POR MOR^*

web

На Мигел Ернандес

Затварят се очите ми и не успявам
да се завържа за съня на часовете мъртви.
Да се събудиш е по-зле, събудил си се тъкмо,
когато за страха си заковаван.

Някаква светлина в нощта ти казва сбогом
и мигом загорчава ти целувката;
където има двама, има болка, но си струва,
животът тръгва там, където двама я надмогват.

Трябва така отворени очите да удържам,
че се събуждам непогребан, и е животът
предразположен към студа, но неподготвен:
има събуждания, с мъртъвци завършват.

Тази Испания от светлина, смрад и бодили,
която мре от собствената си неотстъпчивост,
обърква честолюбието с горделивост
и винаги боли със същата горчилка.

И това струпване, и тази раздробеност,
което в ъгъла на склада ни замита;
животът никога не е взаимен, предпочитам
да свърши времето и тишина да се възземе.

И пресата с мумифицираното вчера,
която всичко подчинява на властта си;
известия от Борсата, като се сгромоляса,
омразата разделяща и прекомерна.

Стига ни да говорим, заплатили данък
и опакото на сюжета пак се вижда,
килимът почне ли да се разнищва
и тялото със своя траур се захване,

и знаеш, че оргазмът става аутизъм,
в който обичан и обичащ са причастни
и чувстваш ужаса му да участваш,
накарал те дълбоко в себе си да слизаш.

Всичко, което имам и което съм, отдавам,
в себеотдаването си изгубвам вяра,
че нищо свое не съм дал навярно,
изгубеното време, завещанието давам.

Ако зората ражда ни отново,
нощта агонията пак ни потвърждава
и в болничната миризма се потопявам,
събуждам се, издирвам, страдам и се тровя

с наследствената рана, в която затъвам
и този вкус на кръв в любовта,
и дългото размръзване от вцепенеността,
чиято сянка света постепенно изпълва.

17 август 1977

© Луис Росалес
© Рада Панчовска, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2010, № 12 (133)