КАКВО ЗНАЕМ ЗА ФУНДАМЕНТАЛИЗМА

Мюмюн Тахир

web

В подхода към феномена "фундаментализъм" повсеместно се допускат грешки. Почти винаги се пропуска факта, че между понятията и явленията се наблюдава разминаване, както между семантичното развитие на понятието и съдържанието на явлението, така и между времето на тяхното възникване. Явлението почти винаги възниква преди понятието, с което се обозначава. Понятията "култура", "идеология", "цивилизация", "религия", "политика", "нация", "идентичност", "геополитика", "тероризъм", "фанатизъм", "философия" и т.н. са все от тази група. Често това разминаване обхваща голям отрязък от време. Същата история се наблюдава за явлението фундаментализъм и понятието за него.

"Терминът "фундаментализъм" е употребен за първи път в началото на ХХ в. от американски протестантски свещеници, които се борят за утвърждаване на християнската вяра и дават абсолютистко и буквалистично определение на религиозните убеждения. Фундаментализмът означава усилие да бъдат пречистени или преобразувани вярванията и религиозните практики в съгласие с изначалните основи (фундаменти) на вярата. Той същевременно е съзнателен отказ да се правят компромиси, да се допуска приспособяване и да се приемат нови тълкувания на основните текстове и на източниците по вероучение. В ислямски контекст терминът обикновено се свързва с движенията за ислямско възраждане. Съвременните фундаменталистки движения отказват да признаят западните подходи и отстояват всестранната и фактическа природа на ислямското послание" (Оксфордски 2007: 400).

Би могло да се твърди, че не винаги се държи сметка за полисемантичността на понятието "фундаментализъм", което е причина за неадекватната му интерпретация. Така например, за разлика от християнския фундаментализъм, салафизмът не може да се представи като антимодернистичен, въпреки че думата "салафи" понякога се използва на арабски за "фундаменталист". Алтернативният арабски термин усул (корени), е по-близък до думата "фундаментализъм".

Усложняващ фактор тук е специфичната употреба, която думата усули е придобила в религиозната история на шийа - малцинствената традиция в исляма, която като католицизма балансира подчинението, според Писанието, с подчертаване на религиозното лидерство. През ХІХ век шиитското улама се разделя на две школи: усулите и ахбарите. Усулите вярват в свободен ижтихад - размишление върху интерпретациите на текстовете, докато по-консервативните ахбари се уповават единствено на предишни авторитети. Въпреки че е заклеймен от западните медии като "фундаменталист", лидерът на революцията в Иран през 1979 г. аятолах Хомейни е последовател на школата усули и поддържа принципите й срещу по-консервативните ахбари - негови съперници. Въпреки че се представя за защитник на ислямския "фундаментализъм", Хомейни прави радикални нововъведения в шиитската религиозна и политическа мисъл.

Не винаги употребата на думата "фундаментализъм" се обвързва с общоприети критерии, иманентно присъщи на обективната му идентификация. Джей С. Харис във "Фундаментализмът: възражения от един съвременен еврейски историк" пише, че думата "фундаментализъм (оригинално значение) в днешно време предполага ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и нетолерантна. Тя се прилага към тези, чийто начин на живот и политически разбирания са недопустими за модерните, западните виждания и най-вече за тези, които биха разбили бариерата между държава и църква, която сме издигнали (в Америка). Терминът фундаментализъм е запазен за онези, които имат решителността да се опитат да наложат собствения си мироглед върху останалите. Ние лепваме етикет на тези хора, който веднага ги делегитимира, веднага ги изважда от обществената рамка, като ги превръща в хора, заслужаващи да бъдат отхвърлени ad hominem. "Ние" веднага знаем, че "те" не са като нас и дори не заслужават вниманието ни, защото "ние" очевидно не можем да имаме взаимоотношения с "тях". И още, "ние" се надяваме, че никога не бихме се държали като "тях" и че никога не сме го правили (Рутвен 2006: 16).

