Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ (4)

Коста Радев

web

Тия дни един кинаджия писа по повод филма си, че вдъхновението било оправдание за мързеливите творци. Може и така да е; но никога няма да се убедя, че писателят трябва непременно да е работяга. Особено сега, в епохата със стеснено потребление на книжния продукт. Няма да е зле, ако се определи норматив от страници за всеки гражданин; ако речеш да прописваш, имаш на доживотно разположение примерно триста страници и толкоз. Тогава доста ще помислиш как да си изхабиш хартията; а мнозина биха се отказали още отначало. Ето това бих нарекъл аз реформа в културата; но тя е възможна само във високоорганизирана и самоосъзната държава, каквато на Балканите никога не е имало.

Както и да е; а на режисьора, дето толкова вярва в трудолюбието от типа М. Горки и в алхимичното превръщане на количеството в качество, му кажете, че няма да му гледам филма.

Тъй си мисля; ненапразно издателят на тези записки определи гледната ми точка като бесен идеализъм. Това страшно ми хареса; кой друг, ако не писателят, може и трябва да бъде бесен идеалист?

Тук искам да припомня на правоъгълните мислители, че древната класическа литература си е чисто идеалистическа. На древната сцена се борят идеи и нравствени категории. Там половината герои са богове, полубогове, зли и добри сили, а Съдбата в различни образи надзърта непрестанно зад кулисите. Текущото тогавашно общество може да бъде декор или сбор персонажи, олицетворили разни идеи; но не и обект на изследване. Всичко това вероятно е причината за звездния полет на тази древна класика, ненадмината и до ден-днешен. Тя е океанът, от който черпят сюжети и идеи мъдрите автори векове наред; по-посредствените ровят на своето ниво, в така наречените актуални проблеми, като глисти, за които вселената извън червото е непознаваема, следователно - несъществуваща. Блестящ пример за идеализъм, пренесен в по-късните векове, е Шекспир. По-строгите от нас биха го обвинили в сума заемки и плагиатство; но той само би се подсмихнал от своята висота и отново би се заровил в древните сюжети като майстор готвач в гримоар с нявгашни рецепти, за да забърка някоя своя, осъвременена и съвсем различна манджа, валидна за всички времена, паралели и меридиани.

След като досега прегледахме няколко съществени въпроса - стигаме до следващия, - за какво да пишем.

Преди години беше ясно - партията определяше темите, извън тях се допускаше малък процент любовна лирика, върху която критическият рояк си упражняваше жилото. И още една ниша имаше - историческата, но и тя трябваше да илюстрира събитията според характерното за партията извратено тълкуване на историята. Днес обаче можеш да пишеш каквото ти скимне и това, изглежда, е труден избор. Според привържениците на реализма трябва да се пише за познати или изживени неща; но представяте ли си как това изискване стеснява полето на повествованието им? Особено младите автори без особен жизнен опит; нищо чудно защо в младежката проза преди години властваше казармената тема. Двете години зад казармените решетки се оказваха най-значителния жизнен опит на прохождащите автори и те охотно пълнеха страниците със странстващи армейски сюжети. Младата литература гъмжеше от войнишки раздели, нощни учения, възмъжаване в трудностите, и старшини, мъдри като будистки учители. А бдящата партийна критика снизходително одобряваше този словесен таратор, провиждайки как въпросните млади автори бързо ще се влеят в реката от послушни и безопасни писатели. А нали това беше целта и предназначението на критиката?

Реализмът не е свободата да се вреш и описваш най-затънтените дупки на реалността; той е забраната да излизаш извън затвора на тази реалност. Затова бе тъй удобен за властващите комунисти; а затворът бе не само в тяхната действителност, а преди всичко - в душите им. Чието съществуване те впрочем не признаваха.

По онова време (четвърт век и отгоре след него още не знаем как да го наричаме. Комунистическо ли, тоталитарно ли, социализъм или каквито определения има в оборот - все са неточни. Може би най-точно е да го наричаме съветско или руско време) - та по съветско време в България дебели пари се плащаха за реалистични романи на строителна и изобщо на производствена тема. Отплатата бе щедра - Мама Партия никога не пестеще парички за прославата на делата й. Немалко от по-одарените автори не успяха да се въздържат и се включиха в строително-заводския хор - ще спомена мимоходом само Васил Попов, да ме прощават другите, както и множеството неуспели да се докопат до златната жила. Не само прозаиците се включваха в осмукването на този кокал; един от привилегированите поети измъдри стихосбирка на име "Бетон и нежност" - достойно за сарказма на Илф, Петров или Булгаков, специалистите по съветските малоумия.

