Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ (2)

Коста Радев

web

И така, решихме да чакаме вдъхновението и то да ни подскаже формата на бъдещата творба; да предложи подходящ творчески метод, да проясни образите - тоест, наготово да ни издиктува какво да напишем. Доста мързелив и хитър избор е да чакаш вдъхновението, но засега не е измислен по-добър. Може бе след време учените ще изобретят начин да го примамват и улавят от висините; тогава ще е достатъчно да си купиш някакво апаратче, да си защипеш електроди на ушите и само да записваш, каквото диктуват ангелите. Дотогава обаче препоръчвам кроткото изчакване; а ако вдъхновението изобщо не ви посети, не се безпокойте, нищо страшно няма да се случи и светът ще си остане непроменен - какъвто би бил и след вашето творение.

В тази връзка се сещам как едно време повечето автори вземаха веднъж-дваж в годината отпуска и заминаваха някъде да пишат. По станции, почивни и творчески домове или в селските си къщи - много престижно беше да имаш къща на село, обзаведена в битов стил, това предполагаше и дълбоки корени в българската душевност. Никой не се съмняваше, че творческото му усамотение ще се увенчае с велики резултати. Други пък отиваха в командировки по заводи, рудници, електроцентрали, военни поделения и селски стопанства, откъдето да почерпят така нужните теми, проблеми и типажи. Ясно е какви художествени резултати носеше този подход. Наесен пишещите се връщаха на ята в столицата и оцвъкваха издателствата с прясната си продукция, критиците затракваха с машинките, разхвалваха новите плодове на соцреализма; а ако случайно сред блатото от книжнина попаднеше някой по-свеж или качествен текст, белязан от Вдъхновението, той биваше премълчаван дружно, или пък оплют от специализирани екзекутори, цербери на партийната чистота. Сърби ме езикът да изредя някои от кучешките имена, но все ще пропусна някого - името им бе легион.

Но да изплуваме пак от миналото на повърхността. Вече знаем - чакаме вдъхновението да ни даде знак и след като го получим, имаме някакви насоки какво всъщност ще пишем. Но тук остава, почти незабележим, един въпрос от първа важност: За Кого Пишем?

Наистина - за кого? Освен за самите себе си, разбира се.

Тук ще повикам на помощ едно наблюдение с елемент на изчисление, което съм нарекъл Теория за златното сечение.

В математиката и другите точни науки златно сечение се нарича някакво постоянно съотношение на отделни части към цялото. Леонардо даже го въвежда като елемент на пропорциите и съответно на красотата в човешкото тяло, а древните гърци са вярвали в божествения произход на подобни необясними числа. Без да се смятаме за гении и дори за особено прозорливи, все пак можем да се доверим на собствените си наблюдения и да ги приемем с голямо приближение за достоверни. А ето какви са те.

Нека направим един напречен разрез на кое да е общество. От полудивите същества в джунглата до високотехнологичните организирани общности навръх цивилизацията. Какво откриваме? Огромната част от хората - около 45 процента - в което и да е общество, са инертна маса, която не ражда идеи, не създава нищо ново; тя е изпълнител, ако има какво да изпълнява и го прави механично, без въображение, само за да се изхранва. Тази маса, макар и неспособна да излъчи водачи, винаги търси лидер или идол на своето ниво. Тя е закърмена с измислиците за цар-свинар и приказките за глупавия Иванчо, дето се жени за царската дъщеря. За нея са построени стадионите, за нея мърсят ефира десетки малоумни шоупрограми, заради нея силиконът се превърна в част от човешката плът. Тя е пружината на всяка революция, тя е измислила гилотината и хегемонията на глупака над умния, защото глупаците винаги са мнозинство и то обединено. Тази прослойка е измислила пряката демокрация и през кратките периоди, когато е била на власт, е изтрепала набързо всички умни, знаещи и можещи, които дотогава не само са я хранели, но и са били гордостта и същността на държавата.