"Фундаментализмът", по думите на критиците му, е просто една мръсна петнайсетбуквена дума. Тя е термин, означаващ насилие, приписван от либерали и просвещенски рационалисти на всяка група, религиозна или не, която се осмели да предизвика "абсолютизма" на следпросвещенския мироглед. Други учени твърдят, че фундаментализмът е огледален образ на същия този мироглед, на който би трябвало да опонира, приемайки същия рационален стил на разсъждение, използван от религиозния "враг". Фундаменталистите изглаждат многостранните и многозначни причини, заради които митът и религията са така привлекателни за всички аспекти на човешката психика, не само разсъдъка, разкривайки (по думите на един антрополог) "надменността на преструващия се разум, когато се опитва да вземе ролята на религията" (Рутвен 2006: 17).

Думите имат живот и енергия обикновено в противоречие с точните изисквания на учените. "Думата с Ф" отдавна е излязла от протестантската си кожа, с която започва семантичната си кариера в началото на ХХ век.

Според Брус Лорънс, учен, който смята, че "Думата с "Ф" може да бъде използвана извън първоначалната си протестантска семантика, връзката с модерността е от основно значение. "Фундаментализмът" е многостранен точно заради модернистичната хегемония и въпреки че е възникнал в някои части на Запада, не е бил ограничен до протестантското християнство" (по Рутвен 2006: 16-19). Просвещението е повлияло на значителен брой евреи, а заради колонизацията на по-голямата част от Африка и Азия през ХІХ и началото на ХХ век е докоснало живота и съдбите на много мюсюлмани. Съответно "модернистката хегемония" не се е изчерпала с извоюването на политическа независимост на така наречените страни от Третия свят. Наистина с оглед на широките последствия от научната революция, произлязла от ерата на Просвещението, съвременният предикат, срещу който реагират фундаменталистите, навсякъде е разширен дотам, че да покрие практически всяко ъгълче на планетата (Рутвен 2006: 16-19).

Както отбелязва Мализ Рутвен, в основата на този парадокс стои идеологическата тенденциозност, съгласно която религиозният фундаментализъм е основната причина за конфликтите от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, когато рухнаха Берлинската стена и Съветския съюз, с което бе сложен край на студената война и "локализираните й отрочета" в Азия, Африка и Латинска Америка. Броят на жертвите от съвременните религиозни конфликти е впечатляващ, макар че може би не всички тези конфликти могат да се припишат на "религиозния фундаментализъм". Но религията като източник на мотивация и идентичност, изглежда, е заместила старите идеологии на марксизма-ленинизма, националсоциализма и антиколониализма с ролята си на основна заплаха за световния ред, основан на доминиращата власт на либералния капиталистически Запад. Също както противоречията в либерализма (например между универсалните права на човека и упражняването на имперската търговия) дават тласък на антиколониални движения в периода след Втората световна война, така най-ранните семена на фундаментализма (семантично, не като древен феномен) разцъфнаха в САЩ - в самото сърце на капиталистическия запад (Рутвен 2006: 13).

Впрочем публикациите в българските медии относно наличието на измислеността на радикален (което означава фундаменталистки) ислям у нас стигат до парадоксални твърдения именно поради липсата на общоприети критерии при опитите за идентификацията на явлението. Това дава възможност на определени среди да спекулират с тази обърканост, за да защищават своите действия.

Религиозният фундаментализъм най-често се отъждествява предимно с политически екстремизъм. Това е особено характерно в началото на ХХІ век. Този подход се налага от критиците на фундаментализма в САЩ. По този начин се изоставя "вътревидовият конфликт" между различните секти и разклонения в лоното на една конфесиална общност. Забравя се, че и днес този конфликт между сунити и шиити (алевити) в много страни се превърна в сериозно предизвикателство за сигурността в света. Същото се наблюдава, особено в миналото, и в християнския свят. Този аспект има пряко отношение към племенните (расови, етнически и т.н.) конфликти, които стават причина за тежки кръвопролития и разрушения.