Като споменах обичните ми Илф, Петров и Булгаков, ще отбележа едно мое наблюдение - неспособността на некомунистическия читател да разбере творбите им. В общия случай западнякът долавя част от хумора, но всъщност приема текста като недотам ясна оруеловска сатира, насочена към някакъв въображаем свят. Същото съм забелязвал и у западни гости в Русия - сякаш са попаднали в местна театрална постановка, докато на практика гостуват в съвсем реална паралелна държава - государството на Феликс Висарионович Ерофеев. Известната формулировка "Россию умом не понять" е съвсем вярна, но не в смисъла, който търсят руснаците - че човешкият ум е плитък да побере толкова велико нещо. Просто Русия е неразбираема, защото е нелогична и всякакъв здрав разум, както и инспирираното от добрите сили въображение не могат да обяснят кому е трябвала подобна безсмислена конструкция.

И ето още един извод - всяко творчество си има подходяща за него публика и глупаво е да търсим авторското си величие в прекомерното разширяване на читателския кръг. Величието, доколкото е възможно, не е по хоризонтала, а по вертикала. Ако го има, то е в дълбочината на текста, а не в бройката читатели на повърхността; те бездруго набързо ще го забравят.

Както знаем, всичко вече е написано още в древността. Ако случайно открием непознат, нечуван оригинален сюжет, това може да значи три неща. Първо, не сме чели достатъчно; второ, древният текст е в период на забрава, но несъмнено ще дойде ред да възкръсне, и трето - първичният ръкопис е скрит някъде из кумранските делви и чака своя откривател, за да видим колко съвременен и общовалиден е старият пергамент. Това обезсмисля всякакви обвинения в заемки и влияние; общочовешкото творчество е сведено до преразкази или дори преводи на стари и вечни теми и сюжети, затова съревнованието се свежда до това кой от съвременните интерпретатори ще излезе по-сладкодумен.

Значи ли това, че няма смисъл да пишем? По принцип да; но всеки от нас е жертва първо на своето невежество и сетне - на суетата си. Тъй че нищо не ни остава, освен да изберем своите теми, да набележим проблемите, да маркираме идеите си, да щрихираме героите - и пълен напред към славата.

И тъй - за какво да пишем?

Този въпрос е в пряка зависимост от един предишен въпрос - за кого пишем. След като сме определили читателския си кръг, трябва да подберем и подходяща тематика за него. Ако сме се прицелили към петдесетте процента масови читатели, ще бъде нецелесъобразно да се захващаме с елегантна белетристика, философски четива или възвишена поезия. От друга страна, неучтиво е да предложим някоя пълна пошлотия. Най-добре заложете на сигурно - я криминале, я розово любовно четиво или хорър-фентъзи; а най-добре нещо смесено, ако ви стигне дарбата да го омесите. Пазете се от двете крайности - умни разсъждения и улични мръсотии. Те може в краен случай да се използват като пикантна подправка съвсем умерено - но общо взето масовата читателска група няма вкус към тях. Тези подправки напоследък стават доста популярни сред автори, избрали публика от по-високото ниво; така се появяват творби, претендиращи за философски подтекст, парадоксално облечен в клозетна лексика. Несъмнено успехът на тези четива доказва неочаквана и точно уцелена ниша в иначе хомогенния читателски слой. Нали и най-мъдрият си е малко прост, както твърди Шекспир - вероятно го е чул от древните автори; и това се отнася не само за читателите.

Може би си мислим, че само от нас зависи към кой жанр да насочим таланта си, но това не е съвсем така. Дори съвсем не е така. Комплексни са причините, водещи до мига, когато като някакво прозрение ни спохожда идеята да напишем, примерно, поема за родното си селище. Или пък историческа сага. Щом сме сред мнозинството автори, лишени от търпението да чакат вдъхновение, ще трябва да си поблъскаме главата. Познавах един пишещ, който старателно проучваше ведомствата, раздаващи контрактации за популяризиране на дейността им и редовно се промъкваше в списъците. Така се пръкваха на бял свят оди за заводи, романи за кулокрани, пиеси за стюардеси, балади за звеноводки млади, есета за текезесета, стихосбирки за пастирки, и всичко в проза и във рима за партията ни любима. В тия случаи подборът на литературното произведение се извършваше не от автора, а от невидими чиновници в съответните ведомства, определящи жанра и стойността на паричния му еквивалент.

Питам се каква ли е същинската стойност на така създадените произведения и какво въздействие са оказвали върху евентуалните читатели, освен видиотяващия ефект. Всъщност не съм срещал досега човек да ги е чел, ако не броим прилежните критици. А може и те да не са ги чели. Няма нужда да си запознат с текста, за да придобиеш известна представа накъде е насочил авторът усилията си. Аз така и никога не се изкуших да прочета Маркс и Енгелс, макар да държахме изпити върху съчиненията им; пък все някак съм избутал тия изпити. Толкова портрети на великите мислители висяха отвсякъде през съветско време, че като мъничък си представях двамата съратници, прегърнати и само по бради, как се целуват.

