Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧОВЕКА ПАЯК

Борислав Балтов

web

Гледам през прозореца на кабинета си светофара на природата, зеленото на пролетта, жълтите листа на есента и накрая, последните червени дървета преди окончателното сприране на движението през зимата, до новото зелено.

Високата сграда се намира в парк, така е най-добре, за да има спокойствие за пациентите. Само решетките по всички прозорци я различават от най-обикновен хотел. Прозорецът на кабинета ми гледа към задната страна на сградата, така че нищо да не смущава уединението ми с пациентите. Разбирате, че при нас спокойствието е много важно. Все пак хората, които идват при нас, са нервно болни.

Аз съм отскоро тук. Младите доктори, трябва да знаете, имат съмнителната привилегия да поемат повечето нощни дежурства. През зимата не е страшно, защото сме почти празни, но лятото става доста напечено и такива моменти като сегашния, да гледаш през прозореца и да слушаш музика, са изключително редки.

Точно слушах едно изпълнение на коцерта за цигулка на Менделсон, падам си по класическа музика, когато главната сестра влезе в кабинета ми. За малко да й кажа, че Менухин е трябвало да го вземат да изиграе Шерлок Холмс в някой филм, толкова рязко влиза тя при мен, не като при старите доктори, чука на вратата, изчаква и тогава влиза. Ама нали съм "докторчето", това е.

- Има двама младоци навън - каза тя ядосано, - жената ни вдигна на балон, някаква интелигентка, трябва да ги приемете, иначе щяла да се оплаква и разни такива ги приказва.

Нищо не изкарва сестрите повече от равновесие от това, някой да си търси правата. Мислят си, че те създават правилата и всички - лекари, санитари и пациенти, се въртят около тях. Аз съм още нов, за да се противопоставям на тази им представа и главната го знае много добре.

- Ами пусни ги да влязат тогава - казах аз, все едно имах избор.

Тя излезе, усуквайки бялата престилка около краката си. Много се беше ядосала.

Спрях музиката, обърнах стола си с гръб към прозореца и с лице към бюрото си.

На вратата плахо се почука и аз станах, за да отворя. Гледам да съм колкото се може по-любезен с пациентите и да им създам усещането, че са ми на гости, а не в някаква бездушна болница. Това доста помага, понякога.

Отвън в коридора е малко разбутано. Боядисват и има разни скелета и кофи с бои. За разлика от другите, при нас се боядисва през зимата. Както казах, много по-малко натоварено е.

Колкото по-топло е, толкова повече психически хората са по-нестабилни. Не е научно доказано, ама е факт.

Двамата "младоци", както каза главната, бяха на моите години. Все едно беше дошла да ме посети съпругата ми, толкова си приличаше жената с нея.

Мъжът като че ли искаше да е някъде другаде. Усукваше в ръце някакъв шал. Очевидно жена му го беше замъкнала насила дотук. Тя от своя страна имаше решителноста на учените, интелигентни жени, които винаги знаят какво искат. Явно, на всяка цена държеше да запази семейството си.

Елегантно облечена и с едно упорито изражение на лицето.

Също като моята жена. Толкова голяма прилика, невероятно.

- Заповядайте, влезте - казах аз и видях как омекна малко стиснатата й челюст.

- Благодаря - тя като че ли говореше за двамата, мъжът й, виждаше се, по-бавно схващаше ситуациите.

- Седнете, заповядайте - казах аз, посочвайки двата удобни стола от другата страна на бюрото ми. - Кажете какъв е проблемът.

- От скоро съпругът ми започна да си представя, че му изневерявам със съседа от долния етаж и което е най-странното в случая, че за да се срещаме, той пълзи по външната страна на блока и влиза в банята, дори когато мъжът ми си е вкъщи - каза жената, говорейки бързо, но на отличен книжовен език, без паразитни изрази. - Нетърпимо е, докторе, вече не издържам на този тормоз. Трябва да се къпя на отворена врата и това не е всичко. Той спря да ходи на работа. Стои си вкъщи и ме дебне непрекъснато. Успях да го уговоря да дойдем тук, което въобще не беше лесно. Моля ви, помогнете ни, той иска и аз да спра да ходя на работа и тогава двамата ще си умрем от глад вкъщи.

- Удрял ли ви е? - попитах аз и видях как се свиха ръцете на мъжа, които усукваха и мачкаха шала, все едно искаха да го скъсат.

- Не, никога. Само понякога крещи и заплашва, че ще ни убие и двамата.