Явлението "фундаментализъм" възниква при определени исторически условия. "Навсякъде по света, където хората се сблъскват с духовни кризи, застрашаващи тяхната идентичност и култура, възникват религиозни движения, които се стремят към социална трансформация на цялото общество. Ако се доверим на теорията на Макс Вебер за потенциите на религиите и значението на харизматичния пророк, ще прозрем, че съвременните фундаментализми намират почва при съчетаване на дълбока криза на отчуждение и поява на харизматични профетични личности, които преформулират религиозните традиции в съответствие с модерния контекст (В исляма те се наричат обновители и би трябвало да се появяват през всяко столетие). Подобно съчетаване катализира възникването на нов тип религиознио движение - фундаментализъм - и на внушителни сили "развързани" от него. Фундаментализмът съперничи на секуларизма за доминиране в обществото и културата, като цели да ги преобрази според своите доктрини (Теофанов 2007: 24).

Различният подход към фундаментализма е мотивиран от противоречиви политически, идеологически, културни интереси, както и от историческите форми на традиционализма и радикализма.

Учените все още разискват доколко е уместно да се използва думата фундаментализъм в контекст извън оригиналното й протестантско значение. Ислямски академици твърдят, че всички истински мюсюлмани вярват, че Коранът - свещеният текст на исляма - е непосредственото Божие слово, т.е. всички те са отдадени на доктрината за непогрешимост, докато за протестантите безпогрешността на Библията е това, което отличава фундаменталиста от либерала. Ако всички вярващи мюсюлмани са "фундаменталисти", в този смисъл на думата, то в такъв случай терминът губи смисъл, защото не може да разграничи боеца-хардлайнер, чиято цел е да "ислямизира" обществото си, от пасивния мюсюлманин, който напълно отбягва политиката. "Висшата критика на "Библията", основана на задълбочено изследване на текста - първоначалната причина за протестантско фундаменталистко въстание срещу либерализма и модернизма, оспорва традиционните учения, твърдейки например, че Книгата на Исая има повече от един автор и че Петокнижието - първите пет книги от Стария завет - не са писани от самия Мойсей. За разлика от нея, "Висшата критика на Корана", поставяща под съмнение вярването, че всяка дума в текста е продиктувана от Господ на Мохамед с посредничеството на архангел Гавраил, все още не е актуална в мюсюлманския свят, въпреки че може да стане в бъдеще в резултат на растящата популярност на литературнокритическите теории сред академичните кръгове. Сегашните притеснения на повечето мюсюлмански "фундаменталисти" са от съвсем различно естество: те са свързани с премахването на правителства, набедени за порочни или прекалено прозападни, както и със заместването на внесени от Запада закони с характерния за исляма шериат, извлечен от Корана и сунната (традицията) на пророка Мохамед (Рутвен 2006: 14-15).

Подобни притеснения могат да се открият и сред "фундаменталистките" Нови религиозни движения (НРД) в Япония, където окупацията на съюзниците през 1945 г. налага основни промени в цивилните порядки на страната. Изследователи на юдаизма посочват, че "фундаментализмът" е прекалено широко понятие, прилагано и за ултраортодоксалните групи, наречени харедим (някои от които все още отказват да признаят израелската държава), и за религиозните заселници на Гуш Емуним (Блокът на верните), които наблягат повече на запазването на еврейската земя, отколкото на спазването на халаката (еврейския закон) (Рутвен 2006: 15).

