Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КАФЕНЕ "ХИЕНА"
(План за изпращанията)

Яна Беньова

web

"Какво още би трябвало да изживее Урсула след страница 399?"
Рудолф Слобода

 

I. ПЕТРЖАЛКА - ГАЛАПАГОС

Петржалка
The shadow of my smile

Петржалка
My own style

Петржалка
The sound of my heart

Петржалка
Always on my mind

Яна Беньова. Кафене "Хиена"Жив фойерверк. Съседът, който живее в жилището до Ян и Елза, е възрастен господин. Години наред смята, че Елза е син на Ян. Поздравява я бодро със "здрасти" и понякога я удря приятелски по гърдите.

Съседът струпва фойерверки. Когато децата започнат да ги палят, изтичва на лоджията и крещи: "Шибани копелета!" Отново и отново - на всички страни. Така започва предколедната суетня в Петржалка: Шибаникопелета! Шибаникопелета...

Съседът не е човек, всъщност той е своеобразен фойерверк. Фитил. Тази нощ Елза се размотава пред вратата му, за да не трябва да слуша през стената забавната програма по телевизията. Моли го да намали звука. Очите му лъщят: комбинация от алкохол и сълзи.

- Не знам - казва той на висок глас, пълен с позитивна енергия. - Това е програма, набраните средства от която ще отидат в помощ на Татрите. Така че си мислех, че всички, че всеки... - хълца съседът.

Елза си отива, влиза в жилището си, телевизорът вече не реве зад стената. Сега реве съседът:

- Унгарски курви! - отново и отново - на всички страни.

Елза лежи в леглото и сълзите й текат. Отново и отново - на всички страни. В помощ на Петржалка.

 

Петржалка е територия, където времето не играе роля. Тук живеят същества, за които останалата част от земното кълбо си мисли, че вече не съществуват, че са измрели. Добри и лоши. Хлебарките приличат на динозаври, гласът на съседа не излиза от гърлото му, ами се процежда измежду острите зъби на див звяр.

Елза изтичва на лоджията, грабва една бутилка от коша и се навежда към балкона на съседа. До стената има празен аквариум. Тя хвърля бутилката в средата му и бяга обратно да се скрие в леглото. Чува как съседът излиза навън, за кратко настава тишина. Елза трепери.

- "Модри португал"1 - учудено прочита след малко съседът върху счупеното парче стъкло от бутилката. После настъпва тишина.

 

Всички стени на жилищата в Петржалка свирят и говорят. Тук можете да си опресните спомените за песни, за които сте си мислели, че светът вече е забравил. Времето е спряло, по цели години радиоприемниците са настроени на една и съща станция. Стрелката, която я е посочвала на скалата, с времето е паднала вътре в апарата. На дъното на този прашасал музей.

Елза откри, че до ден-днешен по радиото излъчват програмата "Музикален поздрав за юбилярите". Спомняше си я от детството. По време на социализма на нея бяха настроени приемниците във всяка бръснарница.

Елза моли съседа да не слуша песните и пожеланията толкова гръмко. Съседът стои на вратата по долни гащи, бос. Плаче. При изпълнението на духовата музика си бе спомнил за мъртвата си майка.

 

На гости у съседа ходят двамата му сина:

- Осъзнай се, татко! Съвсем си се отнесъл! Какво става с теб? Звъниш ми през чешката мобилна мрежа на "Евротел" до Австрия? Та нали всичко това трябва да плащам аз. Погледни се, бе, пич! Опомни се! Казвам ти нещо, а след две седмици вече нищо не помниш.

- Не ме занимавай с подробности! Не искам да знам за подробностите - моли бащата.

Елза решава, че ще причака синовете на улицата пред къщи и ще ги помоли да не пускат семейните си програми толкова гръмогласно чак до три часа сутринта. Но след половинчасово дебнене при входа ще разбере, че няма да може да разпознае синовете на съседа от останалите млади петржалски мъже. Всичките са високи, с напомпани мускули, обръснати глави, а лицата им приличат на понички.

 

Елза. В моето детство територията отвъд реката ми изглеждаше опасна. С родителите ми живеехме в Старе Место - Стария град. Стари мост2 - Стария мост бе началото на непредсказуемо пътешествие - по пешеходната пътека откъм лявата страна, окачена над пропастта, в която се влачи кафявата река. Границата, където неделната разходка прераства в бой на живот и смърт. Затова по него трябваше да ходят само навършилите осемнайсет години.

Откъм града често наблюдавам Лунапарка - портите към Петржалка. Стремя се да избегна изпепеляващия поглед на сфинксовете. Те пазят входа, при това се преструват на много дружелюбни. Разноцветни кончета, патоци и лебеди с огромни размери обикалят в плътно затворен кръг. Въртят се по строго предначертана траектория. Над тях кръжат колички с ликуващи и крещящи деца. Неумолимото въртеливо движение поглъща цялата околност.

Не съществува път за бягство - кръгът не може да бъде пробит. Няколко деца вземат грешното решение - вкопчват се в шиите на пластмасовите коне и плачат.

- На това му викам аз живот - казва работникът при въртележката, обръща лицето си към небето и увеличава скоростта.