През цялото време младият човек пред мен мълчеше и само ръцете му издаваха силните чувства, които се сблъскваха в душата му. За мен беше ясно какво трябва да направя.

- Мисля, че трябва да останете няколко дни при нас - обърнах се към него, - не се бойте, няма да ви даваме никакви лекарства - казах, след като видях внезапната паника, блеснала в очите му и как със страх погледна към жена си - само ще се срещаме да провеждаме разговори с вас всеки ден, а за жена си не се притеснявайте, тя ще отиде някъде другаде, не у вас, и ще се чувате колкото пъти на ден искате. Нали имате роднини, при които да можете да отседнете? - обърнах се аз към нея.

- Разбира се - отговори тя, - при майка ми - направи ми впечатление че каза "майка ми", а не мама.

- Добре - отидете си до вкъщи и вземете дрехи за три-четири дни най-много.

В такива ситуации е много важно да се говори с психически разстроения човек отделно, разделен от обекта на неговата мания. Естествено, нямаше да е лесно да му се повлияе, но това че си мислеше, че съседът му пълзи по външната стена на блока, ми даваше малко предимство в опитите ми да му помогна. С малко усилия щеше да разбере, че и това, както и другото, че жена му му изневерява, са плод на болното му въображение.

Много беше важно сами да решат той да се върне при нас, след като си отидат до вкъщи, един вид признание, че проблемът съществува и е сериозен.

Излязох в коридора. Отивах да се разходя в парка малко. Разходката много ми помага да мисля по-интензивно. Може би ритмичното вървене или притока на кислород, не знам.

В коридора работеше един бояджия, много приятен човек. На възраст около петдесетте, слаб, с побеляла коса и пронизващо сини очи. Правеше ми впечатление, че дори и при неговата работа, в която не е трудно да се изцапаш, той всеки ден беше с искрящо бял гащеризон. Това, както и идеално постриганите му бели, тънки мустаци му придаваха един подреден и спретнат вид.

Когато минавах покрай него, той с леко насмешлив тон ми каза.

- Ама огън женичка беше тази, дето сега беше при вас?

Спрях се и явно, съм го погледнал с недоумяващ поглед, защото той продължи да ми обяснява с охота.

- Такива знаят точно какво искат и ако не го получават на едно място не се спират, докато не го намерят другаде. Трябва само да се нагласиш и готово, твоя е. Ама само за малко - с едно замислено изражение каза той, - после се връщат при мъжете си, ни лук яли, ни лук мирисали, защото много държат на общесвеното мнение, пък и аз много не съм настоявал, разбирате ли? - и ми намигна.

Такива коцкари, практици, са ми много познати. Имал съм и измежду тях пациенти. Престават да чувстват силни чувства рано и в един момент изгубват целта в живота си и хоп, ето ги в стаята на удобните столове, да им помагаме.

Усмихнах му се криво и даже леко с пренебрежение. В края на краищата аз много добре познавам жена си и няма да позволя на някакъв си, дори и косвено, да се съмнява в нея. Е, да де, в жената на пациента имам предвид. Бързо продължих пътя си към двора, без да отговоря нищо.

По-късно семейството се върна с малък сак дрехи за него и той остана при нас.

Не беше трудно да избия от главата му неговата мания. С разговори всеки ден и подчертавайки факта, че е невъзможно, меко казано, съседът му да има свръхестествените способности на Батман, малко по малко пациентът се успокои и даже обеща да отиде да се извини на съседа си, когото няколко пъти беше заплашвал. Разбрахме се да идва, ако нещо се промени, и го изписах по живо, по здраво.

Оттогава мина доста време. Светофарът смени две светлини и около шест месеца по-късно вратата на общата стая, където пием кафе и си говорим със сестрите, се отвори с трясък. Вътре нахлу същият пациент, когото с насмешка помежду си наричахме "батмана". Лицето му беше изкривено от гримаса на вътрешна болка и обида. Косата му беше разчорлена и имаше доста окаян вид. Изкрещя ни на всички:

- Видяхте ли бе? Тя се ожени за него - след което се тръшна на диванчето, което беше вдясно от вратата, и зарида, скрил лицето си в ръце.

До един останахме по местата си, като залети с бързо втвърдяващо се лепило. Всеки с различно изражение на лицето. Гняв, учудване, усмивка, всичките наполовина.

Първи проговорих аз:

- Извинете ме, но трябва спешно да отида до вкъщи. Моля покривайте ме за половин час.

 

 

© Борислав Балтов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2017, № 7 (212)
















Партньори