Има автори, които смятат враждебността към Запада и по-конкретно - към САЩ, като следствие от фундаменталистките им възгледи и са обвинени за повечето от тези жестоки актове. Въпреки че вдъхновеното от религията насилие не е запазена марка на исляма, еврейски и сикхски религиозни екстремисти са отговорни за убийството на премиерите на Израел и Индия, а сикхски и хиндуистки екстремисти - за насилието в много по-голям мащаб в Индия и Шри Ланка: днес ислямският свят изглежда особено склонен към това. Други са категорични, че на първо място сред конфликтите, приписвани на фундаменталистка непримиримост е арабско-израелският конфликт. Трети са убедени, че религиозният фактор, а не конфликтът на интереси е това, което пречи на разрешаването на проблема. От еврейска страна - ортодоксалните заселници от Гуш Емуним (блокът на верните) категорично отказват да напуснат селищата на западния бряг, с което пречат на мирния процес, защото вярват, че тази земя е дадена на Децата на Израел от Бог. Те имат дълг да я пазят до идването на Месията, чието завръщане очакват съвсем скоро. От страна на арабите - религиозните палестински мюсюлмани отказват (за разлика от някои техни съмишленици) да признаят израелската държава, обявявайки цяла Палестина (включително Западния бряг и земята, окупирана от Израел от основаването му през 1948) за вакъф, т.е. земя, върху която имат религиозно попечителство и която не може да бъде притежание на неверници. От гледна точка на светския, невярващ или либералния вярващ, който има широк поглед върху религиозния дебат, фундаменталисткото божество трябва да е лошо, ако не направо зло, една демонична сила, която се наслаждава на противоставянето на хората един срещу друг (Рутвен 2006: 12).

Внимание заслужава още един подход - на самите фундаменталисти. Известни са брошурите със заглавие "Фундаментите - свидетелство за истината", написани от водещи британски и американски теолози, които имат за цел да спрат ерозирането на това, което братята Милтън и Лаймън Стюарт, спонсори на брошурите, приемат за "фундаменталните" схващания на протестантството: непогрешимостта на Библията; непосредственото създаване на света и човечеството, ex nihilo, от Господ (в противоречие с Дарвиновата теория за еволюцията); автентичността на чудесата, непорочното зачеване на Дева Мария; смъртта на Исус на кръста и възкресението му; доктрината, че той е умрял, за да изкупи греховете на човечеството, и (за някои, но не за всички вярващи) неизбежното му завръщане, за да властва на света. Също като много консервативни американски протестанти, известни като премилениалисти (секта в християнството, чиито членове вярват в религиозната система на "милениума" - момента на завръщането на Исус Христос), братята Стюарт вярват, че предсказанията на света според писанията, най-вече в книгите на Езекил и Данаил от Стария завет и последната книга от Новия завет - Откровението на Йоан, се отнасят за истински (а не символични) събития, които трябва да се случат в най-близко бъдеще. Тяхната мотивация произлиза от традицията за тълкуване на предсказанията, развита от английския духовник Джон Нелсън Дарби (1800-1882). Те смятат, че след като много от предсказанията в Стария завет, отнасящи се за идването на Месията, се сбъдват с появата на Христос, описана в Новия завет, другите предсказания, засягащи "края на света", също би трябвало скоро да се сбъднат. Очаквайки края на света да настъпи всеки момент, техен дълг е да спасят колкото се може повече хора преди задаващата се катастрофа, при която грешните ги очаква страшна гибел, а спасените - "екстаз" от присъствието на Христос (Рутвен 2006: 22).

Три милиона копия от Фундаментите са разпространени от двете страни на Атлантическия океан. Приставката -ист е добавена през 1920 г. от редактора Къртис Лий Лоус, консервантивен баптист: "Фундаменталистите, обявява той, са тези, които са готови да водят сурова битка за Фундаментите". Година по-рано Уилиам Б. Райл, лидер на партията на премилениалистите сред северните баптисти, организира непринадлежащата към нито една деноминация Световна асоциация за християнските фундаменти. Въпреки че идеите на премилениалистите във Фундаментите не се наблюдават в такъв мащаб, както в по-късните фундаменталистки беседи, няма съмнение, че братята Стюарт са одобрили проекта. Около половината от хората, допринесли за Фундаментите, включително светила като Рубен Торей и Сайръс Игнатиъс Скофийлд, са премилениалисти. Преди да подпомогне Фундаментите, Лаймън Стюарт е основен спонсор на Справочната Библия на Скофийлд, за първи път издадена през 1909 г. и все още предпочитаният коментар върху Библията от премилениалистите (Рутвен 2006: 22-23).