В някои дни Лунапаркът изглежда като че е затворен, сякаш има авария. Работят само няколко въртележки и едно стрелбище. Обслужващият атракционите персонал се шляе из разкаляната околност. Трагични фигури, които напомнят за Англия от времената, когато са използвали деца за чистенето на комини.

Летя в синята количка по автодрума и дъхът ми спира, когато се сблъсквам с червената. Винаги, щом стане дума за въртележката, баща ми разказва за лебеда, който се откъснал с две малки деца в него.

Баба ми влиза с мен в огледалния лабиринт, а когато не успяваме да излезем навън - никакъв път, никаква врата, огледалата не са прозорци, нищо, все така само аз и баба, баба и аз и лицата ни в огледалата, все по-бледи - след половин час започваме да викаме господина, който ни продаде билетите, да ни изведе оттам. Да ни покаже пътя.

Няколко години по-късно мама и баба се загубват в Петржалка. Качват се на правилния автобус, но в обратна посока. И вместо към града, той ги откарва все по-навътре и по-навътре във вътрешността на комплекса.

Когато, изплашени, слизат, навън е тъмно и вали сняг. Никога повече не ще могат да стигнат до къщи, никога няма да уцелят верния път.

- Моля ви, как да стигнем до Братислава? - подвиква мама на една госпожица на спирката.

- Та вие вече сте... Тук е Братислава - учудва се госпожицата.

Мама безпомощно се усмихва:

- Имам предвид до града Братислава.

Когато преминават моста, мама пита баба дали си спомня какво особено лице е имало това момиче. Съвсем като на някаква поничка с извара.

 

Когато за първи път искаме да преспим с Ян, той ми казва, че живее в Петржалка. Дори не трепвам. (Осъзнавам, че не съм трепнала.)

 

Мостът е опасен, най-вече когато човек преминава по него пеша. Реката е прекалено близо. Границата между водата и въздуха е предизвикателна. Страхувам се, че ей-така, ще скоча. Без подготовка, без нито една тъжна мисъл, без междуметието "хоп", никаква драма или двоумене - просто равномерните крачки по моста изведнъж ще се сменят със скок.

 

Най-голямо желание да скачам имам през зимата. Под катовете топло облекло човек се чувства непроницаем и недосегаем. И копнее за промяна. Тъй както номадът мечтае да зърне някаква промяна в пейзажа отвъд хоризонта, и аз мечтая да сменя агрегатното си състояние. Вместо несигурната, тромава крачка по заледената повърхност на моста - скок и ще полетя. Следва моментът на предела. Той се удължава за малко, когато вече лежа във водата, но тя още не си е проправила път през пластовете дрехи върху тялото. Съвсем бавничко прониква, тежка и зелена като ментови бонбонки - пълни джобовете, влиза в обувките.

 

В автобуса се качи младеж с лице на поничка. Разстла тлъстите си, татуирани рамена пред мен. Предпочетох да притворя очи. За да не трябва да гледам тези галопиращи в пламъци фигурки върху лицето му на фона на осветения от луната пейзаж зад прозореца. Оставих се да се унеса и да се подрусвам с притворени очи.

Може би точно затова преди години Ян временно ослепя за петржалските картини. Реши, че е по-добре да не вижда нищо, да не гледа наоколо, да не следи, да не трябва да наблюдава - Петржалка.

 

Ян споменаваше как веднъж, след години, му дошъл на гости приятел от детството, който бил емигрирал през шейсет и осма3 в Канада. Погледал за малко през прозореца петржалските блокове - и повече не посетил родния си град.

- Значи, така живееш сега - казал, потупал по рамото Ян и безвъзвратно се завърнал вкъщи. Повече не се обадил. Петржалка секнала канадския му дъх.

 

Никога не са ми харесвали татуираните хора. Напомняха ми за пандиз и пиратски кораби. И за пияния работник в трамвая през онова лято. Возехме се с мама от къпалнята към къщи.

- Какво ме зяпаш? - озъби се на мама работникът с татуирана морска сирена, прободено сърце и надпис Кармен на ръката.

- Аз не гледам вас - каза мама и преминахме в другата част на вагона.

 

Понякога си мисля, че Ян не бе ослепял заради Петржалка. А може би заради мен. Не бе издържал да гледа повече съвместния ни живот. Както и татуировките. И бе преминал в другата част на вагона.

 

А канадският му приятел повече не се върнал в Словакия, тъй като си бе дал сметка, че не би могъл да спаси никого пред Петржалка. Нито дори първия си другар и някогашен главатар на детската им банда.

 

После, когато Ян отново си възвърна зрението, той намрази нещата, които му напомняха за слепота. Хлъзгавите камъни по дъното на реките, езерата и морето, калта, филмите "Танцьорка в мрака" и "Рей", очилата за подводно плуване и храните с тъмен цвят (говеждо месо, китайски гъби, пуешки кълки.)

 

Обаче вече виждаше само с едното си око.

