Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СТРОГО ЛИЧЕН ЖИВОТ"

Майкъл Фрейн

web

Ще има едно време...

Ще има едно време едно момиченце на име Ункумбер.

На Ункумбер ще се роди братче на име Сулпис и ще си живеят с мама и тати в къща насред гората. Къщата няма да има прозорци, защото няма какво да се гледа, освен гората. А вътре ще гъмжи от любопитни неща - чудновати животни, шествия, скъпоценности, битки, лабиринти, променящи се чисти форми и чисти цветове, които ще се реят из въздуха по желание - плътни и ярки, почти да ги пипнеш. Защото това ще е в добрите нови времена доста натам в бъдното и хората така ще живеят тогава. И гледки като калища и падащи листа едва ли ще са им толкова любопитни.

Не само това, ами през прозорците ще идва свежест и кой ще иска да разваля приятната атмосфера на дома си със застоялия и хладен горски въздух, с прахта и болестите му. По цели години няма да излизат и светът отвън няма да влиза у тях. За какво ще им е? Всичката им храна, лекарства, бижута и играчки ще текат като от чешма по желание - всичко, което може да им се прище, ще пристига в дома им през мрежата от тръби, жици и електромагнитни вълни, която ще опасва гората. Навън по жиците и вълните ще излизат желанията им. Навътре, пак по тях, ще влизат изпълненията им.

 

Богато детство

Е, само защото не ходят навън и защото никой не им идва на гости не значи, че няма да се виждат с хора. Цялото време ще се виждат с хора! Роднини, приятели, разните представители на институциите - всички ще им се материализират в приемни камери след предаване по жиците и електромагнитните вълни, и ще се пресъздават от триизмерните холовизори в цялата си естествена плътност, по всяко време на деня и нощта. Особено леля Симфороза с тъжната й участ и с постоянната й усмивка, както и прапрадядо, който постоянно ще заспива по време на предаването, та таткото на Ункумбер да се чуди дали е възпитано да го изключва, или не. "Как да гледам за бородинската битка по историческия канал, докато пустият дядо на майка ти виси в приемната камера?", все ще се оплаква той и всички дружно ще се подхилкват.

Даже прекалено много ще се виждат с приятели и близки. В дадени дни целият род ще е заедно - прапрадядо, чичо Експедитус, старата леля Фербута, братовчедът Офа, възрастният втори братовчед Кенулф - всички. И никой няма да смята, че досажда на останалите, понеже ще си седи тихо у дома, а същевременно всички ще са ужасно притеснени, понеже другите са у тях. Направо няма да останат извинения да не се видиш с всекиго, с когото следва да се видиш, понеже свиждането ще изисква само набиране на номер и натискане на клавиш.

По цели безкрайни дни старите приятели на родителите им Пелагиус и Димпна ще се появяват с отегчителната си челяд. Естествено, отегчителната челяд ще се прехвърля в стаята на Ункумбер и Сулпис. Сулпис ще си играе на воля с тях, защото ще е добро дете и ще обича всички. Ункумбер обаче ще става гадна и ще разплаква гостите, като през цялото време ще ги изключва. Ункумбер ще е трудно дете, да знаете!

И ще видят немалко от света. Ще ходят на незабравими почивки заедно - по цели седмици на самотен бряг, където слънцето ще сияе безспир, прибоят ще кънти, а вятърът ще ги покрива с дребни солени пръски, които ще нашарват почернелите им тела с бяло. На тия почивки ще чуват как из полето пеят селяни, когато вятърът стихва вечерно време. Денем далеч в морето ескадрили бели яхти ще пресичат пътя на слънцето и ще се разпръскват със сънотворна леност. На една почивка ще видят как шхуна с черно дъно ще се доближи към залез с плющящи във вечерното безветрие ръждивокафяви платна и отчетливо тракащ над утихналата вода маневрен двигател. Тя ще хвърли котва на рейда, а когато отплува сутринта, ще гази водата по-високо; децата ще са чули плясъка на гребла през нощта и триенето на лодка по пясъка...

Винаги ще е тъжно, когато ще идва краят на тия почивки. Ункумбер ще мрази миговете, в който ще изключват горещото слънце и водопръскачката и целият солен, открит, бяло-син свят ще увисва в небитието и ще ги оставя пак сами в стаята им сред празни пакети "Въобразин" и холовизионни камери, очакващи леля им Фербута.

