ВЪЛК: НЕИЗРЕЧЕНА ДУМА

web

Всичко, което виждам в света, не веднага е дума. И преди
да стане дума, вълкът е бил престъпник, кожодер. Оттам
безпокойството ми. От малък ме плашеха, че ще срещна вълк. Днес
го срещнах и веднага забравих как се казва, единак. А исках
да изговоря думата поне наум. Ако ме разкъса, да опозная
убиеца. Вълнението расте с приближаването му. Сричките твърде бързо
се множат, търсят края си една на друга, стоят на опашката, и скачат
до муцуната и тогава всичко се завърта в ума и пропуска целта си.
Признавам, не мога да си почина във вълчия поглед, муцуната
насреща ми се гърчи, зъбите проблясват, търсят в мен изхода
на копнежа си. Как да побягна от несъответствието на дивота, козина,
играта на мускулите, май кървави, и неизговорените ми думи
в корема? Този корем е единственото общо, което имаме, нашето вътре,
чара на запълването и изчезването, наша майка.
Тогава не заеквам, говоря си нещо за природата, а ме мъчи,
че трябва да кажа нещо и на вълка. Но очите му вече къркорят
и лишават говора ми от смисъл. Вълчето мляскане със зъби в празнината
прекъсва изречението ми по средата, заселва сред думите
прозявка,
сякаш сега всичко би трябвало да започне отново
в немите удари на мрака.

© Дражен Катунарич
© Димана Митева, превод от хърватски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2012, № 12 (157)