 

Познавачите на култа към смъртта имат лица като понички. Голите им черепи са знакът на некрофилията. Те не понасят нищо, което се развива на светло, което покълва, извира, промушва се през черупката. Допада им голата, лъщяща кост, черепът, чистият калций. Косите на бръснатите им глави ще получат шанс едва под земята. Тогава за първи път плахо ще поникнат като пух от черепите.

 

- Аха! Аха! Какво е това? - крещи малко момче на една тераса в Петржалка и размахва ръце във въздуха като птица.

- Нищо - отвръща му другарчето.

- Нарича се поздрав "Хайл!" - казва момченцето и продължава да маха.

Още малко и ще полети.

 

Елза и Ян се числяха към братиславските "десперадо" - "отчаяните". Не работеха в рекламна агенция и не се стремяха да спестяват за по-хубаво жилище и кола. Често посещаваха изискани кафенета. Изяждаха, пропиваха и изпушваха всичките пари, които изкарваха. Държаха се като студенти (девизът им бе: единствените наистина пропилени пари са спестените). Присъединиха се към безгрижната прослойка от хора, които пазаруват само това, което може да се изпикае, да се изсере и да се изпавка - да се рециклира до двайсет и четири часа.

Точно поради тези "отчаяни" хора в града можеха да функционират кафенетата и ресторантите, в които всичко струваше сто пъти повече, отколкото бе икономически оправдано.

 

Понякога, много рядко, двамата вкусваха от щастието да пребивават в други жилища - пансиони или хотели. Нямаше значение в кой град. Истински разкош - да живееш някъде другаде, освен в Петржалка. От пътуването се връщаха вкъщи винаги със страх - какво ли отново може да ги чака зад вратата на собствения им дом.

 

Елза. Някои хващат диария, след като се отправят на път за Египет. Ние я получавахме винаги, когато се връщахме вкъщи. В Петржалка.

 

Елза и Ян правеха любов. До стаята достигаха гласовете на детските главатари, които си играеха пред панелката. Крясъци. Ругатни. Беше есен. Леко се смрачаваше. Насладата на мъжа и жената се смесваше с вулгарността на детските викове. Любеха се тихо и скромно. Гледаха се в очите. Като евреи, скрити в някакво мазе.

 

Във всеки славен град има места с панорамни гледки. Поглеждате и изведнъж той лежи в краката ви, виждате го като на длан, всичко накуп. На някои такива места има заведения, в които можете да си купите най-скъпата минерална вода и вино в града.

Всяка площадка с панорамен изглед е обитавана от по един старец. Обикновено белобрад. Той стои незабележимо в ъгъла и наблюдава тези, които се любуват на гледката. Вижда ги като на длан, всичките накуп.

Ще се приближи до беззащитните посетители, ще се взре за миг в лицата им и накрая ръцете му ще се стрелнат във въздуха, ще започне да бълва имена и названия на прочути постройки и паметници. Прескача от сграда на сграда, сякаш играе шах с града и, без да се набива на очи, премества фигурките. Продължава нататък, макар че му изтъквате, че познавате добре града. В това число всички сгради и паметници. Че не сте турист. Че сте родени тук и напускате града само по време на горещите летни месеци.

После ще протегне шепа и ще си поиска три евро за кафе.

 

Елза. Аз съм братиславският старец. Чакам на хълма с крепостта. Оттук се разкрива най-хубавата панорамна гледка за туристите. Наблюдавам и си подбирам. После ще се приближа към жертвите, ще се взря за миг в лицата им, ще простра ръка по посока на отсрещния бряг, като соча белия град отвъд реката: Петржалка, Петр - жал - ка.

 

Приличах си като две капки вода с беловласия старец Фройд в момента, когато го бяха привикали в Гестапо4. То се намирало точно срещу жилището му ("Берггасе" 19). Прозорец срещу прозорец. Преди да му позволят да напусне страната, трябвало да подпише, че не са му сторили нищо лошо. Старецът се подписал и допълнил протокола с изречението: "Наистина, бих препоръчал Гестапо на всеки."

 

Мюезините - викачите от минаретата. Гласовете им прииждаха. Спускаха се отвисоко, удряха и през стените, биеха по ходилата. Ритмичният напев на петржалските мюезини. Той будеше Елза рано сутрин. Преди разсъмване.

На по-долния етаж живееше възрастна жена с майка в безпомощно състояние. Постоянно си стояха вкъщи и бяха почти глухи. Техният несвършващ разговор започваше преди изгрева. Събуждаха се рано, не можеха да спят. Всяка сутрин двете старици разискваха битието - своето и на останалите хора. (От самото начало.) Бяха се вкопчили в одумването като в живота.

Елза лежеше в леглото. Безпокояха я гласовете, идващи от долния етаж. Имаше чувството, че стариците викат във възглавницата под главата й. Бяха там всяка сутрин. От началото на света. Старческото им всекидневие пулсираше под главата й.

- Мамо, ти си много неблагодарна пациентка - подвикваше едната старица на другата. - Все си нервозна. Оплакваш се - от лекарите, от сестрите, от диализата. Постоянно недоволстваш. А останалите бабички в твоята стая - само тихо си лежат, дори устата си не отварят...

- Защото са прости - закряка другата старица.

С изкачването на слънцето по небосклона се включваха и други разговори.