Тези 45 процента широки народни маси са последвани в низходящ ред от други двайсетина, представляващи утаечната част на обществото. Това са не само безполезните, но и вредни индивиди, които обществото се чувства някак задължено да изхранва. Те са тежест, тегоба, наказание за останалите; те генерират гнусна всекидневна престъпност и всички опити за приобщаването им към обществените ценности са вече престъпление към нормалността на държавата. В древен Рим тази прослойка е наричана пролетарии - в свободен превод това означава същества, годни единствено за размножение. Което те правят охотно и безконтролно както всички вредители, полепнали по човешкия род. Любима среда на пролетариите са революционните ситуации, когато хем крадеш безконтролно, хем се кефиш, когато средната прослойка започне да реже главите на елита.

Във възходящ ред нещата стоят така. Над 45-те процента на инертната маса има един свеж пласт от двайсетина процента умни, просветени хора, които задвижват обществения прогрес. В тази прослойка идеите се реализират, това е съзидателната част на обществото. Всъщност реалните блага произхождат от нея; тя е локомотивът, влачещ целия товар зад себе си.

И достигаме върха. Каймака, елита, Олимп - както щете го наречете. Тънкия пласт, където се раждат и ферментират идеите на обществото. Малката прослойка от избрани личности, по-близки до Бога, отколкото до хората; и тяхното предназначение е да пренесат Божията промисъл до човешкия свят. В обществената йерархия те рядко заемат предни места; и все пак те остават в учебниците след като метлата на времето изрине излишния прах.

Това сечение е непроменимо за всички общества; и неговото разслоение поражда неизкореними конфликти между слоевете. Всякакви опити да се промени това съотношение са неуспешни; хората са подвластни на това сечение, обществата също, заложените в него конфликти са неизкореними; а защо Господ го е наложил, можем само да гадаем. Общото равнище на знание, разум и съзнание в обществото може да се повиши или да падне; но съотношението на прослойките остава непроменено, както и произхождащите конфликти.

В социален аспект се налага простият извод, че управлението на обществото трябва да се поверява на по-способните прослойки и в никакъв случай на тъй наречените широки народни маси, дори и да храним симпатии към тях.

А в естетически аспект? Или както поставихме вече въпроса - когато седнем да пишем, за кого го правим?

Не съм сигурен дали всички пишещи си задават този въпрос. По-скоро - малка част. Пренебрежимо малка. Мислиш, мислиш, пък решаваш: Почвам роман, предназначен за учителската публика. Следователно да видим какво харесва на учителите и особено на учителките? И записваш: лоши условия, завистливи колежки, проклет директор, семейни неблагополучия, млад колега от другия пол, симпатичен обаче... И тъй се реди скелета на бъдещия сюжет, оживява като на кино, и вече броиш колко даскалици в страната шушукат сред потайностите на учителските стаи за творбата ти и търчат към книжарницата, осигурявайки тлъст тираж и вечна слава на автора.

Подобен подход може и да донесе някакви резултати, когато целта ти е в по-ниската част на Златното сечение. А точно там се целят огромното множество пишещи. Много просто защо - там са тиражите, там са бестселърите (напомням, че бестселър все още значи най-продавана, а далеч не най-хубава книга). Там е успехът - онзи успех, изразяван чрез парите и известността. Средната, инертната част на обществото, както и сегментът от грамотни граждани от най-ниските двайсет процента, осигуряват този успех. Огромната част от писмената продукция се поглъща от тази публика. Пък и тази книжнина не изисква умствени усилия при поглъщане, освен това засища като недоварен боб. На всичкото отгоре е бързоликвидна, не мухлясва по щандовете - там винаги лъщи на най-видно място.

