ИЗ "ОСВЕТЕНАТА КЪЩА"

web

СТРАХЪТ от болката е, а не болката, което обикновено ни паникьосва и ни прави жестоки,
което подрива душите,
както подриват брега теченията на реката,
и аз чувствам нейния гърч от дълго време,
и аз почувствах, от дълго време, че ходът на вълните й ни повлича,
разтърсва корените ни, без да ни позволи да растем,
и ни тласка, докато ни събере
в тази стая, която е вече само жаравата на смъртта,
в тази стая, където плочките се повдигат по малко
и вече не могат да напаснат отново,
както разбърканата пръст вече не се смества в дупката си:
навярно с нашето тяло се случва същото,
но, няма значение!,
сега, когато съм в стаята и се върнах от пътуването,
сега, когато се върнах да живея и нося багажа на гърба си,
както се носи маслото за последното причастие,
сега, когато останах сирак, като галерия, където звъни часовник, който не е там,
сега, когато съм заздравял, отворен и на разположение,
подай ми ръка, също както аз прескачах тезгяха, за да стигна до тебе,
подай ми ръка, защото жаждата е като траур
и кара да растат в устата ни карамфилчета, мълчания и карамфили,
подай ми ръка, да, подай ми ръка,
докато почувствам пробита дланта й
и се прелива постепенно тялото ми през онзи отводен канал;
подай ми ръка в гъстотата на нощта и в просветите на деня,
в старостта с прерязаните вени, която ме приютява под покрива си,
в дългите разходки през лятото, където звучат стъпките на мъртвите, заедно със стъпките на живите,
и във влака,
в безутешността, която не свършва, и в невинността, която капитулира,
подай ми ръка, да, подай ми ръка, както в живота, така и в смъртта,
както на земята, така и на небето.

© Луис Росалес
© Рада Панчовска, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2010, № 12 (133)