 

Наистина бих препоръчала Петржалка на всеки.

 

Стенания на откърмена с порнофилми девойка, която при секс крещеше, като че я колеха. От лявата страна долиташе монолог на разочарована жена: "Напихте ме, а после тайно сте продали старинния часовник, канибали такива! Но това жилище е моя собственост. На всички ще ви бия шута! Ще ви измета оттук, гнусни твари! Всичко ми крият, ще ми откраднат кърпите, ще ми изпотрошат съдовете! Важното е на тях всичко да им е наред!"

Жилището се изпълни с гръмогласна музика. Усилена до дупка. Мебелите и Елза се разтресоха. Някой изтича на балкона: "Край! Чуваш ли? Животът ми с теб приключи! Много те обичах, но ти страшно ме обиждаш. Сега вече може да ти е все тая! Обичам те, но повече да не ти пука за мен. И да ти е през оная работа колко тъпкачи имам!"

Елза избяга от жилището. И си мислеше, че повече никога няма да се върне. У дома!

Разхождаше се във вилната зона на Палисади5. Гледаше светещите прозорци. По улиците отекваше мекият звук от собствените й стъпки. Сияйна тишина. Дишаше дълбоко и равномерно.

Само щом отново прекрачи прага на жилището си, неволно ускори дъх. Море от кални, хлъзгави камъни разпъваше корема й. В стаята беше тихо. Чакаше. Като сърна, хваната в капан. Като заек, готвещ се за скок.

 

Мюезините й приличаха на прилепи. Слепи крилати мишки, които постоянно издават звуци. По отражението на гласа си могат да се ориентират, да определят азимутите, положението си, да знаят къде са. Оправят се в заобикалящия ги свят според това по какъв начин гласът им се отразява от околните предмети, същества, местности. Издават звуци и така търсят собственото си местоположение. Това са озвучени същества, следващи ехото. Както хората, които вечно бъбрят в телефоните, долепени до бузите им. Те бързо и непрестанно излъчват сигнали и прослушват ехото от тях - търсят къде са се озовали. Чак докато попаднат в мобилната мрежа на оператора.

Също като слепци, които се страхуват от тъмнината и тихичко си пеят. Като хора, които живеят сами в мрачните си жилища и от сутринта си пускат телевизора, за да има живот около тях.

Като старецът Кетцалкватцел6, който неуморно разправя все едни и същи истории. Истории, които се налагат, за да бъдат постоянно разказвани. Подобрявани. Да не загубят мястото си. Да има от какво да се отразят. Да не се прекъсне нишката.

 

Елза. Гласовете са толкова омайни. Проникват до вътрешността на тялото. Постепенно откриват всички пътища. Отварят някои завинаги заключени врати, изгарят мостове. Запушват отвори.

- Що за шибана държава? - разкрещява се съседът и лудешки се смее.

Седя на тоалетната и се мъча да се изпикая. Съседът се смее и вика. Гласът му ме пристяга като тесен ремък. Като колан на седло. Впива се в плътта ми. Докато не престана да го чувам, няма да мога да се изпикая.

Съседът ми е забележима личност.

 

Гласовете на петржалските мюезини не се чуват в града. На пътя им стои реката. Тя не пренася виковете им. Поглъща техните призиви чрез собствената си тишина. Безконкурентна тишина.

Мюезините са под повърхността на безпомощността. Водата попива думите, историите, виковете. Всекидневния шум, неговата същност и интензитет. Ще отстъпят пред нея. Няколко крачки назад - до дума - до Петржалка. Ще избягат назад като плъхове.

Градът, през който тече река, има предимство пред град без река. Не трябва да се дератизира целият наведнъж. А градът без река трябва да се дератизира изцяло за един ден. За да не успеят плъховете да преминат от отровената част до районите, които още не са обработени. В града, през който тече река, е достатъчно отровата да се разпръсква на два пъти.

 

Когато сутринта Елза излизаше от жилището, Ян седеше гол на стола и пишеше. Вечерта тя се върна, отвори вратата на стаята и се зачуди, че мъжът все така седи гол в същото положение и пише. Когато му обърна внимание на това, той се плесна доволно по корема и бедрата, сякаш ги виждаше за първи път. Радваше се какъв жив звук издават.

 

Тази пролет Ян и Елза започнаха да живеят в своя град като по време на ваканция. Като в чужбина. По цели часове четяха в кафене "Хиена".

Слушаха и наблюдаваха хората около себе си. Поддържаха състояние на здравословен за ума им глад. Харчеха много пари. Както винаги става малко преди фалит. Прахосваха ги. Все си записваха нещо.

Срещаха се в кафенето по два пъти на ден и седяха на една маса с друга двойка - Ребека и Лукас Елфман. Беше очевидно, че тази Четворка се състоеше само от хора на изкуството. Ребека беше приятелка на Елза от детството. Елфман се бе оженил за нея точно преди то да свърши.

В "Хиена" всички бяха стипендианти. Тогава животът забавя темпо, както когато пътуваш с кораб.

