Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОЖЕШЕ ЛИ ЛЕВСКИ ДА БЪДЕ СПАСЕН

Кристин Юрукова

web

Посвещава се на паметта на сподижника на Левски
Христо Сяров от Стара Загора

Спуснаха се от Общината много заръки и до откриването на Изложението на деня на Господаревото възшествие на Българския престол на Негово царско Височество Княз Фердинанд I, Покровител на Първото българско изложение, препоръките трябваше да бъдат изпълнени. "Баща" на Изложението беше Григор Начович, ама се говореше, че пръст в цялата работа имали пришълецът в Източна Румелия Захари Стоянов и старият пловдивски деец Иван Антонов. Заръките не бяха една и две - просто трябваше да се смае светът, Пловдив трябваше да събере силата си като застанеше пред очите му. От удвоения брой на фенерите по главните улици зависеше дали Пловдив щеше да замяза на Париж. Вода трябваше да се лее из пловдивските марани и суши. Умножаването на обществените чешми се налагаше и заради иностранците, чиято жажда също трябваше да бъде утолявана, ето, унгарци, чехи бяха поръчали цели влакове за посетителите си, не можеше да се излага градът, чиито дворове бяха пълни с мидите на най-изящни мраморни чешми. В това отношение трябваше да се настигнат Гранада и Севиля с фонтаните си. Шадраванът на Търговската улица щеше да се поднови и най-паче - щеше да му се докара вода, да не стои като риба на сухо. Щеше да се разбере тоже и дали гражданите щяха да се помръднат да поправят тротоарите, за да не газят в кал до колене дори и в центъра. Въобше нямаше да се пести както досега, водата нямаше да е само за пиене, но и за разхлада. За целта щеше да се уреди катадневното заливане на станционната улица и на продължението й за разхладяване. Немедленно се разпореждаше ремонтиране на калдъръма и станционното шосе, че калеврите на коконите и колелата на каруците, заточили се с жито, сено и добитък от Пловдивското равно поле, да не затъват в дупки. На градските агенти и пожарникари щяха да се раздадат нови униформи да не мязат на войници от бедстваща армия. За града на пловдивчани вече нямаше да важи думата фудулук - на гол корем чифте пищови. Коремът нямаше да е гол, а в кадифе и свила благодарение на похвалното старание на началника от Финансовото министерство господин Михалаки Георгиев, който щедро сипеше пари за издигане на Пловдив в Елдорадо на световната промишленост и народно хазяйство. Градът си разчиташе на издигнатите пловдивчани да се погрижат за него, така както не позволиха Русе да вземе първенството на Изложението. Имаше си Пловдив отдавна люде, дето следваха цивилизацията в самото й сърце, пък бяха едни от богатите й люде. Иван Евстатиев Гешов ли щеше да остане настрани, без да впрегне всичките си международни связи и опит още от бащината му търговско-банкерска къща "Братя Гешови". За какво се бе върнал от Англията, ако не да действа за въздигането на родината си и в частност на родния си град? Ами нали вместо да си стои в Манчестер, беше си заслужил смъртна присъда след Априлското въстание заради статиите си в "Таймс" като временен кореспондент по препоръка на американския консул в американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, член на Анкетната комисия, разследваща турските жестокости при смазването на въстанието. Сега ли нямаше да се мръдне, той, първият председател на Областното събрание на Източна Румелия, бивш главен редактор на вестник "Марица"? Или брат му Стефан, инженерът, нямаше да се включи в построяването на втори "Хайд парк" и чудеса като Айфеловата кула, дето все бяха рожби на такива изложения? Или главният инженер чехът Йосиф Шнитер щеше да гледа отстрани и нямаше да направи най-хубавият градоустройствен план? Той май го бе вече направил, та по него се извършваха отчуждаванията на имоти за терени на Изложението.

Културата и развлеченията щяха да са на най-високо ниво - от телеграфически апарат и фонограф до павилиона-сладкарница на Несим Авдаля. За забавленията и разтухата и за повдигане на културата беше предвидено и разрешение за столичния драматичен театър с Иван Попов, Антон Попов и Димитър Андонов да си построи сграда на терен на господин Н. Андониадис, за да играят представления през всичкото време на Изложението. Нека се види какъв напредък има българският театър от времето на "Многострадална Геновева". Щяха да се "командироват" от окръжните комисии по време на Изложението по един музикантин, за да бъдат веселени сърцата на стари и млади, на българи и иностранци. А за да не хукне всичко живо своеволно да забогатява баш на Изложението, когато трябва местните да се представят от най-хубавата си, а не от ориенталската си страна, щяха да се въведат строги правила за цените на хляба и основните продукти, но и за таксите за файтонджиите, на които да возят.

За всичко беше помислено - и за книга-календар с изброени ден по ден събитията на Изложението, и за вестник. Гражданите щяха да бъдат снабдени с красиви книжни лампиони, с които щяха да осветяват първата вечер на откриване на Изложението. Лампионите бяха в хармония с формата на павилионите, на много от тях стилът беше японски, дърветата бяха като зелени ветрила, а езерата в изкусната градина на Люсиен Шевалас, където се бе ширнало морно Изложението, сякаш също бяха уредени от някой вещ в източната философия японец. Епохата на българското икономическо възраждане и достигнато благосъстояние трябваше решително да изуми гостите, а изложители и град бяха в пълно единомислие. То и избуяването на градините около павилионите беше също една епохална история. Целият град се обзалагаше, че барем половината от десетгодишните дървета, бучнати на мястото, заето само от тръни и пущинак, няма да се хванат, но беше опроверган щастливо от "завеждащият зеленината" султански градинар швейцарецът Люсиен Шевалас. Всичко се раззелени на пролет, и алеята на белите чинари, и плачещите върби край езерата, и ясените, и тополите, Пловдив изведнъж се снабди с невиждана от други градове градина, та всички се чудеха и маеха - и обикновените посетители на Изложението, и представителите на европейски аристократични фамилии, вдигнали се да додат до Филипопол, както си знаеха града. Изобщо Пловдив имаше намерение да занимае целия цивилизован свят със себе си.

