са решили да пишат скучно, за да изглежда учено и умно? Навремето започвах да чета Марсел Пруст с неговото изгубено време на три пъти, на три различни езика, с няколко години дистанция между трите опита. Не успях да го изчета. Признавам и потвърждавам всичко, в което ще ме обвините, но това е положението. Също така изпитах интерес към "Война и мир" само в страниците, написани кой знае защо на френски. Упражних си езика и реших, че съм го научил поради леснодостъпното ниво на самия автор. И макар че скуката при великите винаги има някакво научно обяснение и оправдание, това не я прави по-малко скучна.

Вероятно, за да пишем умно, учено и при това забавно, трябва самите ние да сме такива.

Лично аз предпочитам бутикова литература, предназначена за ограничен кръг ценители; това не ми пречи да гълтам наведнъж по две-три криминалета, когато трябва да разтоваря съзнанието си. Така че твърдението, че за всеки влак си има пътници, може да се прецизира така: всеки пътник сам избира своя влак в даден момент. Хубавото е, ако реши да надскочи нивото си според Златното сечение и се качи на влак в по-горна класа; дори и да скочи преди крайната гара, все нещо ще му е останало от возенето. А това вече е една мъничка, симпатична еволюционна стъпчица.

Общо взето не успяхме да формулираме какво е и какво не е писането. Това не ни отчайва - никой досега не е успял. Но поучително е да поразмишляваме върху тази странна игра на съдбата, подтикваща невинния младеж да грабне перото и да обрече живота си на... на какво? На терзания, съмнения, огорчения, обиди, малки загуби и още по-дребни победи - докато накрая разбереш тъжната истина, че всичко това е нямало никакво значение? Или - ако си по-глупав и самовлюбен - да заживееш в заблудата, че самият ти си в някаква степен значим? Да повярваш, че разчиташ сигналите на Бога - или да обявиш душата си за продан на дявола, и той да ти подхвърли в протегнатата паница шепа горчиви трохи, които не засищат?

Ако можете да не пишете - тогава не пишете. В никакъв случай! Това е най-безболезненият вариант. Не след дълго ще се срамувате, че сте писали изобщо. Ако прецените, че не можете без писане - тогава проведете един честен разговор със себе си, пък и с някой близък човек - дали не сте графоман. Графоманията не е срамна, тя е лечимо заболяване и с нищо не накърнява човешкото ви достойнство повече от една гонорея, да речем. И накрая, ако все пак решите: Аз Мога и Трябва да пиша! - тогава се хвърлете без страх в пропастта. Вече сте се прежалили, няма какво да губите; и въпреки че падате стремглаво, дъното ще ви изглежда като небесен тунел към славата. Докато се освестите остарели и животът е отпрашил някъде напред.

Тук много би ви помогнало малко дзен-мислене и съзнание; но пък ако постигнете просветление, за какво ще ви е да пишете?

И може би най-важното в осъщественото или пък загърбеното приключение, наречено писане, ще е постигнато, ако накрая можете като сладкодумния мистификатор Ромен Гари-Емил Ажар да кажете: Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!

След което да си пуснете, като него, куршум в черепа.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2017, № 4 (209)
















Партньори