 

Какво става като се родиш

Ако се постарае, Ункумбер ще може да си спомни идването на Сулпис. То ще се случи, когато тя ще е тригодишна. По доставната тръба ще пристигне голям колет за мама, която ще се трогне по особен, свенлив начин.

- Какво е? Какво е? - ще завика Ункумбер. - За мен ли е? За рождения ми ден ли e?

- Не, за нечий друг рожден ден е - ще каже мама с гузна усмивка, ще почервенее и ще разцелува Ункумбер, докато се кани да разопакова пратката.

Вътре ще има прозрачен съд с течност. А в течността, свито на топка и със затворени очи - мъничко бебенце!

- Ау, ау, ау! - ще вика мама сред смях и сълзи. - Не е ли чуден! Гледай му крачетата! Ох, Кумбии-и!

- Наистина ли е нашe? - ще пита Ункумбер мнително.

- Да, Кумби! Това е братчето ти!

- Ама те откъде знаят, че искам братче?

- Ами знаят, защото нали помниш, че тати и мама им пратиха нещата, от които да ни го направят и ги помолиха да е момченце. Не помниш ли, Кумби? Я дай сега да видим упътването за разопаковане.

 

Какво става като умреш

- Хората като остареят умират ли, мамо? - пита Ункумбер.

- Понякога - отвръща мама.

- И какво става като умрат?

- Дават им хапче и те се оправят.

- А какво става, ако наистина, ама наистина умрат?

- Ако някой умре много зле, предполагам, че го слагат в тръбата и го пращат другаде.

- Искаш да кажеш тръбата за боклука ли?

- Ами, предполагам...

- И го правят на мънички парченца ли, като амбалажа?

- Май да... Но не се притеснявай за тия неща, те няма да се случат още цели векове.

- Векове и векове, и векове ли?

- Е..., векове.

Ункумбер се замисля за света извън вкъщи, от който човек пристига тъй добре опакован, и в който се връща тъй добре разпарчетосан.

- Какво има вън, мамо?

- Нали знаеш, бе мами! - отвръща мама, изтощена от метафизичната невъзможност за отговаряне на такъв въпрос. - По цял ден само това гледаш по холовизора.

- Ама искам да кажа, какво има наистина!

- Наистина е така, както ти казвам, мами. Хайде стига ме пита глупости.

 

Животните

Сред първите изяви на Ункумбер, навлезли в семейния фолклор, е тази за сервизчиите. Нещо като се развали у дома - например да засече доставката на белтъчини или да се повредят холовизионните камери - от небето идат сервизчии и махат капаците от външните стени, докато не оправят повредата.

Един ден тя ще долови познатия звън на инструментите им отвъд стената, приглушеното им бърборене и смях, и ще каже: "животните пак дойдоха!"

Всичко е омешано в главата й от някакво холовизионно предаване. Смята, че хората живеят вътре, а животните - вън.

Възприема всичко много сериозно. Един ден майка й я вижда как чука по стената на сервизчиите! И те й почукват! Тя е само на пет годинки, та на мама й става по-скоро смешно, отколкото страшно. Да установи, представете си, връзка с външните класи, и то само на петгодишна възраст! Но когато мама тихичко я разубеждава, Ункумбер страшно се ядосва. Реве и се хвърля по пода и вика, че иска да види "животните".

- Айде сега, Кумби! Толкова много животни си виждала!

- Не, искам тях да ги видя! Наистина да ги видя!

- Барем животни да бяха! Но те са си хора като мен и теб.

- Тогава защо са отвън? Защо не са вътре?

- Някои хора са отвън, а други вътре. Такъв е животът, Кумби.

Почукването на животните, естествено, се превръща в поредния семеен виц, но отначало Ункумбер направо е на ръба на истерията. Налага се да й дадат доза успокоително. Доста такива дози ще й дават през нейното детство.

Сулпис е по-различен. Той от самото начало е сговорен и лесен - чудесно дете, което никога няма да причини на своите и минутка тревога.