Не липсват и виждания за "Традицията" като фундамент на определен начин на мислене. Сред римските католици, англиканите и някои други религиозни общества думата означава съвкупност от ритуали, модели на поведение и мисъл, които датират от времето на зараждането на религията. Особено при католицизма традицията, олицетворяваща събраните опит и знание на църквата, е смятана за достоверен източник, съизмерим с писанията. Обвързана с изключителната власт на църквата, тя е тържествено заявена от Съвета в Трент през ХVІ век и е официалният й отговор на заплахата, която вижда в лицето на учението sola scriptura на протестантските реформисти. В някакъв смисъл, много векове преди да възникне понятието, Мартин Лутер, Джон Калвин и други реформистки лидери могат да бъдат определени като "фундаменталисти", а Съветът в Трент да се разглежда като "фундаменталистка" и "интегралистка" реакция.

Подобна логика може да се използва и за ислямската традиция: тук традицията има значение на натрупана съвкупност от тълкувания, закони и практики, развити през вековете от улама - класата на "мъдрите мъже", които представляват професионални религиозни учени или духовници. В историята на исляма се срещат "реноватори" (или реформатори), които също като Мартин Лутер оспорвали авторитета на улама при тълкуването на източниците на исляма, по-конкретно Корана и хадисите (понякога погрешно превеждано като "традиции" - това са канонизирани разкази за делата и ученията на Мохамед, за които се предполага, че са базирани на устните предания на съвременниците му и предавани от преди да бъдат събрани като писмени сборници). Средновековният учен Ибн Таймийя (?-1326), умрял в затвор, защото оспорил авторитета на улама и управленците от времето си. В този смисъл той е бил "фундаменталист" (Рутвен 2006: 26-27).

Семантичното поле на думата "фундаментализъм" днес се отклонява почти на границата: в него се включват екстремизъм, сектарианизъм, идеологически пуританизъм. Макар много религиозни активисти (особено евангелистките движения в християнството и исляма) да вярват, че имат универсална мисия да трансформират или покръстят света, всички религии трябва да се изправят лице в лице с "проблемите на произхода си от малки църковни общества срещу срамния факт, че спасители и пророци са мълвели божествени думи на определени езици и пред относително малки групи от хора на определени исторически кръстопътища. Религиозното многообразие и глобализацията са част от съвременността. То предполага избор, подхранвайки съмнението, че може да съществува повече от един път към Спасението (дори може би нерелигиозен път). Напливът на фундаменталистки движения - или движения на религиозно Възраждане, на който ставаме свидетели в много части на света, е отговор на глобализацията или по-конкретно - притеснението от мисълта, че съществуват други начини на живот, различни от тези, определени от версията на божеството на определена група" (Рутвен 2006: 44-49).

Борбата срещу фундаментализма се затруднява и от липсата на общоприети представи и оценки на това явление.

Докато някои експерти смятат фундаментализма за несъвместим с демокрацията, други осъзнават, че религиозните движения разполагат с определението, че фундаментализмът е широк и гъвкав спектър от подходи и че много фундаменталисти одобряват демократичния избор.

Поради възгледа им за греховната човешка природа християните често разглеждат демокрацията като най-малкото зло, позволяващо на вярващите да организират усилията си за отмяна на неморалното законодателство и приемането на нови юридически норми, основани на библейската етика. Демокрацията също зачита достойнството на всички хора, като търси тяхното съгласие, не позволява властта да се концентрира в ръцете на ограничен елит, както и допуска свобода на вероизповеданията. Реконструкционистите подчертават, че републиканската форма на управление е за предпочитание, защото при нея е по-важна конституцията, отколкото мнозинството и неговите хрумвания. При тази система господства законът, а не мнозинството.

Сред ислямистите се води спор дали демокрацията е съвместима с исляма. Някои смятат, че ислямската система е уникална и няма връзка със съвременната западна реалност. Други твърдят, че ислямът е истинска и автентична демокрация, докато трети адаптират демокрацията към ислямските концепти и акцентират върху плурализма и човешките права. Умерените ислямисти в действителност са по-демократично настроени, отколкото светските националистични режими в мюсюлманските държави. Повечето от тях описват възможни ислямски модели на управление, удивително сходни със съвременните западни демократични системи и разпределението на властите на законодателна, съдебна и изпълнителна (Теофанов 2007: 25).