 

 

II. КАФЕНЕ "ХИЕНА"

"Ах, феичке, само ако знаеше за всичко, което съм преживял..."
Пинокио

Елза. С Ребека винаги се срещахме малко преди обед. Ходехме заедно на пазар, а после, без да бързаме, изпивахме бутилка седемградусова франковка7. При това Ребека готвеше, тъй като за разлика от мен не обичаше сандвичи, а месо със сос. Вълнуваха я всичките любими, изцяло домашни ястия, като например сегедински гулаш или кокошка с ориз и компот, които й напомняха за семейството и яденето заедно с майка й, вече покойница.

Ребека обичаше да готви и заради това, че по време на готвенето вървеше добре и виното.

- Ето така си живеем ние, Елза: готвим, разтребваме и си пийваме. Ти, но понякога си казвам - ние, го правим, вместо да ходим на работа, - но представи си, че има жени, които стоят до четири часа там, а после сколасват да свършат всичко, което на нас ни отнема цял ден. - Ребека запали следващата си цигара, пое дълбоко от дима и за миг мълчаливо се възхити на жените, които ходят на работа.

Ребека бе най-добрата ми приятелка. Освен това си и приличахме. Понякога ни вземаха за сестри. На Ребека това не й пречеше. Тя имаше и една истинска сестра - близначка. Връзката им се усложни, след като сестра й започна да разпространява из града мълвата, че Ребека й изпивала жизнените сокове в утробата на майка им.

Ребека пък й натякваше, че вече е забравила кой я е бранил в детските битки.

- Все предизвикваше някого, но не можеше да се защищава. Бяхме необикновена двойка: печелехме всички съревнования. Аз винаги бягах, плувах и се катерех най-бързо. Сестра ми побеждаваше в надпреварите от вида: кой ще изяде най-много сладкиши или ще глътне цяла бухтичка наведнъж.

 

Напоследък нещо постоянно измъчваше Ребека. Беше единствената от Четворката, която още никога не бе работила. Стипендиантите се срещаха всеки ден в кафенето, за да съгласуват стратегията си. А тя се състоеше в това, че винаги един от тях работеше и изкарваше пари, докато останалите творяха. Седяха в кафенето, кръстосваха града, изучаваха, наблюдаваха, воюваха с живота.

Четвъртият засега осигуряваше стипендии на Тройката. Така както в случаите с други интелектуалци прави фондацията "Санта Мадалена" в Тоскана, Институтът "Калусте Гулбенкиян" в Лисабон, фондацията "Фулбрайт" в Америка или графиня Турн унд Таксис в Дуино8.

 

Седалището на фондация “Тройката" беше в Кафе "Хиена", което гостите му наричаха Кафе "Виена". Това бе просторно кафене, в което ходеха чужденци и богати хора. Тук Тройката ги вземаха за студенти. Все трепереха от студ, бяха недостатъчно облечени, загряваха ръцете си в горещите чашки с кафе, пиеха всичко наведнъж и постоянно нещо си записваха или отбелязваха в книги и списания. От време на време рязко затваряха книгата, слагаха длани върху корицата й и се заглеждаха в далечината. И тогава останалите посетители знаеха, че точно в този миг младежите се бяха сблъскали с някаква мисъл в текста, която внезапно бе променила живота им. От време на време те ставаха и нервно се разхождаха из кафенето. При това нетърпеливо почукваха с пръсти устните си. Творчески процес на живо.

 

Днес Елза чете на глас в "Хиена" от План за изпращанията. Първите десет страници. Когато въздухът натежава от вулгаризмите в текста, от масата, отрупана със сладкиши, стават няколко възрастни дами и две семейства с деца. Накрая никой не ръкопляска. Към Елза се приближава една госпожа във виолетово.

- Нямам навика да ходя така след хората и да им изказвам мнението си, но трябва да ви кажа, че Петржалка не е такава. Не знам къде живеете, а екзотика може да се намери навсякъде, но чак пък толкова. Такова нещо не съществува! И мога да ви гарантирам, че ако оставите така уводната й част, никой няма да си купи тази ваша книга. За това гарантирам. А при това не съм учителка.

 

Когато Четворката дебатираше за нещо заедно, членовете й се надвикваха, ставаха от столовете, а лицата им горяха. От време на време тук празнуваха. В деня за заплати, когато се раздаваха и стипендиите за следващия месец. Тогава необуздано пиеха, ядяха и се караха. Крещяха из цялото кафене.

- Не дрънкай глупости - викаше Ребека на Елза.

Караха се за образа на Каубоя от филма на Дейвид Линч "Мълхоланд драйв". Според Елза той беше отрицателен, а според Ребека - положителен герой. На Елза й напомняше на следовател от ДС. На Ребека - на алхимик. По време на караницата лицето на Елзината приятелка се променяше - от това на обичайната овчица Ребека, на агънцето Ребека, на пинчерчето Ребека - във вълче, тигрово, змейско, за да заблести накрая чисто, ослепително, истинско злато. И златоустата Ребека подвикна:

- Хайде, задръж за малко езика си зад зъбите, за бога, млъкни, Елза!

- Ти не се караш с мен, караш се с виното - смееше се Елза.

- Мисля, че е време. Би трябвало да започне да изкарва пари - каза Елфман.