 

Един бъдещ изложител, фабрикантинът Христо Сяров, четеше вестник "Нашето първо изложение", издание на Пловдивска Окръжна постоянна комисия, беше събота, 8.02.1892 г., до тържественото откриване на Първото Изложение на земеделието и индустрията със светещи лампиони и царско посещение, с фърчащ балон, натоварен с наши бъдещи летци на балони, щеше да изтече още много вода. Беше си изпружил краката на ниското столче пред бумтящата печка и четеше прелюбопитни неща за себе си: "С удоволствие Ви съобщаваме, че известният у нас фабрикантин на разни обикновени, парфюмни и медицински сапуни Христо Сяров е заявил за едно твърде похвално и голямо участие. На мястото в главния павилион обикновеният сапун ще се представлява във формата на пирамида, която ще носи отгоре бюста на Ботева, пак от сапун изработен. Наоколо покрай тази пирамида ще бъдат изложени разни тоалетни и парфюмерийни сапуни, гроздове, овошки от мило. На самото място ще постави няколко преси - машини за отпечатване на калъпчета сапуни, които ще се продават за спомен от изложението. Не можем да се усъмним в това, че е "ербап" човек за това, което е намислил да направи: защото същият е взел участие в изложението в Букурещ и е взел златен медал."

Четеше славослова в газетата и той му звучеше нейде много отдалече, от неговата младост. Едни бейчета се бяха заковали пред казаните с врящата, пускаща мехурчета течност, сякаш е било преди сто години - било ли е, не е ли било - във фабриката му в Стара Загора и не мърдаха, пък нему му се щеше да се отместят и най-паче да си ходят, че ако се насочеха по-навътре в килерите и мазетата нямаше само калъпчета със сапун да намерят, а и други прелюбопитни неща, че фабриката си беше на пълно разположение на извършителите на Старозагорското въстание, както и собственикът й . "Ербап, ербап човек" - бяха напълно съгласни бейчетата в непомерно високата си оценка за него. "Първомайсторът на българския сапун" го знаеха и българи, и турци. Това го бе чул и на немски от собственика на виенската фабрика, където бе чиракувал, щом му сподели намерението си да започне самостоятелна дейност: "Вие ще сте първопроходец на българските сапуни!".

Смешна работа, игрите на мисълта му - как да направи нещо - наричаха кураж. Не беше туй куражът му, не това бе ербапството му, другаде бе то, ама добре, че заптиетата не знаеха къде. Куража си той държеше все за едно и също цял живот - лъвчето да се качи пак върху знамето и знамето да е побито в своя държава, не само в своя земя. Затова го и качи лъвчето още преди да засвети върху калпаците на април 1876 най-отгоре на фабричния комин на първата си фабрика в Стара Загора. Разхождат се старозагорци по стъргалото напред-назад така красиви и прелюбопитни както ги е описал д-р Богоров, пък все стигат до фабричния комин, за да бъдат поздравени от крачешия в небето на България и ревящ лъв. Да не му бяха изгорили фабриката при отстъплението на генерал Гурко, още щеше да я има, че много солидно я бе построил. Ама и другата му парфюмерийна фабрика в Букурещ и тя да не беше паянтова, какви приходи щеше да носи. Но не съжаляваше, ама никак, че я прехвърли в София, в България му беше мястото, стига емиграции. С какво само разточителство бяха описани гроздовете сапуни и пирамидата от сапуни негово производство! И отгоре Ботев! А защо само Ботев, защо не и Левски, с когото къде ти по-дълго време бяха споделяли живота си, отколкото с Ботев.

"Ама как така Ботев от сапун?" - Би попитал някой, ама не питаше. Както никой не питаше - "Защо учениците от еди-коя си гимназия или арестантите на еди-кой си кауш везят битки на четници със свила и се готвят тъй за участието си в Изложението?" Изложението беше пак повод и то какъв да си спомнят свидните на сърцето жертви. Както обичаше да върши цял живот едновременно по сто несвързани неща, та си го знаеха като черковското даскалче и като фабриканта, и като революционера, така не можеше да диша без родната мешавица от несъвместими неща. Страст му бяха пловдивските паянтови къщи, чиито кирпичени тухли обаче бяха с горди печати на "фабриката" на някой си предприемач, наел две-три циганчета да му ги омесят, те бяха опасани отгоре и накичени с гипсови орнаменти в "европейски" стил, та никой да не се усъмни във виенския им и французки барок. Често по тях се виеха драконите на тънките стволове на салкъми, от които висяха лилави гранки като златните украси по индийски претрупан храм, а в градината им можеше да се поседне на някоя остатък от антична колона, докато чешмата им бе съградена от мрамор с релефи с бикове с окичени в гирлянди рога, мрамор, очевидно добит от множеството мраморни блокове, които се белееха по тепетата и сред сокаците, захвърлени от гигантите на минали времена. В дворовете им можеше да срешнеш Вазов да ти изрецитира нещо от "Епопея на забравените", чиито стихове беше наредил зад прозореца на къщето, дето бе наел, на Сахат тепе. Или пък с него двамата можеше сладостно да изслушате чехкините-арфистки, дето свиреха по улиците и къщята. Вазов не по-малко от него ценеше достолепието и рахата на този град, от който въстанието сякаш никога не си бе отишло. Нали в адвокатската му кантора пред очите на града се бе мяркало онова баташко дете, което бе възпял. А къде можеше да се види Хамам, превърнат в Областно събрание с най-лекокрили стенописи, или казарми пак в най-ювилирен и изящен стил, ако не в Rumelia orientale. И преобразяването на Хюнкяр Хамам, и на казармите на 9-ти пехотен полк бяха излезли от фриволното и дълго школувано въображение на италианеца Пиетро Монтани, който в най-голям размах смесваше готически с индийски и марокански, барокови с ренесансови елементи, като тези елементи не бяха само в сгради в поверената му Източна Румелия, но и сред джамиите и интериорите на султанските дворци, чиито "главен художник" е бил.

Същото смесване на стилове се беше завихрило сега на Изложението, радостта да си жив сякаш се изразяваше чрез приумиците на кубета, арки, сводове, готически, японски, индийски, пруски, тиролски украшения по павилионите. А че Монтани бе истински художник, ставаше ясно не само от участието му в изложби в Цариград с маслени платна, но от въздействието на стенописите в Хюнкяр Хамам, където човек забравяше, че е в Областно събрание, а се отпускаше като сред приказка и очакваше отнейде си да се появи някоя баядерка, та да му изтанцува сладостно нещо. Навярно това обясняваше защо депутатите в Областното събрание бяха много по-витиевати, вдъхновени и отпуснати от тези в Княжеството. Гордост на града беше и обстоятелството, че дворцовият архитект Гринангер също се бе заел да строи павилиони.