В идеологическо, политическо и социално отношение фундаменталистките групировки значително се различават помежду си. Например в лоното на исляма съществуват многобройни подразделения, които проповядват различни принципи и ценности.

За пример да вземем реформаторско движение от ХVІІІ в. за социално и нравствено обновление на обществото. Негов основоположник в Арабия е Мохамед ибн Абдел Уахаб, учен от ханбалитската школа. Уахабизмът налага таухид (единствено и единственост на Аллах) като основно учение в исляма. Той е реакция на предполагаемия нравствен упадък и политическа слабост на мюсюлманската общност в Арабия. Според уахабистите решението е завръщане към идеализираното ислямско минало чрез утвърждаване на монотеизма и уповаване на Корана и хадисите, а тези цели могат да бъдат постигнати, като се отхвърлят средновековните тълкувания на исляма и средновековното правораздаване. Уахабитите използват образованието и знанията, за да спечелят неверниците. Известни са със своята съпротива (в някои случаи яростна) срещу народния култ към светците, идолопоклонничеството, поклоненията при гробници и светилища, както и с това, че през 1802 г. разграбват шиитските светини в Наджиф и Кербала. През 1747 г. те сключват съюз с Мохамед ибн Сауд - основата, на която стъпва днешното кралство Саудитска Арабия. Техните противници ги наричат уахабити, но самите те се наричат муаххидун, или поддръжници на учението таухид.

През 1744 г. Мохамед ибн Сауд, местен емир от Неджад, област в Арабския полуостров подписва с мюсюлманския реформатор Мохамед ибн Абдел Уахаб споразумение, което да осигури (според френския ориенталист Анри Лауст) победа "на божието слово дори със силата на оръжието". След два кратки опита през ХІХ век Абдел Азиз, член на фамилията Ал Сауд, завзема Рияд през 1901 г. и покорява голяма част от полуострова, включваща свещените градове Мека и Медина. Така създаденото кралство Саудитска Арабия отстоява доктрината на Мохамед ибн Абдел Уахаб - стриктен прочит на исляма, основан на монотеизма, на отхвърлянето на нововъведения и на отказ от посредничество. То разпространява това схващане по-конкретно след 1973 г., когато настъпва бум на петролните приходи на кралството, което му позволява да финансира редица институции в мюсюлманския свят и да "изнася" хиляди проповедници.

Брус Лорънс, както пише Мализ Рутвен, твърди, че терминът "ислямски фундаментализъм" е създаден от Х. А. Р. Гиб, известен ориенталист, в книгата му "Мохамеданизмът" (по-късно, преименувана на "Ислямизмът") и се отнася за Джамал ал-Дин ал-Афгани, панислямистки реформист и политически активист. Може да се каже, че движенията и на Ибн Сауд, и на Ал-Афгани са проявявали някои от "семейните прилики на Витгенщайн: и двете включват радикална, а понякога въоръжена защита на религиозната традиция, която се чувства предизвикана или заплашена от модерността. Но и в двата случая въпросната "модерност" е усложнена от международната политика. Бойците на Ибн Сауд, следвайки традицията на Ибн Ханбал, Ибн Тиймийя и Ибн Абдел Уахаб, определено са фундаменталисти, имайки предвид начина, по който се опитват да върнат "корените" на исляма от VІІ век, без оглед на натрупаните обичаи, учения и традиции през вековете след това. Като майстор конспиратор, полемист и политически активист Ал-Афгани може по същия начин да се нарече "фундаменталист" от гледна точка на желанието му да се върне към чистите корени на исляма и на положените през целия му живот усилия да настрои мюсюлманските лидери да се борят срещу британския империализъм. Но далеч не отричайки изцяло Просвещението (една от семейните черти, приписвани на повечето фундаменталистки движения), отношението на Афгани към модерността е изцяло двусмислено. Мразейки империализма, той осъзнава нуждата от цялостна реформа на "мюсюлманската религия", която намира за развалена, изгнила и лоша. Духът му е по-близо до този на Мартин Лутер, отколкото да речем, един съвременен духовен буквалист като Джери Фолуел (Рутвен 2006: 40-41).