Впрочем татко им ще се казва Елфрик, а майка им - Фридесвиде. Имената им ще звучат смехотворно срамно на Ункумбер, когато порасне достатъчно, за да се замисля над тия неща. А и несъмнено вече ще са станали много старомодни. Защо ли нямат нормални имена, ще се чуди тя? Фрументиус и Осит например - като родителите на приятелката й Рипсиме.

Но и Фрументиус и Осит да се казваха, тя и тези имена щеше да намери за глупави. Така се отплащат децата за грижите на хората, които са ги поръчали. Особено пък Ункумбер! Трудно дете ще е!

 

Навън

Ункумбер и Сулпис често си играят на "опит да излязат". Представят си, че някъде има тайна врата за навън. По кьошетата си шепнат за нея и си мечтаят, натискат меките, гъвкави повърхности на стените и я търсят. За Сулпис играта е чисто абстрактна. Той няма въображение и възможността търсенето да се увенчае с успех не му идва наум. Ако му дойдеше, нямаше да играе.

Но един ден - при това, без да играят сериозно - откриват тайния капак. Ункумбер трябва да е натиснала някакво копче или да е мръднала някакво лостче - сама няма представа какво точно е сторила. Просто когато се обляга на стената, една част от тапицерията поддава под тежестта й - нещо като врата, която със скърцане открива свят, облян в тъмнина.

И двамата се дръпват назад ужасени и надничат в дупката от безопасно разстояние. Ето как било отвън - тъмно.

- Трябва да кажем на мама! - казва Сулпис.

Но Ункумбер не дава. Тя пълзи напред, докато Сулпис й дърпа ръката и се взира в тъмното със стаен дъх.

- Има някакви стълби - казва тя. - Нагоре отиват. И някаква стена има. Някаква стая е.

- Назад! Назад! - вика мъничкият Сулпис.

Ункумбер не отговаря. Ни най-малко не е изненадана, че и отвън светът е със стени, както и отвътре. Пъха глава през вратата и след като се аклиматизира, известно време пристъпва с крак. Тогава някакъв слаб шум в тъмното кара врящата й паника да прекипи. Тя бясно се дръпва назад от дупката, придърпва крайчеца на панела и вратата се затваря.

Но няма да оставят играта. Тайната врата почва да обсебва живота им. Не минава ден, без да отидат и да я отворят, за да възпроизведат страха. Всеки път Сулпис умолява Ункумбер да не влиза. И всеки път тя влиза - малко по малко, все по-навътре. До първото стъпало на стълбата! До второто!

- Недей, Кумби! Върни се, моля те! Недей бе, Кумби!

Че и третото, и четвъртото!

- Не бе, Кумби! Моля ти се, върни се!

И все по-нагоре в тъмното, тъй далеч, че Сулпис, който се старае да държи краката си във вътрешния свят, докато ужасените му очи я следят, вече не вижда друго, освен белезникава форма.

Тя опознава малкия външен свят по допир. Главните разлики между вън и вътре са, че вън е доста студено и повърхностите са неестествено и вълнуващо корави, вместо да са тапицирани, както и че като се върне, петите и дланите й са сиви.

- Какво е това? - пита уплашено Сулпис първия път, когато тя му показва сивото оцветяване.

- Прах! - обяснява тя - има я отвън. Виждала съм я по холовизията.

В горния край на стълбата външният свят се разширява леко в някаква по-обширна тъма. Тя изследва всяка педя с опипване, като през цялото време се старае да успокоява Сулпис, чиито уплашени въпроси проникват отдолу: "Добре ли си, Кумби? Там ли си, Кумби?" Става й ясно - външният свят е ограден отвсякъде със стени, под и таван.

Някак си е разочарована, че е тъй малък. Притеснява я и пълната липса на животни.

 

И по-навън

Един ден, когато отново е на върха на малкия външен свят, лакътят й блъска нещо издадено на площадката на тайната стълба. Побутва го и голяма част от стената се люшва назад, изпълвайки тъмата със светлина. Пред нея се открива цяла нова действителност - безгранична, объркана и истинска, което тя тутакси схваща.

Всичко става тъй внезапно и всичко, което вижда, е хем тъй очаквано, хем тъй неочаквано, че после няма да си спомня с яснота какво точно е било. Първото, което забелязва, докато още примигва от неочакваната светлина, е въздухът. Той се движи! Хаотично, но осезателно се върти около нея, шиба косата й в очите, втрива странен студ в тялото и я кара да увие ръце около себе си, за да се предпази. Във въздуха има и влага, и мирис - влажен, силен мирис на растения.