Разбира се, че Христо или Тачко, както бе по-известен, щеше да вземе участие в Изложението, та то щеше да е най-голямата световна галимация от смесване на какво ли не, такова нещо изпускаше ли се. Жаждата му за авантюризъм веднага го насочи към бъдещия му щанд. Пък и си имаше вече хабер от изложение, златният медал, дето връчиха на сапуните му на Изложението в Румъния, не беше нищо пред кефа да си сред онова гъмжило. Колкото нови машини и чаркове гледа в Букурещ, толкова пъти се видя да отваря съвсем нови, различни фабрики в кой ли не бранш, лошо е всичко да ти е интересно, че не можеш да се спреш, искаш нещо ново, та искаш. Сега и тука какво ли ще донесат, ей чуе се за фонограф, дето и глас, и музика записва, за нещото, дето щеше да пуска не вино, не мед или мляко, а... светлина. Светлината ще гори през нощта сякаш е ден и като си чучнат на някое тепе ще си зяпаш и нощем Изложението. И това ако не е прогрес, здраве му кажи! За сума ти немски, френски, ингилизки, чехски, унгарски машини ставаше реч, та чак стопанките бяха в очакване, те си чакаха "Сименс" с шевните машини. За въздухоплавателя Годард ще е най-голямата суматоха, то ако имаше чалъм и той би се качил на балона му да огледа Пловдив отвисоко. Ако питаха него, трябваше да се вдигне нещо така впечатляващо като Айфеловата кула на скорошното изложение в Париж, та да остане в града и по него да се помни Изложението.

Изложението се изви в градината на Шевалас. На няколко само стотина метра оттук бе и къщата, издигната пак от вносния главен архитект на Източна Румелия Пиетро Монтани, за Софи и Люсиен Шевалас. Градините на Шевалас - и тази, и другата, огромната край Марица, бяха все смесица от градините на Версай и султанските градини край Босфора. Тук Босфорът беше голямото езеро, че имаше и още две. Имаше пещера, дето съвсем на истинска мязаше. Изобщо илюзията вършеше голяма работа и българинът почваше да свиква, че без илюзия вече и търговия няма. А империята на султана участваше на изложението с българска стока - охридска пастърва, дебърски дърворезби, везби от Струга. Градът беше ошашавен от шемет, възторг и опиянение. Възторгът, че са станали пъпа на света при наличието на толкоз много чужди фирми и изложители. Идват хора от другия край на земята и се слисват - я, тия българи що умеели и що произвели.

Христо Сяров скиташе между павилионите като в нов град. Стопански планове на гори, до тях - хербариуми, препарирани птици, препарирани животни, спиртосани водни животни. И после животните не на целия говежди пазар, а на всички говежди пазари на страната, полегнали на тревата на снимка. За техен фон - горски разсадник. Пред тях - сурови кожи, козина, вълна, ярина, юфт. В Костюмния павилион можеш да се навлечеш с какво ли не - с чорапи, пешкири, потури, ватени гащи. С някоя диканя или плуг от Павилиона за местни земеделчески оръдия можеш да навлезеш в планините от червена арпа, просо, жито, решили да конкурират силуета на Родопите. Гайди, цигулки, гусли. Бръснарски легени. Плетен портрет на Н.Ц.В. от арестант Искрю Иванов. Арестантски изделия, плетени от мъниста. И мебели, любовно сковани и лакирани от арестанти. На улици са разпределени павилионите. На еди коя си улица - пафти, кандила, броеници, шнурове копринени. До тях обаче - останки от знамето на Христо-Ботевата чета. Изложител - Петрунка Т. Обретенова, сестрата на Никола Обретенов. Сред метафизиката на изложеното градът, нацията ставаха една неизмерима величина, много малка и много голяма. Ей затова обича да скита из улиците на Първото промишлено-земеделско изложение, сред българските потайности, пазени от алеите с платани, кедри, тънколистни върби... Това струпване трябва да създаде на човека усещането, че тепърва всичко ще се открива, само дето се иска много ровене - и в душата ти, и сред външните привидности. Абсурдът на съществуванието - сред абсурдното поставяне едно до друго на несъвместимото и несъизмеримото. Насред труфила, шалчета и всякаква кинкалерия се мярват онези наивистични гравюри още преди въстанието с настръхнали четници, стъпили на високи скали, но ето че скалата се оказва Вола и на нея е стъпил Ботев, а развятото знаме е съвсем истинско, не е нарисувано, нищо че са само останки от знамето. До останките от знамето са пушка шишане, пушка чифте, пак съвсем истински, току-що изпуснати от някоя въстаническа ръка. До тях - разни фотографически снимки на Карастоянов. Всичкия разкош наоколо заснимат фотографическите снимки на Карастоянов и на другия другар на Левски - Георги Данчов, председателя на Чирпанския революционен комитет, който като Тачко си е жив и здрав и участва бодро в Изложението, и то как само участва, те двамата, откакто се помнеха, все участваха в най-важните завери на своето време. Ами цялата сцена на павилионите и уличките, които образуват, е мизансцен от Данчовата глава. Помощник-кметът на Пловдив е наредил всичко това сякаш за да може да го щракне фотографическият му апарат. Защо да ходи по света да го снима, я да докара света в Пловдив, пък ще си снима колкото си иска. Фотографическият апарат на Георги беше добре използван още при заточението му в Диарбекир, откъдето бе търтил да бяга, за да не пропусне да участва в Руско-Турската война. Русите го бяха хванали като шпионин на границата и за малко да бъде екзекутиран не от турците, а от руснаците. Накрая бе пуснат, за да бъде част и от следващата завера в живота си - Освободителната война. Над цялата симфония се движеше диригентската палка на заместник-кмета и един от главните планировачи на Изложението Георги Данчов. Не че Георги Данчов имаше отделни съградени павилиони като главният архитект на Изложението, заселил се в Пловдив чак от Швейцария, но идеите нашироко баш той ги даваше кое къде да е, за да въздейства, как да бъдат представени диаграми за напредъка, как да са увити тайнствено в растения павилионите. Георги като Тачко Сапунджията не само беше сърдечен другар на Левски, не само му бе гласил фалшивите тескерета, но и беше художник, а като зографин беше привлечен от хубостта във всичките й проявления. И ето какво вдъхновяващо нещо се бе получило. У бай Иван Арабаджията Христо бе видял цял сноп негови грамадни икони, подарени му от Георги Данчов, ей така щедър си беше големият човек, завиди му на бай Иван Арабаджията, истински му завиди. Но пък иконите на Георги се бяха изсипали като мана небесна над целия град и околностите му, та навсякъде можеше да се помолиш пред създанията на неговата душа.