Фундаментализмът има пряка връзка с тоталитарния дух. Знае се, че понятието "тоталитаризъм" (лат. totaliter - "общо", всеобемащ, всеобщ, всеобхватен) възниква през 20-те години на ХХ в. в Италия. Особена актуалност придобива след Втората световна война, преди всичко на Запад. Карл Попър разкрива философските основи на тоталитаризма в книгата си "Отвореното общество и неговите врагове" (1945). Той превръща това понятие в идеологическо оръжие срещу комунистическата идея и практика. Политическите аспекти на това явление разкрива Хана Аренд в своя труд "Тоталитаризмът" (1951). Значителен принос за разкриване на същността на тоталитаризма дава Раймон Арон в съчинението си "Демокрация и тоталитаризъм" (1965).

Фундаментализмът не е безопасно заболяване на духа. При определени условия той се превръща в демонична сила, която заплашва по-нататъшното оцеляване и развитие на един велик идеал. Заедно с това фундаментализмът придобива широки мащаби и неговите метастази обхващат обществения живот, когато полярните сили в обществото са изравнени, противоречията - също, в резултат на неспособността на старите ценности да подхранват с нови импулси напредъка, а новите ценности не са изкристализирали, както по отношение на собствените си иманентни стойности, така и спрямо готовността на общественото съзнание да ги приеме и превърне в свое съдържание. Хегел пише: "Догматизмът е начин на мислене, проявяван в знанието и в изучаването на философията, той не е нищо друго освен мнението, че истинното се състои в едно положение, което е твърдо установен резултат, или също в едно положение, което се знае непосредствено" (Хегел 1969: 23).

Фундаментализмът като неизбежен свой резултат довежда общественото съзнание до склонност към себеунищожение. От друга страна, догматизираното съзнание не може да поеме отговорност нито за миналото, нито за собственото си бъдеще, защото то се опира на страха, демагогията, условността, самоунищожението, а не на убеждението и на една трайна позиция, изградена чрез собствено осмисляне на идеята за бъдещето. Догматизмът превръща обикновената заблуда в предразсъдък и го прави чудовищна сила, способна да донесе на човечеството огромни злини. Юрген Хабермас в своята статия "Догматизъм, разум и решение - за теорията и практиката в сциентизираната цивилизация" пише: "Догматизираното пристрастие не е обикновена заблуда, която лежи в основата на догматизма, по-скоро се е превърнала в предразсъдък, във "фалшиво съзнание" на една епоха, което е закотвено в институциите на едно фалшиво общество, и утвърждава неговите господстващи интереси" (Хабермас 1990: 90).

Оттук произтича неизбежното ни заключение относно фундаментализма в неговите многобройни превъплъщения, че и като състояние на духа, и като практическа разрушителна сила, той представлява сериозно предизвикателство за сигурността в съвременния свят.

ЛИТЕРАТУРА

Бърджън 2002: Бърджън, П. Л. Свещената война. В тайния свят на ислямския тероризъм. София: ИК "Прозорец", 2002.

Загоров 2002: Загоров, О. Философията като култура на духа. София, 2002.

Оксфордски 2007: Оксфордски речник на исляма. София: ИК "Рива", 2007.

Рутвен 2006: Рутвен, М. Фундаментализмът. София, 2006.

Соловьов 2002: Соловьов, Вл. Мохамед. София: ИК "Рива", 2002.

Теофанов 2007: Теофанов, Цв. Религиозен фундаментализъм и политически екстремизъм. // Път, 2007, бр. 7 (ноември), 24-29.

Хабермас 1990: Хабермас, Ю. Догматизъм, разум и решение. // Практиката. Антология. София, 1990.

Хегел 1969: Хегел, Г. Философията на духа. София, 1969.

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2012, № 12 (157)