Светлината, когато свиква с нея, е разпръсната и сивкава - съвсем не е онази светлина, която холовизията показва от външния свят. А цветовете са все убити и притъмнени. Ако е имала някакви очаквания от холовизията, те са били за ярко-син небосклон, синьозелено вълнисто море и жълт пясък. А сега става ясно, че небето е прашносиво, като на места просветлява до цвят на лимон. Няма море и пясък - само множество дървета и храсталак в сиво, кафяво и мухлясало тъмнозелено.

Излиза през вратата. Стои върху плоския покрив на къщата, а наоколо във всички посоки се простира тъмната маса на гората. Сред нея навред личат сиви тръби и жици, които се пресичат със сиви стълбове, издигащи се от обраснали площадки и спускащи се към други скрити къщи като нейната. На места бурени и къпинак напират през напуканата повърхност на твърдо и сиво вещество - изглежда е някой от едновремешните пътища, които са опасвали обитавания свят, а сега, изоставени потъват в първичния хаос, върху който са ги щампосали.

И тогава вятърът духва по-силно, и вратата зад нея се затръшва.

 

Синя кожа

Ункумбер блъска с длани и крещи. Трепери от студ и ужас. Затворена е отвън - в тази грамадна безлюдна сива пустош! Притиска се към вратата на своята къща, все едно иска да се слее с нея.

Не остава дълго сама. От небето слиза с високо и жално мучене друга къща. Ункумбер гледа през рамо, безмълвна като хипнотизирана. Къщата спира на метър над нея, отдолу се отваря врата, изскачат двама мъже.

Отначало едва разбира, че са мъже. Нямат кожа! От глава до крака са покрити със странна синя материя! Да не би кожата им да е тъмносиня? Или пък да е нещо, което са намотали около себе си? Отново започва да крещи.

- К’во има, чичовото? - пита единият.

- Заключила си се, а? - вика другият.

- Спокойно, де, спокойно!

На глас звучат като хора, даже доста успокояващо. Но това, че тия странни сини кожи имат успокоителни човешки гласове, е още по-зловещо!

Затваря очи, крещи и прави див, нечовешки напън да проникне през плътно затворената врата на своя скрит дом.

 

- - -

 

Към двореца

Двамината почти носят Ункумбер, внимателно увита в чаршаф, през развалините на градината. Тя стене и хлипа, глезенът я боли ужасно. Чувства се като кукла, подхвърляна назад-напред в някаква детска игра. "Nonnu", успокояват я носачите, "nonnu san san tek".

Най-накрая излизат от храсталаците и стъпват на открито място със светлини и човешки гласове. В далечния край се белее внушителна конструкция. С наближаването тя все повече се извисява над тях и изглежда все по-страховита в слабата, мръсна лунна светлина - огромна скала от камък със сложни стълби, високи колони, первази, каменни свитъци и постаменти. По нея - грамадни орнаментирани прозорци, много от които с криво наковани дъски, през които прозира светлина. Определението за зданието веднага идва на Ункумбер - "дворец".

По първата и най-широка стълба, водеща от земята до сърцето на тази скала, са насядали хора, които си говорят и се смеят. При вида на Ункумбер и носачите й, от тях изригват купища въпроси.

- Til leltomaron chomni fec tozas! - обясняват носачите, отпускайки ръце от Ункумбер и сочейки градината.

- Noy? Noy? - викат останалите с любопитство, докато се събират. Един вади малка кутийка и запалва огънче. То почва да гори със свистене и огрява кръг от зяпащи лица. Всички са голооки. Други животни! Ункумбер се сеща, че не е проверила дали очилата й са на нея. Не може да ползва ръцете си, затова помръдва нос, уви, без да добие ясна представа.

- Къде са ми очилата - пита тя хленчещо.

- Noy? Noy? - викат всички загрижено.

- Очилата ми! Да не са изчезнали?

Носят я по стълбата, между грамадните колони, обсъждат я със сериозни изражения, отправят успокоителни викове. Все повече хора се струпват, палят огънчета и надничат в лицето й. "Til leltomaron, til hua huaron, chomn fec tozes!", осведомяват новоприсъединилите се.