В пространствата на Изложението България просто си е разтворила душата, който иска, нека да рови в нея. Вятър правят крилата на модела на вятърна мелница от Анхиало близо до неговия щанд, вятърът го сеща в косите му, роши ги, скрежи ги ветрецът между тепетата, смесва ги с онези отрязани коси на Дякона. До вятърната мелница е модел на параход, готов да отплува след Колумб накъдето си иска. В голямото езеро разхожда пътниците кораб нормален размер, не модел, за 16 души, корабът е кръстен на името на Ангел Кънчев. Гледа корабчето, гледа върбите, зазяпали се в образа си в езерото, и му се мярка в съзнанието една гемия, призрачно се плъзга гемията с него и Василя Левски, от Влашко до България и обратно - тяхното вечно околосветско пътешествие. Вятърът, дето роши косата му и я смесва с русите власи на Левски, разгръща страниците на вестник "Пловдив", който някой е забравил на една пейка на изложението до фонтана в квадратния двор на Главния павилион. Вестникът се издава вече сума ти лета от Семерджиев. Но има и един друг Семерджиев от Батак, батачанинът е сега и адвокатин, но само преди петнадесетина години е бил сред децата, отвлечени през въстанието. Баща му можал да претърси околните села чак след Освобождението, та си го намерил, жив и здрав. Сеща се за него, защото го мярка нейде сред щандовете на училищата - Пловдивска държавна реална гимназия Александър Първий, Американско девическо училище, Пловдивско девическо училище на сестрите от орден Свети Йосиф, зад тях се провижда Епархийското училище с помощник-учител Левски.

Наблюдава Сяров суетнята и схваща, че наблюдава преобразяване на материята като това в казаните на неговата фабрика. Поела си е вече пътят България, пък Съединението вече не е само в главите и в гимнастическите дружества, другата България - още под турско - се обажда чрез участието със свои стоки от името на Империята, към която официално се числи. Не са поели българите само семето на прогреса, от чарковете и мелниците, от които се бе възхищавал Каниц в книгите си, бяха стигнали за няма и четвърт век като едното нищо до машините и фабриките, отприщила се бе енергията, вече не можеше да се озапти. Воден от типично българското "око да види, ръка да пипне", народът се тълпеше в самостоятелния павилион на учителя по математика и собственик на първата модерна фабрика Васил Карагъозов от Габрово да види как с машини могат да се изкусурят одеяла почти толкова добри като ръчно тъканите родопски одеяла. "Виж, и булката на Княз Фердинанд сигур иска да си купи я одеяло, я покривка или завеса за Княжеския дворец" - предполагаха, когато самият Княз Фердинанд с жена си Мария Луиза Бурбон-Пармска царствено възходи в приказния частен павилион на Карагьозов, изписан от Виена. А в туй време кубето на павилиона "Карлово" на Евлоги Георгиев лъщеше самодоволно.

Бая му мина на Тачко Сапунджи през главата, но все най-лошото го подминаваше, ако и със свещ да го диреше. Да не повярваш, че я докара дотук. Можеха да го ползват като най-сведущ свидетел на една епоха, която не свършваше, най-българската епоха. Защо идваха при него, черковското даскалче, някога цели села? Ами това даскалче не ги плашеше като другите даскали и само не се плашеше много-много, все намираше изход от случая. Прилягаше му да се меши с хората и с най-ценното на хората - децата им, когато хортуването ти с хората ти е първа радост, откъде ще дойде трудността да даскалуваш. Ами той затова и сега цял Пловдив знае, както едно време Стара Загора или Букурещ и Белград, а за село що оставаше. С което и предприятие да се захвана, все печелившо го изкара. Преуспяваше в начинанията си и туй то. Кой е мислел, че свободата е така близко? Изпълниха се с Дух Свети на революцията, биха се, мряха, ама синовете им сега, не внуците им, а още синовете им си имат своя държава. "С нас ли си, или против?" - трябваше да пита народа, кога обикаляха с Василя Левски. "Участник във всичките му трудове" го беше назначил Левски при обиколките, ако се използваше езикът на Евангелието, и за "помощник в служението му на народа". И никакви трудности не му идваха много. То работата в Организацията бе досущ даскалуването - трябваше от души да отбираш. Като даскал опозна цялата кааза. Като работник в Организацията - цяла България. Благовестяха създаването на българска държава. Животът му бе една безкрайна редица от люде. За людето все имаше някоя лакардия. Даскалчето, дето смешки пуска и ще те изслуша сякаш си му баща и майка - тъй го знаеха при даскалуването. И се натискаха да записват децата си при него.

С другия помощник-даскал от легията - Левски - се сдружиха бързо. "Да не сте братя - питаха ги, - руси, синеоки. Пък пеете, пък се смеете." "Скитня си ти, майка, гледай скиторенето да не ти стане занаят. Избери си барем занаят, дето ще е свързан с митлосване, ама занаят да имаш." То горе-долу тъй стана като хукна с Левски из България - занаят бунтовник, дето нийде се не спира за дълго. На кого да обясниш къде си се губил по Влашко и Сръбско. "Сигурно на търговия се изучи в странство" - подхвърляха му кога се мернеше из Стара Загора. "А, на учение бях, високи науки захванах." "Е, ти си ни учената глава, я!" - Хабер си нямаха за какви високи науки в Легията им говореше. Хора като Левски бяха неговото школо, отъркал ли си се веднъж до тях, няма как да не търсиш все люде от техния калибър. Изведнъж си разбрал като какъв искаш да си и с кого искаш да се съешаваш, че душата не е за продан, нея не можеш да насилваш. Той и водачът на Легията беше странен, та невъзможен образ, дето вика Вазов. Кога Тачко се бе замислял нещо за езика български, отгде бил и колко бил стар, но ето че водачът на Легията на всеки един войскар в Легията окачи на ръката Ключ болгарского язика, негова си книжка по въпроса, никой да не може да се отърве вече от правдата за древността на българските повестности. И нямаше как с този ключ да не отключиш древността и да не надзърнеш в нея. Надзърнеш, а там - народ стар, прастар, от коляното на Ной, от който другите вземали думи да им се развърже и на тях езикът. Какъвто си бе любопитен и ревностен за знания, веднага осъзна, че трудовете на водача на Легията са и трудове европейски, Европата трябваше да се заслуша какво вели той, щото инак себе си нямаше да разбере. Господ го бе хванал за ръка и го бе довел до Георги Сава от Котел. "Същи трако-славянин си." - Бе го посрещнал войводата и взе да си хортува с него за Августа Траяна и за завоюването й от Крума. И после все го питаше за някои словца на заарлийски. На Тачко дяволски много му харесваше как говори котленецът, каква осанка има и какви дрехи носи, и той си падаше малко франт, гледаше терзията му да не притупва нещата, а какви да е калеври не купуваше. Тази тяга към старината сбираше Христо с монаси-таксидиоти и пълнеше най-ценното му - библиотеката - не само с "Горски пътник", но и с книги от торбите на Матей Преображенски-Миткалото, с историите на отец Паисий и отец Спиридон Габровски, с приписки на неизвестни монаси.

