РАЗСТОЯНИЯТА, КОИТО НИ СБЛИЖАВАТ

Красимира Зафирова

web

Книгата на Росица Ангелова "Една ябълка разстояние" е изчистена, паметлива, премислена, освободена

И облаците са обърнати
с дъжда навън

"Отдаденост"

Уж питомно е всичко, а ти става диво; надбуквено ти става и се изпълваш до краен предел с яснота, в която знаците заживяват наравно с теб, същинска природа "неравноделна".

Едно от въвеждащите стихотворения, "Стоик" (всъщност четвърто по ред - дали случайно или нарочно, следвайки Питагор?!) е истински портрет на Поета, както "е застинал безмълвен" "с една удивителна мощ"; Поетът, като положен изначално в света, в Първия ден на Сътворението, когато Дух Божий се носи над водите и единствената твърд е Словото - дълговечно и непоклатимо като скала, първообраз на староисландския дворец Гимле, тракийските могили, древноегипетския първоздан хълм Бен-Бен - Словото е онази, търсена през всичките хилядолетия, стабилна първооснова, извисяваща се над хаоса на нетрайното.

Камъкът в стихотворението "Стоик" обраства с личностни характеристики: "самотен, тъжен, безмълвен, неподвижен" - на пръв поглед поетови антоними, но според гледащите отвън - точно негово копие. Въпросът тук е какво се случва вътре, в самата му същност, където още кънти ехото от Големия взрив на думите, свити до една точка от непроницаемо мълчание. Точно в тази точка се разпростира поетът, преоткривайки атома на мирозданието. И колкото по-навътре е навлязъл, толкова по-неуловим става той за онези, които обитават периферията на смислите. Навътре отива поетът, а в същото време хората са "жадни за реалност" и са затънали в "покъщнина от домашни митове" ("Извън вечерния трафик") - но това не само не противостои на чистия акорд на изначалието, а напротив, вплита се в него и зазвучава симфонията на неописуемия ни живот.

"Езикът се препъва в ниски мъхове" ("Лиричнисамоубийства"), в замъглени значения и изгубени предчувствия, но не престава да ни води по спиралата на денонощната ни потребност от споделеност. Тази потребност е толкова силна, че има хора, които захвърлят всичко и се усамотяват, заедно със света, на върха на някоя планина или в сърцето на някоя пещера. Отшелникът не е самотен, той е надмогнал всяка самота и е в постоянно общение с пчелните и планетарни орбити. Поетът, дори когато не потъва в аскеза (особено тогава), обитава върховете на собствените ни представи за единение с всичко.

И пълня сетивата си
с любов,
проникнала дълбоко в първоизвора,
от който капе
Бог.

"Гласни звуци"

"Една ябълка разстояние" е книга, еднакво отдалечена и от нирвана, и от самсара, възлизаща все към високото, без да презре онова там "долу"; книга, залутана между дъжда и тревата, протегната от корена към вятъра, изправена под ехото на откритието, че

Понякога приличаме
на цялата земя.

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2011, № 2 (135)