На горната площадка отварят износена дървена врата, която всеки момент ще изскочи от пантите. Вкарват я вътре. Но какво странно вътре! С периферно зрение забелязва износен каменен под, стълба и много врати. Дечица търчат надолу по стълбата - дребни дечица, всяко с по някаква дрешка, с мърляви личица и тънки крачета. Тичат към новодошлите и безмълвно наблюдават Ункумбер. На вратите цъфват жени - бършат ръце в мръсните си рокли и гълчат дечурлигата. Забелязали Ункумбер, повдигат глави въпросително.

- Til huahuaron chomni fec tozas! - викат всички и сочат градината.

- Sil... sil... - мърморят жените и гледат към Ункумбер. - Fec tozas? Sil... sil...

Ункумбер успява да освободи ръка и да опипа за очилата. Там са. Жестът привлича всеобщо любопитство, като всички се стараят да си го обяснят.

- Okon - до един се съгласяват - оkon chem chem.

Тя проверява дали гърдите и коленете й не са пострадали.

- Fonfaron - изричат всички в съгласие. - Fonfaron chem chem... Lemnon chem chem.

Внасят я в една стая и внимателно я слагат да легне. Стаята е с великански размери и таван тъй висок, че чезне в сянка. Вътре има три легла, голяма каменна маса, безброй вехти столове от най-различни видове, долапи, купища дрехи, железни тенджери, детска люлка... Ункумбер никога не е виждала толкова много и толкова безполезни предмети на едно място.

Хората отвън нахлуват в стаята, скупчват се край нея и я наблюдават. За да не ги гледа, тя отклонява поглед към голата електрическа крушка, висяща от сенките на тавана. Някой повдига болния й глезен и го опипва. Тя страхливо простенва. "Sekar", викат всички, кимайки мъдро. Превързват глезена, умиват раните. Някой й повдига главата и налива течност в устата й. Течността се стича в гърлото като огън, задавя я и я кара да хлъцне. Тя се повдига и отблъсква чашата настрана. Нищо с подобен вкус не е опитвала досега.

- Na, tavonil, tavonil! - протестират всички. - Novos viski! Konyak!

Тя дори не си прави труда до отгатне какво говорят. Напушва я истеричен смях и наистина се разсмива. Гледат я сериозно. Все едно се повтаря случаят, когато бе взела "Веселин". Няма край тоя смях. Изведнъж Ункумбер спира и се разревава.

Щом съм в дворец, разсъждава тя, всички тия животни трябва да са царе и царици.

 

Принцът на сърцето й се явява

Внезапно се сеща, че познава една от цариците!

Тъжната женица с права коса, падаща от двете страни на лицето, която е застанала до края на кревата и я гледа с дълбока тревога е същата, която попадна в холовизионната й камера, когато търсеше Ноли.

- Познаваме се! - вика Ункумбер и се надига сред сълзи. Иска да прегърне жената и да я нарече "майко", дотам е трогната и умилена от присъствието й. Всички първо гледат Ункумбер, после царицата, която от своя страна примигва смутено и пристъпва от крак на крак. Ункумбер е ядосана, че жената още не я е разпознала.

- Не се ли сещате? - пита тя. - Нали си говорихме по холовизията?

Царицата явно се стеснява от тази прямота. Свежда очи и гледа косо останалите царе и царици.

- Холовизията! - отчаяно повтаря Ункумбер. - Холовиз!

Очевидно всички са наясно.

- Aaa, holovis! - повтарят и кимат насърчително на Ункумбер. Някои с жестове очертават формата на холовизионна камера, други сочат към пода, може би защото на долния етаж има холовизионна камера. А тъжната царица изглежда объркана и възнамерява да разсее всякаква връзка между себе си, Ункумбер и холовизията.

- Rogo holovis - мрънка тя, махайки с ръка. - Orolavi holovis... Cheshnimi holovis...

Всички говорят наведнъж и предлагат обяснения един другиму. Едно е ясно за Ункумбер - тя е в 515-214-442-305-217! Целият дворец е 515-214-442-305-217! Ясно е защо толкова много хора са отговаряли на повикванията й! Ясно е и защо всички са голооки - те са външна класа. Можеше по-рано да се досети.