Като го питаха: "Какъв ще станеш?", не им отговаряше: "Бунтовник", щото то да не би да бе за всяко ухо, а "Фабрикантин". На шега, на истина - стана ли фабрикантин - стана. Туй фабрикантин тръгна след бунтовник, но после си вървеше заедно с него. Коминът на фабриката трябваше да дими под свободно небе.

"Записах се войник в българската армия!" - Не можеше отначало да обяви на родителите си, но пък му беше радост велика да се схваща част от новосформиращата се българска армия. С Левски си мязаха и си бяха лика-прилика, та като тръгнаха двамата да будят България, им беше драго да са заедно. Христо винаги знаеше кой е водачът му, прекланяше му се и го следваше, клетва му беше дал во веки веков. И сред дим и пушек все неговото име споменаваше като Господнето. А колкото повече го следваше, толкова повече се укрепяваше вярата му в него. И за него можеше да рискува всичко, изобретателността му беше впрегната в мисъл за Василя. Величайшо постижение беше свалянето на печатите от чужди тескерета за нуждите на тескеретата на Левски. В тази си дейност Христо можеше да се състезава с Георгия Данчова. Помагаха му за туй разните алхимии, дето бяха в главата му далеч преди да започне да фабрикува сапуните в собствена фабрика. Между него и Василя, още като се зърнаха, се настани едно невиждано и нечувано доверие, каквото нийде го нямаше. Сякаш си седяха в двора на бащината къща, дали в Карлово, или в Стара Загора, все тая, и си приказваха сърдечно. Без доверие как щеше Левски да му позволи да споделя дните и нощите му ден по ден, нощ по нощ цели години. Без доверие как Левски щеше да му разкрива образ по образ цялата Организация, цяла-целеничка. Ако друг бе допуснат да узнае едно или десет лица, на него му беше разрешено да знае всичките. На тепсия - цялата Организация, Боже, каква власт му беше пъхнал Василя в ръцете, каква власт над човешките съдби.

"Черковското даскалче, дето е като сянка на Дякона и все го сподиря" - така си го знаеха. "Ти ще си ми дружина!" - посочи си го Василя и не се поколеба повече никога. Тъкмо Легията беше разтурена и Христо мислеше да поеме личния си път към фабриката, дето щеше да съгради. "Тъй лесно било да ни натирят! Българина все някой гледа да го използва за нещо и да го захвърли!" - На едно мнение бяха за края на Легията. "Хайде, дружина!" - и двамата с Дякона си направиха своя си Легия, Легия от двама души, Левски му беше воеводата, той беше войникът и се впуснаха из Българията да сбират другата армия. Овършаха толкоз разстояние, че никой не можеше да им е конкуренция. И Левски сам видя и усети, че го бива за тази работа. "Абе, даскалче, за цяла България ти стана школо, слушат те със зяпнала уста. Много си падат по тебе тези селяни, даскале, откъде имаш толкова верни думи за тях? Речеш нещо, а човекът ни се дърпа, ни шикалкави - "Щом даскалът го казва, значи е баш така." И ти доверява живота си, имота си, челядта си - "Той даскалът е учена глава, той няма да ни подведе, и ние ще живеем вече като хора." Усещат, даскале, че и зъбките им познаваш и ти връчват душичката си." За Христо това митлосване от град на град, от паланка на паланка има и друг резултат, не само бунта - узна колко свестен народ се въди на тази земя и колко наспорен с дарби и умения, с вяра и науки народ. Колко доброта се бе сгушила в българската душа и чакаше да бъде като жар раздухана. И усети колко очакване се бе нагнетило в тази душа, докато върволицата на народа му се изнизваше пред очите му, не десетки, не стотици, а десетки и стотици хиляди познаваше като най-възторжени бранници.

Залавянето на Дякона бе личната Голгота и на Тачко. И как нищо не я предизвести? Никога не се отърсва от спомена за нея. От незнание изпуснаха Апостола, от глупаво незнание. Не можаха да предусетят мисълта на вразите си - накъде ще го помъкнат. Беше го издигнал Бог измежду народа им, а допусна да погине. Думи срещу Господа никога нямаше да вдигне, но и никога нямаше да разбере защо се случи така. И сега, като крачи през Изложението - "Ето и това можем, и това", не може да се отърве от усещането, че това е някакъв общобългарски събор, дето винаги се е организирал, откакто имаше българи и пак начело на цялото е Левски - да сме равни на другите народи.

"Да бях с него, нямаше да го заловят!" - безумната мисъл прониза безумното му отчаяние в момента, когато научи някога онова, което не смееше и да си помисли, да не привлече дявола. Не можеше да не се обвинява, цял живот щеше да се самообвинява, всичките му ратници трябваше да се обвиняват, че бяха допуснали недопустимото. Как тъй Левски в ръцете на душманите му, смисляха ли те какво означаваше това, всеки друг можеше да е в ръцете им, но никога той. Надеждата на България опленена. "Господи, защо не бях с него непрестанно? Нали двамата с него захванахме голямото дело, къде свърнах, та ние двамата бяхме непобедими. Колко години скитосвахме с него без нито един провал, без нито един арест, как нищо не ни се опря. Дружината ти е дружина, защото е винаги с тебе. А не на стотици километри разстояние. Има мигове, в които ти продължаваш да живееш, докато си жив. Върви си животът, навървят се събитията, но ти се движиш през годините, неизлизайки от този белязал съдбовно живота ти миг. За него този миг беше мигът, в който узна за залавянето на Дякона и усилието да бъде освободен. "Дано да не съм прекалено далече, та да не мога да го настигна, докато още може да бъде спасен!" Привикнал беше към всекидневни подвизи, когато скитореше с Левски, а готов ли беше за решителния подвиг, дето този път начело на дружина щеше да извърши. Молеше се тогава, беше ужасно деен, какъвто ставаше винаги, щом усетеше съдбата да се стоварва отгоре му: "Ще те спасим, Дяконе, ако ще земята да пробием, ще те спасим, каква ще е България без тебе?" И тъй като майка му с млякото си му беше дала да има хладна глава при всякакви страдания, както в себе си плачеше, тъй търчеше в треска да урежда избавлението на Дякона. Душата му бе допуснала само това послание до себе си - Дяконът е жив и здрав и може да бъде спасен. Кой да го спаси, ако не верният му другар Христо Сяров от Стара Загора и другарите му от Старозагорския комитет. Много кариери беше имал Христаки Сапунджи, но ако в тази кариера - на спасител на Левски - беше успял, колко славен и пълен до горе с радости щеше да е животът му до него. Сигурно и друга България щяха да изградят с Дякона.

В родната Стара Загора съвсем не е той само авер на Апостола, събират се другарите му в гостната на Никола Пантата - и Атанас Узунов е там, и Кольо Ганчев, и Никола, и Дончо, и Цанката, и Милошев. С оръжие ще обърнат историята! Трябва само да се реши как най-добре да се измъкне Дякона от лапите на властта, преди да е станало късно. Решението трябва да е единствено правилното. Е, това е мъката - да прецениш на мига как да действаш. Господ ще им помогне да вземат правилното решение. Трябваше да се предугади къде ще го водят - в Цариград или в София. Каква ти София при такъв опасен бунтовник на Османската империя! Ще се вземат сума ти важни решения - ще отвинтват ли винтове по железопътната линия Одрин - Цариград, ще правят ли засади по нея и кой къде ще е. Решава се сформирането на въоръжена чета. Докато се обмисляха саботажите и създаването на суматоха за измъкването на Левски, техният водач беше доставен безпомощен в турските казарми в София и цяла България се вледени, ледът покри пътищата, стрехите, сърцата. "Защо, Господи, не ни даде вярното решение? Защо не ни каза къде ще го карат, толкова ли сме грешни, че не ни го разкри?" Какво можеше да предполага Дяконът за своите ратници, щом никой от тях не се мярна пред каруцата с жалките заптиета? Беше ги очаквал, но напразно, тогава можеха ли да повярват в достойнството си? Къде беше народът му? Викаше го, но никой не го чуваше. "Дяконе, не е така, не е това истината..." - виеха душите, но и над тях тежеше проклетият лед, та и техните думи глъхнеха и никой не ги чуваше. Разделиха се с Дякона, без да могат да му поискат прошка за несъстоялото се освобождение и спасение.

Мигът е в него, мигът и сега го развежда из Изложението и всичко трябва да бъде видяно през погледа на Дякона.

 

Павилионите на фамозното, нечувано и невиждано, с нищо несравнимо Пловдивско изложение напомнят на току-що разпънати юрти на номадски стан или на пагоди, озъртащи се деликатно за гейши с кимона с вишнев цвят. Или на зимни хижи на немския кайзер, които можеха да оценят изложителите от Круп. Езерото, мостчетата, надвесналите над водата клони създават съвсем екзотична японска обстановка. Каруците на селяните от околните села вдигат невъобразим прахоляк, облаците от прах червенеят с тухлен цвят под късните слънчеви лъчи. В сякаш юлския пек като в мираж се мярка длъгнестата фигура на Драган Манчов, нарамил сам вместо магаре поредния самар книги. Не бе успял наименования от Вазов "брате Манчов" да натрупа суха пара като Христо Данов, та затуй книжлетата на изданията му бяха все "пиеса в 1 екземпляр", "роман в 1 екземпляр". "Ех, не знаеш граматиката, брате Манчов" - обвиняваше го поетът, след толкоз издания - беше ли я научил Драган Манчов? Ако Манчов бе чул мислите на Тачко, като нищо можеше да отвърне какъвто си беше чист и приемащ нещата едно към едно: "Е, господин Сяров, може ли така, ами аз имам издания и по два екземпляра - тук комедия от Дора Бързицова в 2 екземпляра, Ян Собески - 2. Да не говорим колко ще хлътна с този Календар на търговията 91-92", ако не вземете Вие и всички Ваши роднини и познати да купите барем по 1 екземпляр, пък защо не и няколко - за раздаване. Нали сте патриот, той е за патриоти." Всъщност списъкът на произведения на Издателството му бе дълъг-предълъг като брадата му. Манчов не бе останал ни миг през съзнателния си живот на възрастен без издателска дейност. Първата му печатница беше печатницата на Христо Ботев, а след Освобождението си имаше скоропечатница, връчена му от руснаците. Още от началото на осемдесетте години учители и ученици знаеха името му по цяло българско, "Бащин език", "написа Д. В. Манчов", по неговите буквари се учеше, на изданията се мъдреше "Книжарница Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов, Солун", навсъде беше тази книжарница - в три различни края, където имаше българи, които искаха да учат децата си. И землеописания, и географски карти, и сума ти учебници бяха излезли под скоропечатната му машина, но те бяха като невзрачни тефтери пред разкошните аристократични издания на Христо Данов.

Земеделческият павилион беше на път на Христо, пък му беше и много драг. Гърдите му се пълнеха с доволство, докато се шляеше сред пирамидите от просо, арпа, жито. Харно, харно, чифлиците на новоизпечените чифликчии можеха да изхранят Европата. Отвсякъде се чуваше "Тачко Фабрикантина или Христо Сапунджията", Христо заместваха с Тачко, "черковското даскалче" беше забравено. Отсреща му извъняха звънчетата от кабриолета на сина на един от чифликчиите, цяло Ново село беше негово. Кабриолетът бе гланцов и лъскав като калеврите на младежа, който слезе тъкмо пред него, беше го видял и не искаше да го подмине. Някога баща му не бе успял с четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа да изгние в крепостта Сен Жан Д'Арк на заточение след Брациговското въстание. Де седне, де стане, сега и синът все за въстанието говореше и за невероятната брациговска чест. Той скочи пред нозете на натоварения Манчов:

- Заповядайте, господин Манчов, дайте ще откарам книгите Ви където е нужно с кабриолета, може ли в този пек така да се товарите.

Манчов се дръпна назад сякаш искаха да му крадат книгите и решително отказа, като брадата му незнайно как щръкна.

Разговор между двамата не стана, понеже вятърът отвя Манчова към един друг пловдивски Дон Кихот, с когото много се ценяха поради близките си чутовно непрактични характери. Най-смешното беше, че взаимно се коряха за тази си непрактичност. "Ти, бае Манчов, издаваш книгите на кого ли не, дето ти се примоли, ама недей тъй, стискай си парите, един ден да не си идеш от този свят на сламеник вместо в богата къща." Напук на съдника си сякаш Драган Манчов беше подготвил специално за Изложението "Календар на търговията за 1991-1992", който му бе струвал бая пари. Нали туй Изложение беше своеобразен отчет - дотук сме я докарали, никак не е лошо, нещата са взели своя естествен ход, ей, и братът на Александър Батенберг, икономистът, тъй мисли за нас, че сме богата страна и справедлива. "България е по-богата от нас, защото тук я няма класата на нищо нямащите като при нас" - все разяснява брат му на богатата Европа. Бай Недко, той беше безспорният пловдивски Дон Кихот, чието донкихотстване никой нямаше намерение да оспорва, винаги бе наясно кой какво е казал и можеше напълно да му се вярва, той водеше вкъщи абсолютно доброволно и без никакво заплащане от когото и да е нещо като Дневник на България, като записваше и събираше снимкови доказателства за събитията ден по ден, час по час. Сега двамата имаха сто важни теми за обсъждане - между тях неосъществената скулптура "България - покровителка на земеделието и индустрията" на Антони Пиотровски и скорошните публикации на "Под игото" в Сборника за народни умотворения. Хич и нямаше за какво да спорят, защото проектът на Антони Пиотровски беше спечелил сърцата им. Защо обаче не бяха сложили тази тъй похвална скулптура пред Главния павилион, дето й беше мястото? Нямало пари, ами то за общото първо трябва да има пари я. Ей, едно време, през Възраждането, като направили безплатно училище за беднотията и като преподавали в него даскалите така добре както нийде другаде, що станало, юрнали се богаташки деца - искаме да се запишем. "Не може, казали им даскалите, това е школо само за бедни. Който е богат, да види как да си намери учители като нас." Сиреч - вие, като сте богати, защо не давате на бедните. Двамата се запътиха към картината на Пиотровски, представена в Главния павилион на Изложението. Тя представяше събитията в Батак така живо, че онемялото множество минаваше край нея като край жива картина, възсъздаваща станалото. Пиотровски беше поляк, а чехът художник Ян Мърквичка, приел българското име Иван, почти от пръкването на Източна Румелия беше на вярна нейна служба, дотолкова, че сънародниците му пишеха статии за това как българите са го купили за много злато. Доскоро той беше учител в Гимназия "Александър I" в Пловдив, градът беше извънредно поласкан от изложбите му, на които плодовете и зеленчуците по пловдивските пазари светеха като купчини от скъпоценни камъни, а селяните и селянките бяха тежко облечени царе и царкини, окичени в сребро, с везани със сърма, мъниста, коприна носии. Как да обяснеше Мърквичка на сънародниците си, че българите бяха отключили сърцето му истински за живописта тъкмо с живописността си. Нийде ги нямаше тези носии и тези пъстри гледки, тези красиви лица, тези пълни пазви и бели ръце, та той си стоеше в България, рисуваше си и не мърдаше оттук. В Главния павилион можеше да се види портретът на патриота д-р Петър Берон от другия патриот и възпитаник на Мюнхенската академия, другаря на Георги Данчов, Николай Павлович. За Тачко Сапунджи много важен бе и портретът на Христо Ботев, защото бе излязъл изпод ръката на заарлията Антон Митов. Приближи се досами платната на "Жетва" и "Жетварка" на Иван Ангелов, за да вдене как тъй светят. И Тачко се запита как се произвеждат тези бои и дали той не може да се залови с тази работа. На всяко нещо диреше обяснението.

Синът на познатия му брациговец го покани да му покаже щанда си. Личеше си, че собственикът на щанда беше от семейство, притежавало дъскорезници из целите Родопи. Щандът му беше обкован с меденеещи дъски, от дърво бяха и отделенията за жито, просо, ярма, кюспе, шарлан и какво ли не, над всичко надвиваше ухаенето на смола. "Само новоселските мисирки още не си докарал" - засмя се Сяров на боллука. "Боллук, бае Сяров, - отгада мислите му момчето, - но няма кой да го събира. Братята ми всички се изпариха из странство яко дим, всичко се юрна да учи, а аз, дето във Францията съм се изучил, не мога да си упражнявам професията, понеже трябва да садя и да жъна, тази земя на мене чака. Не щат братята ми поля, не щат ниви, на, засадил съм и тяхното, няма да става на келеме, я. Направих 500 дка с ябълки, всякакви сортове, 300 дка с праскови, цели села заселих на чифлика, да имат работа, а аз - кой да работи. Баща ми като се върна от заточение, всичките си складове за дървен материал продаде, и в Пловдив, и в Одрин, и в Цариград да купи този чифлик, та аз ще го зарежа ли, никога." На Тачко му беше извънредно приятно да слуша и за чифлика, и за борбата на момчето, която беше като неговата - за утвърждаване, и за братята му, дето се изучават из странство. С лека носталгия Тачко наблюдаваше с каква скорост децата на видните пловдивски семейства осъществяваха това, което бе и негова мечта някога на млади години, но колкото и да бе свикнал да носи две и повече дини под мишница, нещата все пак си имаха границата. Та изведнъж от Молловите някой бе завършил фармацевтика, от Търпомановите и Груевите - медицина, от Стойковите - архитектура, от Радевите - строително инженерство, бяха отворили аптеки, лекарски кабинети, архитектурни бюра, строяха къщи като в Лайпциг, Грац и Виена и Пловдив вече беше град със своя интелигенция. Мнозина от тази интелигенция бяха децата на селяните, които бяха слезли от Родопите или бяха придошли от околните села в предишното поколение. И на него му бяха построили къща, не пощя модните украси с гипсови корнизи и глави, искаше нещо солидно, масивно и с много стаи за много деца и внуци.

- Хасане - извика брациговецът на възрастен турчин. - Ела, почерпи госта с розово сладко. От розите ни в Брацигово е, там всичко продадохме, но розите оставихме, не ни даде сърце да се разделим с това поле рози.

Изложителят от Ново село проследи погледа на Сяров и обясни:

- Ратаят ми остана от стария сайбия на чифлика, турския бей, от когото го купихме. Беят се изсели, но ратаите му до един останаха тук и слава Богу, знаят пулса на всяка педя земя.

- Дай да ходим до Велегановите - предложи Тачко, - едно време при тях се е ходело не само за бронзова украса за врата или за бронзов свещник, но и за бронзовите лъвчета за калпаците при въстанието. Ти тогава беше във Францията, ама ние знаем тука какво изкарахме. Виж как Бог си знае работата, баща ти на колко беше кога го завлекоха в затвора в Одрин и на заточението.

- Около шестдесет.

- Виждаш ли, и е оцелял.

- Десет процента са оцелели, но и той сред тях, Божа работа.

Вътре безмълвно стърчаха няколко светогорски монаси, които може би избираха нещо за манастира си. Насред бронза на Велегановия щанд бяха като в дворец. Отблясъците от черковни свещници, звънчета, абажури и всякаква църковна утвар се наслагаха в неописуема красота.

- Сякаш образуват венец за Иван Велеганов - мислеше си Тачко. - Камбаната им би при посрещането на Бураго, а сега могат да изумяват целия православен свят на Изложение. Чудни са пътищата Господни.

Един от братята Велеганови - Иван - не само бе лял лъвчета за калпаците на Априлското, но и бе оставил костите си във въстанието.

Отвън вестникарчето протяжно викаше:

- Вестникът на Семерджиев, вестник "Пловдив", кой още не си е взел от вестника на Семерджиева.

- Запознайте се - Тачко мреше да запознава людето един с друг, още в Организацията беше известен с това. И Дякона беше запознавал с всичките си приятели, а и с най-далечни познати от Стара Загора, пък се беше стигало дотам, че Дяконът понякога бе отвръщал: "Абе, Христо, ма как така ще ме запознаваш с мой добър съратник. Ами той е в Организацията, откакто си ти в нея."

Представи ги един на друг, пък допълни:

- И това е господин Семерджиев, само че не вестникарин, адвокат.

Адвокатът можеше с часове да говори за фирмите, които бяха окачили табели на Изложението, че беше един от най-известните адвокати в града..

- Много от тях съм консултирал, за много зная как от нищото тръгнаха. Има и неща, дето не са за казване. Странно нещо е животът. А моят - да не говорим. От странно по-странно. Бях отвлечен като дете през въстанието от Батак с други деца, оживях благодарение на един старец, бай Ахмед. Като видя как ме тормозят сайбиите ми, взе ме при себе си, с власт беше, не можеха да му скършат хатъра. Старецът идва в кантората ми, тъкмо бях станал адвокат, бе се емнал от далечното си селце, бе изпотрошил сума ти пари само за да види, че съм станал човек. Пловдив си е една съкровищница от спомените от април 1876 година. Това му е златото, златото на спомените. И Иван Велеганов, Бог да го прости, цял Пловдив още го жали.

Адвокатинът сякаш бе чул мислите Тачкови, та произнесе неговите мисли за жертвата, която Велегановият род бе дала.

Драган Манчов е щръкнал зад тях точно като призрак и взема моменталически думата. По-странна от неговата била съдбата на брат и сестра от Батак. Сестрата била отвлечена чак в Одрин. Добре, че един добър човек на мига се влюбил в нея като я зърнал, та я поискал за жена. С това й било спестено много. Дошла 1912 година и българската войска превзела Одрин. Едно войниче удивено съзряло, че една кадъна се покланя на загиналите български войничета. Проследил я, заговорил я, тя го поканила вкъщи, не се познали, от дума на дума разбрали, че са от едно село, от една махала, от една къща. Били брат и сестра! Вкарала го в молитвената й стая, съпругът й позволил да си се моли на своя Бог, в тази соба никой друг не влизал. Двамата да благодарят на Бога, че ги е събрал. Е, това била нашата българска съдба.

Брациговецът не искаше да изпусне момента да си похортува с толкова известен издател и списател, от чийто буквар "Бащин край" и той бе учил. Темата бързо я намери - въстанието.

- Ако Батак бе имал брациговските укрепления, щеше ли да има този ужасен край. За мене водачите ви са виновни, бае Манчов. Как в Брацигово сварихме да дадем подслон и храна на толкова села, дето се прехвърлиха при нас? И как такава дисциплина въведохме, то стотници, то хилядници, то радиловска артилерия. А при вас - назад и бегом от окопите вкъщи. На Спартак гладиаторската армия, бае Манчов, така е погинала - хукнали германците към Германия, галите - към Галия и дотам. За мене Горанов си носи вината. Ей, Кьосеиванови от Пещера са били в Батак с цялата си прислуга, с коли и багажи. Като почва обсадата, те си се измъкват от обсадата по живо, по здраво и си се прибират без никаква загуба, барабар със слугините. Та - възможно ли е било пробиването на обсадата, възможно и още как.

- Ами тя майката на Горанов що се нае безплатна клисарка в църквата "Света Неделя" да пази костите на избитите. От покаяние, казват, за туй, дето синът не е успял да отърве селото. Ама пък за Брацигово са ми разправяли как е заловен Петлешков, как са заловени водачите, въпреки дадената дума при откупа, че никого няма да пипат. Вървят напред някакви бедни хора пред турската войска и викат: "Хей, Иване, хей, Петкане, не се крий, ти беше от водачите. Ей това е неговата къща! Оттук се влиза, има и комшулук!"

Брациговецът очакваше Манчов да се дърпа и отрича и бе извънредно доволен, когато получи съгласие за мнението си.

В туй време Манчов се опита да им продаде някое от изданията на издателство "Драган Манчов", които до едно били велики и авторите им щели много да се прославят.

Още по-напорист от Драгана Манчов се оказа немецът, с когото фабрикантинът Сяров имаше среща след това. Немецът беше дошъл с фирмата на Круп, представена на Изложението, беше химик и имаше съвсем друг интерес сега. "Не ща вече да служа на господар, пък бил той и мощният Круп. Ще ми се да отворя една сапунено-парфюмерийна фабричка, дето всичко да е натурално, от природата взето. Сбрал съм първоначален капитал. Трябва ми обаче Вашето съдействие, Вашите рецепти, нека всички продукти да ухаят на роза, на лавандула, ама всичко не от химията, а от поляните и полята." Искаше веднага да създават съвместна фабрика, името й да е с името на българската роза. Слушаше го Тачко и си мислеше, че май всичко по-нататък ще трябва да се уговаря не с него, а със синовете му, те щяха един ден да поемат всичко. Всичко до времето си. Той беше навлязъл в новото време с фабриката си, но май душата му беше останала при старото, при един Апостол, който не можа да бъде спасен, и при един Христо Ботев, който също стана курбан. Пък той, другарят им, живее и фабрикантства, странна работа, а сапунът му и парфюмите събират всебългарска слава.

- Бае Сяров - заинтересува се Драган Манчов, - този бюст на Ботев кой го прави? Казват, че Вие, но мене все не ми се вярва.

- Бае Манчов, тези книги кой ги списува, казват, че са Ваши, ама мене все не ми се вярва. Бае Манчов, когато Годар се възнесе с балона, ей Богу, все Вашата коса съзирах и брадата, беше се закачила на един облак и влачеше облака след балона. И от балона хвърляхте книги като цветя: "Чети, народе, да знаеш бащин край и език!" А онази бяла светлина нощем, дето я показаха на Изложението, пращеше в косите и брадата Ви и искри пускаше като звезди в тях. И целият народ ахна.

 

 

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2017, № 4 (209)
















Партньори