Тук най-правилно е да ударим спирачките и да решим без самозалъгване - за кого ще пишем? Кой читател ще приобщим към себе си - и обратно? Ласкателно е да се обърнем към умните и взискателни потребители на словото - но дали ще задоволим потребностите им? Тях трудно ще залъжеш с празни приказки и хитри хватки, нито с кръв, нито със секс, да не говорим за съкровища, забулени тайни и откраднати микрочипове. Изглежда и тук действат разни правила - например авторът да е поне с един пръст по-високо от читателя си, за да се получи магията, взаимодействието, полета извън и над текста. Тъй че сега е моментът пишещият да се вторачи в огледалото и честно да реши към коя група читатели да ориентира своя талантец.

В сума случаи тази преценка се прави интуитивно и така авторът се отървава от неприятното себеразнищване. Но несъмнено има и множество писатели, втурващи се директно към нискоразположената публика - долните етажи с високите тиражи. Понякога за свое успокоение кръщават творбите си с някакво хлъзгаво определение, сякаш новоизмисленият жанр ще оправдае блудкавото съдържание. Напишеш, да кажем, вулгарен роман на корицата и оттам нататък читателят да не очаква умно четиво, а нещо по-простичко; пък и някак се загатва, че авторът може и да пише нещо по-така, стига да поиска. Ето как обитаващите партера и сутерена остават доволни, взаимодействието е постигнато, и най-вече усещането, че всички сме прости, затова и се харесваме.

И тъй, докато чакаме вдъхновението да ни примами, и с едно наум към кого да насочим словото си, може да минат години и дори животът да се изниже, без да дочакаме; и най-вероятно ще е за добро. Ако мнозинството пишещи бяха възприели тази мъдра изчаквателна тактика, много хартия щеше да е спестена, много читатели щяха да оглупеят по-малко, и много авторови съдби щяха да са по-щастливи.

Полезно ще е за писателя да помни, че той също попада в Златното сечение и обикновено е на по-долно място, отколкото сам си е отредил. Преди време един среден писател - дори твърде среден - ме заприказва на тази тема. Имаше трийсет-четирсет книги зад гърба си, постоянно го влачеха по срещи с читатели и беше сравнително известен; човекът би трябвало да е доволен от животеца си. И ето че той от чашка на чашка ми изплака колко глупаво бил пропилял същия този животец. Аз, сподели той, никога не съм мечтал да бъда голям писател. Исках само да се храня с писане! Седиш си вкъщи, пишеш, издаваш, плащат ти - това исках и го постигнах! И сега, на стари години, не мога да си простя - защо не зарязах всичко и да пиша само една книга цял живот, ама тя да остане! Мислиш ли, че трябваше така да направя, а?

Не му казах какво мисля; той иначе беше добър човек. Но едва ли щеше да напише Онази книга. Дори да беше се отдал на отшелничество и да зове Вдъхновението с горещи молитви - пак не вярвам. Вдъхновението е Божият дъх и не може да се изпросва като повишение в службата. Нещо повече - осенените от него не винаги знаят с какво са надарени. Просто нещо им идва отвътре и ако си отиде, дори са някак облекчени. Както дошло, тъй и отишло, един сърбеж по-малко. Тук веднага се сещам за един отличен поет, Богдан Тетовски; но знам и мнозина други, които сякаш се срамуваха от внезапната си дарба, приемаха я за слабост. И, оказа се, точно тези хора неочаквано и почти случайно, са написали Онази своя книга, за която мечтаеше среднякът-многотомник. Тъжно е в края на живота си да се обърнеш към градината, на която си се трудил години наред; и видиш много дървета засадени, но по тях няма плод.

Тези, вдъхновените и одарените, не се питат за кого пишат. Те не искат да се хранят от писателство. Те не вярват нито на публиката - лъжлива уличница е тя!, - а още по-малко на критическата сган. Те са във вечно съмнение, защото дарбата им е дошла подарък от небето и нямат представа от истинската й цена. Многотомниците, трупащи пирамидите си тухла по тухла, знаят колко трудоемко е това; а покрай тях изведнъж прелита някой, драскащ с лекота на хвърчащи листчета редове, прошепнати от ангелите.