Извисява глас над шума: "Ноли, Ноли, Ноли!" Решена е да бъде чута на всяка цена. Името е единственият допир между нея и тия хора, паспортът й към света на царете и цариците.

Викът действа! Царете и цариците до един млъкват и се вглеждат в нея удивени.

- Noli - повтарят си един други. - Sishti "Noli"! Skava "Noli"!

Смеят се и не спират да повтарят името, доволни, че са я разбрали. Името минава през тълпата към онези, заклещени на вратата и в коридора отвън, и тя чува как то се предава по стълбите нагоре.

Сега всички са развеселени. Десетина души говорят едновременно и ръкомахат възбудено. Чашата бива поднесена учтиво до устата й и още от горещата течност бива излята в гърлото й. Когато се задавя, дузина ръце я потупват по гърба.

Тълпата се разделя и един нисък, плешив човек на средна възраст, с космати гърди, мускулести рамена и без риза, е изтикан напред до края на кревата. Той стъпва, гледайки тревожно в по-високите около себе си, примигва с меки кафяви очи и слуша обясненията за станалото.

- Ноли! - извиква Ункумбер и сяда в кревата.

Ноли я гледа безмълвно. Кафявите му очи примигват отново. Меките торби тъмна кожа около тях се набръчкват учудено. За миг Ункумбер е ядосана, че не я познава. Дали..., дали пък не е Ноли? Изглежда досущ като него, ама пък няма начин Ноли да е толкова нисък, стар, с такива торби край очите и да примигва тъй нервно.

- Uncumber! - казва той със смешния си нолевски акцент.

Очите на Ункумбер преливат от благодарни сълзи. Никога през живота си не е чувала нищо по-съвършено и по-красиво изречено. Седи в кревата, с дълга драскотина на челото, с подут като топка глезен и синини по бедрата и ръцете (всичко това придобито в търсене на Ноли!), лее сълзи, страстно съзерцава този мъж на мъжете, този цар на царете, това косматогърдо животно, очарована от неговата плешивост, от изненадата му, че я вижда, от това колко е нисък, от черните стръкчета косми в ушите му и от начина, по който трие устата си с ръка, като първо гледа нея, а после колегите си царе, които се надвикват да го уведомяват как са я намерили и довели дотук.

- Skava Holovis, holovis! - викат му. - Oc skava Noli, Noli!

Той на свой ред започва да им обяснява, обръща се ту наляво, ту надясно, ръкомаха, кима, говори за холовиза, показва с пръст как е писал нещо на гърдите си. Ункумбер следи всяко негово движение с благоговение. Всичките царе в стаята се радват на обясненията на Ноли. Хилят се и го тупат по гръб.

- Menec Noli - викат. - Menec timtim Noli!

Смигват на Ункумбер. Тя им се усмихва в отговор. Всички са преобразени от връзката с Ноли.

Само цариците изглеждат сериозни. Гледат се една друга и се цупят. Дечурлигата се взират в очите на възрастните с отворени уста и следят развитието на драмата - полуусмихнати, когато наблюдават ухилените царе и полунацупени, когато наблюдават нацупените царици.

Ноли усеща погледа на Ункумбер, разперва ръце и вдига рамене. Ункумбер доверчиво се усмихва.

Няколко царици се нахвърлят върху Ноли с викове. Сочат първо Ункумбер, после нагоре. Царете с усмивки го насърчават. Ноли се чеше по главата, после се върти насам-натам, все едно опитва да се изплъзне от нещо, като говори бързо. Останалите го надвикват и той млъква.

Ункумбер не сваля очи от него. Тя е убедена, че след като е обяснил всичко на другите царе и царици, ще я вземе в ръце и ще я отведе в някоя стая или в някое друго здание, където да са насаме.

След време явно е постигнато някакво споразумение, макар не и такова, което да има одобрението на Ноли. Двама яки младежи я вдигат от кревата и силом пресичат тълпата с нея. Излизат в коридора и я носят нагоре по стълбите, следвани по петите от сюрия хора. Още чува зад гърба си как Ноли продължава да спори.

- Druv ao tork holovis - нарежда той с обиден тон. - Simni parkaminod, leptil muamuani I koro holovis... Ei! Ei! Ei!

Горкият Ноли! Май не му дават да си я отнесе самичък. Искат вкупом да й се радват.