Е, ако известната богато окосмена двойка не ми разви възгледите по политикономия, поне е развинтила въображението ми, макар и в малко извратена посока.

Отговорът на въпроса какво да пишем твърде често зависи от конюнктурата. Преди време беше значително по-лесно да блеснеш на поетичния хоризонт, отколкото на прозаичната нива. Сега нещата май се поизравниха, макар че технически по-лесно е да отпечаташ някъде стихотворение, отколкото разказ, повест или роман. Да не говорим, че и по-бързо се пише и изисква минимално време за прочит и възхита. Преди години страната гъмжеше от поети и това беше прекрасно. Нямам спомен за пивница без поет вътре. Само че безмилостният филтър на мамаша-партия отся всичко свежо и талантливо като гъгрица в семената на партийната нива - там трябваше да цъфтят само алени макове. Отритнатите кандидат-поети полека изгасваха по кръчмите, отнасяйки невъобразимата си мъка и омраза. Едни си отиваха, други идваха и така този контингент се запазваше постоянен; и когато отвратителните властващи лицемери наричаха България страна на убитите поети, бяха прави - тя беше точно това. Но други бяха мъченишките имена, които трябваше да се изпишат на мрамора, и този списък би бил много, много дълъг.

Но млъкни, сърце, е заповядал Поетът; нека се опитаме да спасяваме трошици от сегашното, миналото няма да ни го върнат ония крадци на души.

Разбира се, глупаво е да определяме тематичен кръг за поезията. Едни автори имат, други не. Ако трябва да се различават един от друг, нека е по умението и собствения стил, а не по тематиката. Аз не зная с какво точно се занимават тъй наречените школи за творческо писане, но това не ми пречи да ги смятам за сборища, където автори с болни амбиции и лъжлива самопреценка придават на графоманията наукоподобен вид. Вероятно някой от тия лектори може да ви научи как да си намерите тема за стихотворение или разказ; сигурно ще препоръча внимателно да се взирате в околната действителност, да изучавате живота в подробности; или пък да медитирате, взрян в обекта на своето описание. Но едва ли ще намерите лектор, достатъчно просветлен, за да ви препоръча кротко да се подготвяте и да чакате вдъхновението, както и да ви убеди, че светът спокойно ще изтърпи, докато сътворите нещо наистина хубаво и важно. И още нещо съществено ще премълчи, вероятно от незнание - че талантът не е мускул, та да го увеличиш с упражнения; той е чисто и просто способността да улавяш небесните сигнали чрез вдъхновението; и че никаква сигурност няма, че точно ти си човекът, комуто ще бъдат пратени.

А щом не знаеш какво, кога и как ще ти нашепне някой от нищото, и дали изобщо ще го чуеш - тогава как предварително да му определяш темата?

И все пак мнозина правят точно това. Понякога е просто от глупост. Но не забравям и удобните поръчкови автори, готови по всякой повод да драснат някой платен тематичен ред. Наричам ги удобни, понеже календара на вестниците гъмжеше от всякакви годишнини и те задължително биваха отчитани със съответстваща поезия. Може и сега да е така, не знам; доста години вече не съм разгръщал вестник, по етически, естетически и здравословни причини.

За какво да пишем? Някак радостно ми е на душата, когато слушам вайканията на разни критици и теоретици, че нашите писатели не о т р а з я в а л и - каква отвратителна дума само! - съвременните политически колизии. Искам да вярвам, че у нашите писатели се е развила непоносимостта към подобни критически очаквания; че поне интуитивно са усетили фалша на конюнктурната литература и са се отдръпнали. Разбира се, мнозина опитват да разчупят калъпа на тази конюнктурна книжнина, създавайки публицистично-белетристични хибриди. По едно време те даже бяха на мода, защото времето подхождаше за публицистика; но защо, кажете ми, се налага тя да се облича в уж художествени одежди? Чистата публицистика е много по-действена от такива гювечи; на всичко отгоре псевдохудожеството обезличава публицистичния заряд, истината в него избледнява, омешана с художествената измислица и получената манджа е безвкусна и безполезна. В най-добрия случай - илюстративна и фотографска - толкоз. Сами можете да си припомните нашумели автори на подобни блюда. Пошумяха, покрещяха, пък изчезнаха. Защото дори да са имали добрата идея да усъвършенстват обществото - погрешно допускайки, че на писателя това му е работата - то пътят минава не през оцветяване на вестникарски истини, а кривуличи из потайностите и дълбините на човешката душа. И ако нашето несръчно слово успее да заглади поне някое трънче на тази чепата душа - това е нашият косвен принос. Работата на писателя не е да раздава патрони, това всеки може да го направи; той подготвя спящите души за пробуждане и осъзнаване, и после ръцете сами грабват сабята и пушката. Лозунгите са за митингите, журналистиката е за вестниците. Писателят има апостолска мисия, ловец на души е той, но колцина осъзнават с каква отговорност се натоварват, когато наточат перото и вземат съдбоносното решение да пишат оттук нататък?