- Тя ли? Та тя е толкова крехка - усъмни се Елза.

- Моля те, не говори като някоя бисексуална особа - нервничеше Ян.

 

Ребека. Пари, пак имаме нужда от пари. Не можем да живеем безкрайно така, без пари. Сега е мой ред - ще опитам да изкарвам нещо. И ще видим. Ще упражнявам трудова дейност, ще започна да въртя бизнес, ще ходя на работа, ще изкарвам пари, пари, пари, ще имам работно занимание, ще вникна в същността му, ще се включа в него, ще припечелвам, ще си подредя живота, ще съзрея, ще стана самостоятелна, ще се осигуря.

Мога да правя всичко, освен да учителствам. Учителите са най-зле. Дори когато престанат да ходят в училище, навсякъде им се привижда клас, пълен с ученици: чуват гласове, скърцане на чинове, безпокои ги съскането от циповете на училищните несесери за писалки и моливи, охкането на пострадалия от забития от съседа отзад в гърба му пергел.

Като излязат сами в пустата гора, до ушите им достигат гласовете на деца, отишли на училищна екскурзия. Съпътстват ги, изплават от ромона на потока. "Защо ли са домъкнали тези деца на излет толкова навътре в самотната дъбрава? И защо точно сега, в полунощ на Бъдни вечер?" - се питат учителите в пустата гора. "А след като ние се питаме за това, какво ли, за бога, се питат самите деца?"

 

Бабата на Ребека някога е била учителка. Разказвала й бе за някои свои ученици. Например за момчето, което наричало всички "просяци". Баща му бил музикант, свирел на фагот, а децата му се присмивали, че татко му свири на кокот9.

Или за учителя по трудово обучение, който по време на час си отрязал пръста, а учениците със смях го придружили до болницата. Пръста си носел в кофичка с лед. Лекарите изсипали леда в тоалетната и изплакнали пръста.

 

Напоследък стипендия на Тройката предоставяше Елза. Работеше под различни псевдоними в конкурентни вечерни всекидневници. В повечето случаи ставаше дума за формиращи общественото мнение вестници, които се разпространяваха из цялата страна и имаха общ ръководен център.

 

Първото й работно място беше в телевизията. Под псевдонима Купцова работеше като PR мениджър на реалити шоу, което се разиграваше в концлагера Дахау. Синята група живееше в условията на интернираните евреи, а червената трябваше да играе ролята на надзиратели. На реалити шоуто се възлагаха големи надежди - най-вече финансови.

Работното място й напомняше пионерски лагер и ученически клас в училище. Хора, които се трудеха, натъпкани един върху друг, ядяха под пейките, ругаеха се, работеха, коментираха на глас всичко, което вършеха. Тичаха, плетяха интриги.

На работната площадка някои се опитваха да се лепнат към други. Търсеха си покровители. Като ония самотни създания, които ревяха из целия пионерски лагер и тъгуваха по родителите си. "Никога повече няма да напускаме дома си" - заричаха се те. И образуваха затворени мокри групички. Няколко плачещи в кръг деца. Но най-много Елза ненавиждаше вечерните лагерни огньове, около които всички седяха и пееха. Една песен след друга.

Дребничката Елза седеше винаги най-отзад, но за по-сигурно само отваряше уста, от която обаче не излизаше ни звук. Ала по устните й можеше да се прочете: "Ние сме деееецаа, на свободнааа странааа..."

Същото правеше и сега в работата си. Мърдаше устни. Около нея трескаво притичваха работници. Запъхтяно изстрелваха вулгаризми, не сколасваха, плюеха, съскаха. Не спяха, не ядяха. Не ядяха, не пиеха - само работеха. Това бяха герои - бягащи в кръг нерваци. Чарът им се състоеше във вечното им недоволство. ("Боже, защо не ме оставят най-напред да свърша едно нещо докрай? Не, сега не мога. Нямам време. Имам работа, трябва да изпия едно капучино!")

Всички жени в работата се наричаха с притежателното местоимение "моя", при което отровни бели слюнки се струпваха в крайчеца на устните им.

Кървава точица искреше в ъгълчето на всяко от очите им. Понякога си организираха празненство, което наричаха не жур, а журка - журче.

След мобилката и календарката10 това бе следващата дума, която би трябвало да затвърди равноправието на жените в Словакия.

 

Концентрационното реалити шоу бе такъв провал, че предизвика краха на самата телевизия. И на самото себе си.

На едно заседание началникът на Елза крещеше, че проблемът е в това, че зрителите не проявяват интерес:

- Войната отдавна е свършила, днес вече от нея нищо не можеш да изстискаш.

- Само че ние бихме могли да я разпалим отново - реагира един от техниците на виртуалното студио.

Но ръководителят отхвърли хрумването. Аргументира се с това, че в такава ситуация всички биха загубили пари:

- По време на война парите губят стойността си, светът функционира чрез купони за храна.

През януари имаше дни, когато Елза се чувстваше така, сякаш от тялото й бяха изтръгнали вътрешностите. Дихателните тръби свършваха точно пред гърлото й. И така тя ядеше и пиеше. И се чудеше, че залъците хляб, парченцата домати и пица не изпадат от устата й право под краката. Дишането й бе плитко. Колебаеше се между носа и устата. Но това не беше някаква асана11!

