Радостина А. Ангелова

web

Мишел и Мишо живеят отскоро в страната на белите. Мишо по рождение е бял, но Мишел - никак. Мишо е с тридневна брада, а Мишел - с къдрава до невъобразимост коса.

В страната на белите двамата ги свързва зебрата. Зебрата, която кротко преживя насред широкото авеню и спира за кратко трамваите, колите и дори едно ламборджини. В страната на Мишел има зебри, но няма пътища. Там и зебрите, и хората могат да бъдат прегазени от профучаващите в прахта военни камиони. В страната на Мишо пък има и пътища, и зебри, но никой не ги забелязва. И хората, имали глупостта да се доверят на зебрите, могат да загубят целостта на тялото си и дори живота си.

В страната на белите Мишел и Мишо са никои. Но не и когато вървят по зебрата насред широкото авеню. Двамата стоят на срещуположните тротоари и щом тръгнат - всички коли от страната на белите се строяват в колони, за да им направят път. В средата, точно между трамвайните релси, Мишо докосва шапката си:

- Bon jour, Мосю!

А Мишел му показва белите си зъби:

- Вon journey, Мосю!

Щом стигнат до отсрещния тротоар, и двамата се обръщат кръгом. Дават минутки отдих на високооктановата пушилка да се движи свободно, преди да стъпят отново на зебрата. Този път Мишел докосва с два пръста слепоочието си:

- Bon jour, Мосю!

- Вon journey, Мосю! - отговаря Мишо.

И се разделят за нови три минути.

На лицата им греят усмивки. Мишел е щастлив, че бял мъж му казва "мосю". Мишо е щастлив, защото джипове с тъмни стъкла му правят път.

© Радостина А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.10.2012, № 10 (155)