В съветско време, както вече споменахме, царуваше яснота - имаше работническа тема, селска тема, детско-юношеско-младежка тема, съвременна, историческа; изобщо всичко беше подредено и всеки си беше на рафтчето. Само човешка тема нямаше. Изобщо понятието човек съществуваше само в някаква изродена форма, някакъв хомункулус, наречен съветски човек. Той беше моделът, по него трябваше да се равняват човеците от подчинените държави, и отклоненията се наказваха публично както навремето са пекли вещиците. Само че кой през всички тези векове е успял да наложи модел за човешкото мислене и поведение? Исус не успя, та лъжливите комунисти ли ще могат? Хайде де!

Да, естествено е героят да бъде поставен в някаква обществена среда; но силата на творбата не е в социалните обстоятелства, а в общочовешкия план на разказа. Андрешко може да не е селянин, съдия-изпълнителят може да отива да отнеме ипотекираното жилище на някой закъсал дребен занаятчия; и разказът пак ще се получи. Боне Крайненецът може да плаче не над умиращото животно, а над окончателно счупената си машина - и пак да изтръгне нашето съчувствие. Средата, в която писателят населва своите герои е важна по-скоро драматургически и естетически; в човешки план страданието, любовта и всички земни страсти са еднакви, неизменни и вечни. Тук не играе роля географията, расата, историческия период; най-малко пък идеологическите глупости. Нонкината любов, любовта на Ана Каренина, на мадам Бовари или на неграмотната свиневъдка са едни и същи. Както и съвършено своеобразни, вселили се в различните героини. Но нито местоживеенето, нито професията, образованието, семейството, държавата - имат друго значение, освен изкуственото информативно насаждане на героите в определени обстоятелства.

Та това е темата - човешката. Всякакво друго делене и дефиниране е фалшиво или подчинено на някаква идеология; а историята показва колко измамни, лъжливи и ефемерни са идеологиите. Иначе за тия хиляди години човечеството все щеше да избере най-сполучливата и с консенсус да я възприеме веднъж завинаги.

Всички тези неща са говорени и би трябвало да се знаят; но тъй е устроен човешкият мозък, че най-напред забравя поуките и полезните правила. Особено пък в област, където правилата всъщност са дим от чувствата, насочващи автора - и нищо повече. Вроденият ми оптимизъм - който винаги ме е подвеждал, но аз упорито го изповядвам - ме уверява, че всеки автор е в състояние да направи своя съдбовен избор за какво да пише. Понякога го прави съзнателно, друг път интуитивно - ще рече с помощ от отвъдното; но го прави; често пъти погрешно. Практиката обаче показва и друго, особено когато големите обществени сътресения раздрусват представите на писателите за техния дълг. Това е разбираемо и естествено, в такива моменти оръжието на словото се мобилизира за голямата кауза; тогава и нежните пейзажисти зарязват лайкучките и често пъти пишат неочаквано различни, понякога дори войнствени, и все пак стойностни неща. Тогава вдъхновението се активизира като вятър и облаци при буря, стоварва се върху дремещите автори - и ги изтръгва от летаргията. Това е часът на шедьоврите, когато и боговете се възправят и архангелите тръбят сбор. Времето на Ботев и Петьофи, преобразили се в мистични водачи, подобно на Свободата в картината на Дьолакроа. Часът на гениите.

Въпросът за какво да пишем е дотам важен, че не би трябвало да се доверяваме единствено на здравия си разум при решаването му. Разумът прекалено често е страхлив и малодушен. Още по-малко пък да се влияем от конюнктурата, модата, паричния звън и подобни лъжовни песни на сирените. Нека притихнем и се вслушаме - дано дочуем тихия зов на вдъхновението, да усетим едва доловимата му ласка; и тогава, ако ни е дадена дарба, може и да напишем нещо смислено. Пък ако не успеем, ще си спестим всички мъки, разочарования, притеснения, обиди и огорчения, с които писателството наказва безразсъдниците, избрали го тъй лекомислено за своя съдба.

Следва

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2017, № 3 (208)

 
















Партньори