Припомни си анекдота на дядо си за Яношик. Обесили Яношик12 за реброто, но напразно - той си висял така и не умирал. Помолил пристава да му разреши да си запали още една цигара. Приставът склонил - след като такова било последното желание на осъдения... Яношик прескочил до тютюнопродавницата, взел цигари и си запалил. Но димът излизал от дупката под реброто му. Така че не изпитвал истинско удоволствие от пушенето. Махнал с ръка, хвърлил с погнуса цигарата и скочил отново на куката.

 

За някои пионерският лагер продължаваше и на стари години. Лелята на Елза живееше в дом за възрастни хора в Будапеща. На остров Маргит. Веднъж месечно Елза и майка й я посещаваха. Тя винаги носеше ръкавички, а от нея се разнасяше миризма на стар гардероб.

През януари старицата (заедно с ръкавичките) скочи през прозореца. Самоубила се, тъй като не я оставяли да си седи в банята толкова дълго, колкото си представяла. Не можела да стои под душа и пред огледалото толкова, колкото имала нужда. Винаги зад вратата вече я чакали други. Все някой й дишал във врата. И хлопал отвън.

Домът за възрастни хора бе продължение на пионерския лагер. Обща баня, прекалено много пеене, под час ядене, избрано от някой друг, тук-там по някое журче.

 

По пътя от Будапеща към дома един тир им се изпречи отпред. На задницата му имаше надпис "Италия" в рамка от домати и бутилки вино. Елза си помисли за морето, Помпей и виното "Христос от Везувий". Размечта се за големи градове - Лисабон, Рим, Амстердам и Лондон. Свързваше ги с чувството за свобода и изобилие.

Във всеки чуждоземен град с Ян винаги се любеха по два пъти. Сутрин и преди сън. Бяха двойка, която трябваше непрестанно да се доказва - да се убеждава в собствената си хомогенност. Във функционалността си. Израстваха им нови глави със съвсем чисти езици. И с тях излизваха новата страна.

Никой не ги разбираше, речта им ставаше тайна и романтична. Измисляха я сами за себе си. Никой не им я разваляше, не разрушаваше границите на техния свят с привидно разбиране.

Световните събития преставаха да съществуват. Със затаен дъх гледаха заглавията на местните вестници, които не разбираха. Градовете в чужбина й се струваха свободни, защото, или тъй като, тя никога не бе работила в тях. Не познаваше кметовете им, градските квартали, учрежденията, каузите. Никого от тях не бе преследвала, не бе засипвала с телефонни обаждания. Нямаше контакти с тях.

 

Елза. Братислава. Градът, който те сграбчва в ноктите си и те смазва в лапите си. На път от работата към Ян и от Ян към работата. Потъваш в ритъма на собствения си ход. В ритъма на града. В ритъма на любенето, работата, журовете, изкарването и харченето на пари, печалбите и загубите. Размесваш ли ги? Кое с какво? Време, човек и пари? Град, вино, песен и работа? Приятели, любов и дебили. Лицата понички. Всичко това прави братиславския алхимик.

 

Братислава. Градът, който те принуждава да се нахвърлиш върху му, тъй както и той се нахвърля върху теб.

 

В редакцията.

- Елза, ти какво правиш по същество? Пишеш роман ли? Аха...

- Захванала си се, а и аз бих могъл. Ако имах време за това. Ако знаеше само за всичко, което съм преживял. Това би било книга! - въздъхна главният редактор и си наля бяло вино. - Ах, феичке, само ако знаеше за всичко, което съм преживял... - Той седна на нейната маса, опря ръцете си о нея и се вгледа в очите й. - Е, как върви, откри ли вече нещо?

- Знаеш, че засега не съм наясно как стоят нещата. Каква е истината в този случай. Нямам как да го проверя, но се старая - телефонирам, питам, чакам.

Елза се обля в гореща вълна под погледа на сините очи на шефа й. Синият пламък пареше право в лицето й. Мислеше си, че ще издържи и ще продължи да говори. В един миг обаче усети, че ако не съблече полото си, ще изгори, ще избухне, ще се разтопи на повърхността си.

- Отначало ми се стори, че всичко е ясно. Но отвсякъде се трупа объркваща информация. Не бива да изпадаме в паника - продължи тя и се мъчеше да издърпа полото през главата. Струваше й се, че за това ще бъде достатъчно само едно бързо движение. Точно над главата й обаче пуловерът засече и тя се заглави в него. - Не знам дали ще стигна до някакво заключение. Но утре случаят би трябвало вече да е минало. Трябва някак си да го разреша, търся контакти - обясняваше Елза с глава под пуловера. В тази тъмница й се струваше, че не се бори с пуловера, а със собствената си кожа. Че по погрешка е преметнала кожата от гърба си през главата. - Извинявай за всичко това - обърка се тя.

Тогава шефът й, като придържаше с едната си ръка панталоните, издърпа полото й с другата. Спаси й живота. А кожата на гърба щеше бързо да порасне. Беше сигурна. Дори не трябваше никъде да телефонира.