Несправедливо? Вярно е; но никой не ни е обещавал, че животът ще е справедлив. Иначе всички щяхме да сме еднакво способни и да пишем едно и също. Жените щяха да са еднакво красиви, мъжете еднакво богати, а политиците еднакво почтени. Тогава не би имало и Златно сечение и цялото това хомогенно близнашко общество би измряло от скука преди още еднаквите му гени да произведат чудовища.

Разбира се, далеч съм от идеята, че трябва всеки пишещ да се стреми към по-горна категория писане. Не; занаятът рано или късно слага всички по местата им. Колкото и да подскачаш, не можеш да надхвърлиш таланта си. Погледнете някой добре структуриран филхармоничен оркестър. Наредени са стотина прекрасни музиканти, еднакви като пингвини; стараят се, свирят; но отпред излиза Найджъл Кенеди с дрипавите си дрешки, засвирва и публиката онемява, а сетне го награждава с безкрайни овации. Несправедливо, нали? Всеки от оркестрантите се смята за не по-малко талантлив от Найджъл, ама на - животът е избрал него да шества по световните сцени, а нашият оркестрант ще си скрибуца до пенсия в колектива, където всички са почти равни, но нищо повече.

Това с оркестъра беше мек, любезен пример; има и по-жестоки сравнения. Никоя велика книга не е поникнала от нищото. Тя има благодатна почва - националната литература. С други думи, стотици и хиляди книги, написани, четени и забравени, оставили своя малък полезен принос в общата почва; и ето, след години образуване на благодатна земя, от нея е покълнала нечия Онази книга, която ще остане дълговечна. Така че понякога не е зле да се смирим и да приемем съдбата на благородната тор, без която нищо не би се получило; и в края на краищата, това не е чак толкова незавидна съдба.

Освен това не сме ние титаните, противопоставящи се на Божията подредба. Прослойките от долните етажи никога няма да изчезнат; а те си имат нужда от своя книжнина. Е, добре би било, ако авторите, обслужващи тези читатели, се погрижат повече за публиката си; нали приехме, че трябва да ги надвишават поне с един пръст. Това не е никак трудно; но често пъти в стремежа си да се харесат, писателите се завират дълбоко в калта, под обущата на читателя си. Този синдром на самоунижение най-често украсява сюжета с изумителни еротични делюзии, особено когато авторът е в по-напреднала възраст. Колкото по-безличен и плах младеж е бил писателят някога, толкова несвършената тогава работа бива подробно описана с треперещите старчески пръсти. Забранените и забравени младежки видения най-безсрамно избликват от превтасалото подсъзнание и се изливат върху омачканите чаршафи на сенилното въображение. Чудя се как тия автори и авторки подаряват книга на рожбите и внучетата си; а също и как младите, вихрещи се във възрастта на любовта, възприемат писмените мастурбации на своите народни будители.

Но, както е казано, за всеки влак си има пътници. И всеки сам избира къде да се качи; тук принуда няма. Може да се брои за принуда едновремешното задължително писане по каноните на социдиотизмите; но никой не те е принуждавал да ги четеш. Освен донякъде в училище; но нито тогава, нито сега училището ни е учило истински на литература. Нещо повече - то е отблъснало от книгата цели поколения. Но можем ли да го виним за това? Училището е такова, каквито сме ние. Нека се обърнем пак към нашето Златно сечение. Мнозинството, преобладаващата част от обществото, се интересува от литература колкото от молекулярна биология. И добре е все пак, че към тази част е насочен мощен книжен поток, както и почти всички вестници, шарени списания и разни сайтове - така поне се поддържа известно ниво на грамотност. А тя е много важна във всекидневното битово общуване и ограничава опасността да сбъркаш съответстващия ти вход в обществените тоалетни.

Следва

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2017, № 1 (206)
















Партньори