Изкачват се по широката стълба още един етаж нагоре и после по трета стълба, тоя път със стръмни стъпала и твърде тясна за Ункумбер и нейните носачи. На върха има площадка с доста врати. Ноли отваря една и я внасят в стая досущ като първата долу, но по-малка, с по-нисък таван и още по-натъпкана с вещи. Двамата млади царе я слагат на един от креватите.

Тълпа изпълва стаята. Ноли и двамата млади царе се борят с хората и ги изтласкват навън. Ункумбер е полуотвратена, полувъзбудена от това натискане на тяло връз тяло. Животинско царство!

Когато вратата най-после е затворена и залостена, в стаята остават не само Ноли и Ункумбер, но и три царици, цар с тънко черно мустаче и петима князе и княгини на различна възраст. Ункумбер е учудена, че Ноли не прави никакав опит да ги изпъди. Дали не са семейни? Естествено! Сърцето й потръпва. Мисълта, че Ноли може да е семеен и през ум не й е минавала.

Трите царици тихомълком отиват край масата в средата на стаята, с наредени по нея тенджери и гърнета. С дълбока въздишка най-старата прави букет от сини пламъци посредством метален уред и слага почерняла тенджера отгоре им.

Децата сядат по ръба на кревата и зяпат Ункумбер безмълвно. Царят с дългото мустаче гледа угрижено към пода и човърка зъбите си с нокът. Ноли повдига вежди, вдишва със свистене и почесва врат.

- Ei, ei, ei - казва той. - Chen divas khodkhod... Men divas khodkhod...!

Колосален двоен взрив изпълва стаята, досущ като оня, стреснал Ункумбер в градината. Тя подскача и запушва уши с длани, в очакване стаята да се разлети в облаци от прах и дим, както е виждала по холовизията. Малко бял прах наистина пада от единия край на тавана, чува се и цинкане на посудата по рафтовете.

Нищо друго обаче не се случва.

 

Първата й нощ с него

Ункумбер почти заспива, докато останалите ядат. Донасят и на нея чиния с плътни кафяви мазни топки и зелена растителна маса - някакво кошмарно ястие, създадено сякаш от параноик да плаши хората. Другите се навеждат ниско над чиниите, нахвърлят се с някакви сечива за ядене върху тази гадост и я тъпчат в устите си.

Стърженето със сечивата по чиниите, мляскането и неравният ритъм на неразбираеми реплики, завалено произнесени с пълни уста, напълно втрещяват изтощената Ункумбер. Шумовете стават по-близки, но и някак по-далечни; стаята се клати и срива пред залепващите й се очи.

Когато се събужда, е тъмно, а стаята кънти с друг вид шумове. Хъъ-ъ-ъ-ъ-р-к... Хрък! Ъх...! Нхг...! Хн-н-н-н-н...! Известно време тя стреснато се чуди какво може да е това, къде може да е попаднала. Бавно й идва: това е звукът на десетима спящи хора, а тя е в креват. Твърде тесен креват, не може да мръдне. Отдясно плътно я притиска нещо топло - отгоре до долу. Внимателно го докосва. Друго човешко същество! Ама, разбира се, Ноли! Полазена от тръпки на удоволствие, тя милва с длан широкия мощен гръб, раменете, врата (трогателно гладък, дори по-гладък, отколкото си го е представяла), косата (по-тучна и изобилна, отколкото би си помислил човек, предвид плешивостта му). Все по-възбудена, тя затаява дъх... Той помръдва, простенва... Тя има невъздържано желание да прокара длан през къдравите косми по гърдите му... Но косми няма! Гладко и меко е, и нагънато. Внезапно той се изплъзва изпод ръката й, с усилие се надига, светва лампата... - това изобщо не е Ноли, а най-кльощавата и нацупената от цариците!

Всички се разбуждат. Князете се разревават. Кльощавата царица сочи Ункумбер и я уличава в... - на Ункумбер й е ясно в какво. Крещят и ръкомахат. Ункумбер трудно може да им обясни станалото, дори на своя език; накрая пак гасят...

 

 

© Майкъл Фрейн
© Петър Скипп, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2017, № 1 (206)

Откъсът се публикува с любезното съдействие на Владо Трифонов и е покана към българските издатели.
















Партньори