 

Елза. Със заглавянето имах проблеми още от детството. Когато си миех главата в мивките на евтините хотели, обикновено тя се заклещваше между умивалника и кранчето. Водата не можеше да се оттича и непрестанно прииждаше към носа и устата ми.

По пътя за училище с трамвая се опирах на желязната пречка пред задното стъкло, която бе на десетина сантиметра от него. Както си говорех, пъхнах ръката си в тази междина. Когато трябваше да слизам, открих, че не мога да я издърпам. Лакътят ми бе прекалено широк. Бях се заклещила.

- Без паника, без паника - успокояваше ме група полски туристи, която се возеше заедно с мен. Шофьорът хлопваше вратите под носа на хората и се смееше. Поляците се молеха тихичко. А лакътят ми след всяко движение се уголемяваше.

 

Когато изпратиха Елза да пише за откриването на 3D киносалон, тя си помисли за Ян. Само преди няколко години той щеше да бъде първият, който да тича там да се кокори. Филмите 3D имат триизмерен образ. Трикът се основава в отместването на виждането на едното око спрямо другото. От 1999 година Ян вижда само с дясното око. Въпреки това тя знаеше, че дори ако не можеше да бъде между първите зрители, сигурно щеше да разбере навреме за откриването на това - според него - излишно кино. Работата е там, че още от детството си Ян купуваше камари вестници и списания. Буйно им се радваше и безкрайно ги прелистваше. Те се трупаха в стаята му под формата на колонади и кули. Не можеше да се раздели с тях. Струваше му се, че във всяко старо списание има нещо твърде интересно, поради което би трябвало да го запази, поради което не искаше да го изхвърли. "Това всичкото е информация" - казваше той на Елза. - Някога може да ни потрябва."

И Елза признава, че наистина Ян винаги знаеше куп всевъзможни любопитни факти. Докато се печеше кокошката, той й обръщаше внимание върху най-новите теории за формата на космоса, за това на какви проблеми се натъква клонираната овчица, за съдбата на главните герои от документалния филм "Нанук", или за съвсем новата ирландска група, която е продала в страната си повече плочи от U2.

А когато тя изважда кокошката от микровълновата фурна, Ян ще изрече:

- А утре у нас ще откриват 3D кино. Но там, разбира се, няма да дават качествени филми. Само някакви циркови атракции, не е ли така? - пита се и си отговаря самият той.

 

Елза. Ян е мой. Наш. Целуваме се като за първи път. Като първата двойка, която се е целувала. Ние сме създание с едно тяло, два езика и три очи.

 

В 3D киното прожектираха филм за динозаврите. След края му Елза повече не се върна на работа. Наблюдателите отбелязаха това като стилен начин за слагане край на кариерата.

След два дни я изненада кафенето, пълно с колеги.

Бяха дошли да се сбогуват в Кафе "Хиена".

"Курник" - искаше да каже шокираната Елза.

"Курви" - каза вместо това, без да иска тя.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Евтино вино с рубинен цвят, което се произвежда главно в страните на Средна Европа. [обратно]

2. През 2014 г. останалият от Втората световна война железен Стари мост бе демонтиран и на негово място се изгражда ново транспортно съоръжение. [обратно]

3. През 1968 г. част от партийното и държавно ръководство на Чехословакия прави несполучлив опит за реформиране на социалистическата система и създаване на социализъм с човешко лице (т.нар. "Пражка пролет"). Това води до нахлуване на войските на Варшавския договор и масова емиграция, особено на млади хора, на Запад. [обратно]

4. След аншлуса (присъединяването) на Австрия към Третия райх през 1938 г. световноизвестният виенски невролог и психолог от еврейски произход Зигмунд Фройд (1856-1939), бащата на психоанализата, е бил принуден от хитлеристите да живее в изгнание. [обратно]

5. Стръмна централна братиславска улица, свързваща президентския дворец в центъра с Парламента на хълма със замъка на града. [обратно]

6. Кетцалкватцел - пародирана версия на името на божеството на маите Кетцалкоатл (перната змия). [обратно]

7. Популярна марка предимно моравско червено вино. [обратно]

8. Старинен замък на адриатическото крайбрежие, където през първото десетилетие на 20. век под покровителството на графиня Мария фон Турн унд Таксис намира творческо убежище големият австрийски поет модернист Райнер Мария Рилке (1875-1926). [обратно]

9. Уличен жаргон за пенис, фалос. [обратно]

10. Книжка, бележник с дати, в който са поместени и полезни съвети, литературни откъси, интервюта и друга, предназначена за женската аудитория информация, удобна за носене в дамска чанта. [обратно]

11. Йогийска поза на тялото, свързана и с дишането. [обратно]

12. Юрай Яношик (1688-1713) - легендарен словашки разбойник, който се ползвал със славата на Робин Худ - грабел от богатите и раздавал на бедните. [обратно]

 

 

© Яна Беньова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2015, № 7 (188)

Други публикации:
Яна Беньова. Кафене "Хиена". София: Гея-Либрис, 2015, 128 с.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори