КНИГА ЗА ВЕЧНИТЕ ТЪРСАЧИ

Васил К. Василев

web

Едва ли има друга книга в най-новата ни литература, писана от жена, като изключим донякъде "9 зайци" на Виргиния Захариева, в която автор и герой така настойчиво да търсят границите на собствената си идентичност. Терапия чрез писането - едновременно бягство от него и спасение в него. Безкрайното търсене - как да изживея живота си пълнокръвно и без остатък, да се разпръсна във времето и пространството и да остана при себе си или за себе си, както би казал един от любимците и вдъхновителите на авторката Хегел.

Всъщност цялата книга е пронизана, изтъкана от диалектиката, но не като интелектуална или тясно философска операция, а като битиен модел, дори по-скоро като пулсация на битието - индивидуалното, личното и цялото. Като напрежение на тези и антитези и непрекъснат синтез между тях. Което, разбира се, отново съвсем неслучайно ни напомня за Хегел, за когото диалектиката е също и начин на мислене, на усещане, на разпознаване.

Лиричекият субект в дебютната стихосбирка "Мигове в кибритена кутийка" на младата, но с немалък опит, поетеса Поли Муканова се полага между идентификацията с чуждия опит и интензивното преживяване на собствената интимност, неизменно и по свой начин пълноценно, макар и болезнено, т.е. почти винаги мигновено и невзаимно. Търсенето на подобие всъщност се оказва намиране и все ново очертаване-затвърждаване на собствените граници, на собствен пристан и/или на липсата на такива.

Това е слово, което усилено брани себе си и съкровеното пространство на своя изразител и автор, подобие на Бащата, Майстора, Бога - на Образеца-вдъхновител; на Лакановия голям Друг, на значимия Идентификатор. Емблематично в това отношение е стихотворението "Homo faber", където фигурата на б/Бащата задава отправната точка и траекторията на лирическия аз.

Невъзможността и едновременната възможност за лирическия човек са основните, улавяни от авторката, сигнали на битието, знаците по пътя, белезите на сензитивността, натрупани през годините. Поезията на Пoли Муканова е едновременно сдържана и настоятелна в улавянето на мига и в разтягането му до вечност. Във всяко изживяване е търсен съкровеният смисъл, тайното послание, което сдвоява, примирява и осмисля ефимерното и вечното, баналното и мистичното.

Това е борба между два вечни импулса - търсене на собственото място, очертаването на собственото пространство, което трябва да се отвоюва непрестанно, както и замирането, застиването в нещата, в творчеството, в писането, в другия, в мига като вечност или във вечността като миг. И ако използваме психоаналитичната реторика, особено на автори като Фройд и Маркузе, съвсем спокойно можем да съзрем играта и взаимозаменимостта на двата основни човешки нагона - към Ерос и към Танатос - към удоволствие и по-скоро към насищане и себеосъществяване и към смърт - отново към насищане, но с обратен знак - със знак умиротворяване.

"Трептенето е посока", но "траекторията е илюзорно пространство" - казва лирическият Аз. Да, и времето също е илюзорно пространство в тези стихотворения - те изразяват пътя на душата, за чиито бродения няма граници. За тях е важен самият процес, дори да изглежда алогичен, защото "алогичността е конструкт на всяка ситуация".

Въпреки че това е дебютна стихосбирка, стиховете вътре са отлежали - не само като написване, а и като дестилация на преживяното и като една съзерцателна, но и донякъде философска саморефрексивност - може би най-характерната черта на почерка на Поли.

Тя е разделена още от верния усет на Зоран Якимоски на 5 части (македонецът определено засрами българските издатели с безпрецедентното издание - рòден автор - на македонски език преди нашата премиера). Внимателното разглеждане на стихотворенията би ни подсказало, че тази подредба кореспондира и с узряването във всичките му измерения - от възрастовото и вътрешното - до това в писането. И мисля, съвсем спокойно тук можем да говорим за концептуалност.

Затова изглежда и първият цикъл носи името "Луни без небе", а първото стихотворение говори за детството - това е периодът на несъзнателността и безкрайното опитване. Следващите стихотворения потвърждават артистичното лутане като игра на възможности и несигурността на посоката като игрови момент дори по отношение на стила.

В следващата - "Отправна точка", "отправната точка" вече е намерена, а с това и "траекторията". Това е своеобразно полагане на устоите, личните, културните, както и собственото вписване в тях (например в имена като Хегел, Кант, Боало и Сартр), което е винаги със съответната доза критичност към битийното многообразие и адекватността му към някакъв общ, но и личен смисъл. Както в едно стихотворение, където има всичко и най-вече самият човек, тъй като "всеки човек е стихотворение".

В тази част търсенето, пътуването е зададено като норматив за цялата стихосбирка, за цялата душевност на лирическата героиня, която повече от очевидно е автобиографичен конструкт във всички творби. И това е особено отчетливо в програмно стихотворение като "Пътуване към". Всъщност, ако по необходимост трябва да перифразираме Блага Димитрова, това е едно вечно "пътуване към себе си", но с ясното съзнание, че траекторията, макар да е осмислена, жадувана, живяна, е "илюзорно пространство". Защото начало и край няма. Пространство, което е плод на човешка направа, на волево задаване, изменчивост, на несигурност за пътя и смисъла. И все пак част от вечната битийна и човешка диалектика, с която книгата така добре работи, заявявайки го непрестанно, експлицитно и имплицитно.

В тази част и особено в споменатото стихотворение изпъкват заявени още две възлови характеристики и траектории на стихосбирката - уподобяването и самата декларативност. Лирическата героиня живее и пулсира постоянно в тях до оголена откровеност, която е и дистанция, до уязвимост, превърнала се в сила. И все пак тяхната наситеност е на моменти натраплива, понякога по-обяснителна, неизменно склонна в ефектната си фрагментарност към философски изводи и афористичност, които изглеждат понякога претрупани, без това обаче да е явно.

Третата част - "Пиесата", е концентрация на уподобяването - тя така е и замислена. Защото за какво друго може да става въпрос, когато главната тема е любовта. Намирам, че това е най-събраната, прецизна и експресивна част в поетичен, езиков, образен и не на последно място концептуален план. Пиеса, чиято провокативност и размяна на роли в уподобяването и разминаването между мъжа и жената очевидно напомня за Чавдар Мутафов и препраща най-вече към неговия "Дилетант", но в дълбочината на подобна стилистика и жанровата си не/определимост, при все че, решена драматургично като пиеса, струва ми се, е без друг аналог в нашата литература.

Уподобяването е разпознаване - по хегелиански, на другия като радикално различния и радикално подобния, в когото се оглежда и легитимира, и моята, и неговата идентичност. Но и двете са процеси вътре в един друг постоянен процес - разминаването. Подобията, се оказва, са отношения между сенки:

Как си приличат сенките?
Двоякостта на близнаците.
Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?
Как се мисли през другия? (с.54)

Много умело Поли Муканова гради привидно комиксови сюжети или такива, наподобяващи немите филми, с безкрайни гоненици, срещи, сблъсъци и разминавания, с шеметно кинематографично темпо. Това е динамиката на постмодерната епоха, където мъжът и жената са все същите отпреди, но вече "пресичат се единствено в безкрайното на успоредното засрещане". Където взаимността и себеподобието са или само мигновение, или просто ги няма, но пък има превращения, мутации и имитации, хора-симулакруми.

Безкрайното и безгранично пътуване един към друг и към себе си. Това е динамиката на едно женско писане за мъжа и жената - задъхано, отсечено, но прецизно, дори безмилостно.

А иначе героинята на Муканова, изглежда, прекрасно знае какво е любовта и с присъщата си неподправена и очарователна демонстративност го проявява в "p.s." - едно от най-добрите и емблематични стихотворения от следващата част "Отвъд алеята на тавана", а и от цялата стихосбирка.

имаш, но не притежаваш (...)
идеята за теб съм аз
какво намираш в мен
и аз намирам същото (65 с.)

Изобщо това е частта на преминаването отвъд, както подсказва и заглавието. Отвъд илюзиите и това да "храчим думите", тази толкова често срещана болест. Частта на успокоението и умението, и на умеещите, овладяните и овладелите. На тези, които са надмогнали себе си, бидейки себе си. Преминали отвъд, подобни на Единия, Единствения, Неповторимия. И достойни за уподобяване, за сваляне на "отпечатъци". В процеса на движение, в полъха, ненатрапливо, но все пак със следи. Такава е идеята за божественото в книгата.

И какво оттук нататък? След като всичко изглежда изречено, написано? Значи всичко друго ще е post. Още повече, че това си e едно все пак постмодерно писане - накъсано, колажно, цитатно-асоциативно.

"Postantique" - петата част, отново започва с въпроса за божественото у човека: "Е ли човешката комедия божествена?" И вечният въпрос в този случай - мит или реалност? Postantique - това е пространството след и отвъд античната цялост и подреденост, но с нейния творчески харизматично мъдър дух. Времето на последната дума, на рамката и поантата, на изкуството и изкуственото. На реалното и направеното, и на най-проблематичното - пак идентичността.

"Изкуство с обратен знак."
Реципрочността на въображението.
Дробната черта на схемата.
Това съм аз" (79 с.)

И тук отново се появява образът на бащата като Майстор и Бог, и на Бога като Баща и Майстор. Но вече героинята чирак, homo faber, макар и със "сподавен, хаотичен почерк", е с неговия почерк и майстор като него. Дори и само защото е подвластна на "величието" и на "терора на писането" (по името на послеслова). А то е "единственото възможно авторство на Бог", както ни казва стихосбирката.

Така според Де Ман - "Преставайки да бъде център на езика, азът става език на центъра". Защото, ако разпокъсаният постмодерен Аз умре или не оживее в своята реализация като себе си, той остава да живее единствено в езика и в своята символност. В оголеността, но и в литературността си, в своята откровеност и в своята направеност. В изкуствеността и изкусността на изкуството, но и в естествеността, в силата на творчеството.

Tова е за тези, които са вечни търсачи. Тази книга е за тях.

© Васил К. Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2010, № 4 (125)

Други публикации:
Литературен вестник, 08.12.2009, бр. 38-39.