Илияна Чалъкова

web

Разработката предлага интерпретация на драматургичния текст на португалската авторка Елия Корея "Безмерие - Упражнение с Медея", основана на опит да се разкодира телесният шифър. Процесът на разкодиране преминава през осмислянето на изживяването чрез тялото, тялото като движещо изживяването и изживяването на самото тяло. В рамките на тези три основни задачи за разбирането на телесното интерпретацията коментира конкретните проблеми на пространството, гласа, тялото и духа, тялото и емоцията, тялото и властта. Без да си поставя за цел сравнителен анализ с Еврипидовата Медея, в уводната си част текстът все пак повдига и се опитва да намери отговор на някои въпроси, свързани с авторовите търсения по отношение на избраната тема и потребностите от пренаписването на мита в конкретиката на съвременната португалска културна действителност.

1. Пренаписване на мита

Ако се тръгне от мисълта на Батища Перейра, че "без памет не съществува принцип на надежда" (Батища Перейра 1993), то е очевидна и належаща нуждата от преповтарянето на мита в смисъла му на "разказ" според Рикьор, с цел да се конструира същата тази памет, да се развие уважение към нея и да се разгърне поле за интерпретативната й модификация. Без съмнение основната роля в тези процеси се пада на човека, конструиращ митове. А конструирането на самия човек неминуемо включва конструиране на собствените му корени - собственото му съществуване като индивид в контекста на колективна култура. Оттук, естествено, следва поредица от въпроси относно вдъхновението, посоката и, не на последно място, нуждата от преповтаряне на мита и евентуалното му пренаписване в полето на креативното: до каква степен гореспоменатите корени рефлектират върху избора на преповтаряната тема, как тези корени в комбинация с конкретиката на една или повече колективни култури, към които принадлежат, моделират погледа върху вече избрания "разказ" за преповтаряне или пренаписване, какви качествени характеристики в процеса на пренаписването внасят индивидуалните особености на индивида, възможно и достоверно ли е пренаписването на митове от чуждо за индивида културно обкръжение и има ли в крайна сметка място за коментар върху достоверността в креативното преповтаряне на мита, има ли налице конкретна нужда или се касае за чисто "упражнение" по писане в полето на мита? Въпроси.

Почти никой от тях не съдържа трудност и всички биха могли да получат разумно обоснован отговор непосредствено след или дори още по време на поставянето им. Все пак е редно да бъдат припомнени, просто заради съвсем естественото любопитство в екзотичния случай на португалски автор, пренаписващ мит от гръцката митология в креативното съвремие отпреди три години. Отключването на креативността, като разтваряне в имагинерна проекция, разбира се, се подкрепя от идеята за търсената от човека истина за самия него и опита за проумяване на същата тази истина. В опита си "Безмерие - Упражнение с Медея" Елия Корея предлага посещение на Гърция, което като такова е синоним на пътя към корените, посещение на една архетипна Гърция, като модел и извор на пълнотата на човешкото същество. В пътуването търсено е абсолютното, измерението на вечното, което одухотворява и дава смисъл на ценности, замислени да бъдат артикулиращи една общност и полагащи фундаментите на нейната природа ведно със спецификите й. Следователно става дума за търсенето и опита за проумяване на собствената култура в стремеж същата да се автовалидира през абсолютизирането на паметта, в идеализирането и митифицирането на корените. Разумно, но това все още не успява да осветли мотива на едно португалско пътуване за себепроумяване през един източен корен. Светлината по този въпрос вероятно би дошла откъм способността, придобита от Гърция, да може да се самопредстави като метафора на първичната пълнота, придаваща смисъл и открай време търсена от Запада в полетата на неговото имагинерно. Интеркултурният диалог, като процес, осигурява допира до Гърция на митовете, до Гърция с идентичност и собствен дискурс, но ометафоризирани, архетипизирани до способността да придават смисъл в търсенето на същност и стойност от далечно отстоящи, времево и пространствено, културни единения. В подкрепа на казаното идва и откровението на Мария ду Сеу Фиалю от Университета в Коимбра, която в разработката си "Мит, разказ и памет", представена на Колоквиума "Класическа античност: какво да правим с това наследство?", признава, че "неизчерпаемостта на стимула за подобен диалог се заключава във факта, че класическата култура, в конкретния случай гръцката култура, бидейки за нас матрица за идентичност, без да губи собствената си другост, ни поднася нови възможности за задълбочаване на критическото съзнание, а оттам и на способността за конструиране на пътища за бъдещето" (Ду Сеу Фиалю 2003). Тоест извиканото в креативното поле минало представлява настояще, което никога не е било за пренаписващата културна общност. Само несъществуващото обаче е достатъчно, за да надхвърли човека. А пренаписването е опит да се съзре в тъканта на мита тайната за човешкото изживяване на времето, което го надхвърля. Пренареждането на нови времеви опити от човека, чрез които той се опитва да се проумее вътре в собственото си съзидание, се развива с подражанието, където напрежението между подчинението на реалността от човешкото действие и работата на твореца задвижват пренаписването, мотивирано от конструиращата идентичност способност на паметта.

В случая с текста на Корея съдържанието на времевото прескачане изглежда неглижирано от гледна точка на природата на възвръщане, което тук се състои в едно движение назад към античността, възкресена за нов живот в присъщата й, според мита, времева плоскост. Не се наблюдава възвръщане към ново времево поле за мита в първичното му културно обкръжение, извеждане чрез пренаписването на мита във времево поле от нова културна реалност, още по-малко пресичане на две или повече полета във времево отношение. С риск да започна интерпретацията в критичен тон с известна негативна натовареност, не бих могла да не отбележа и липсата на едно ново пространствено ниво за възвърнатия мит. Прочитът на португалския текст не намеква за изнасяне на събитийността от очакваното пространство, нито пък оставя възможност за асоциативно поставяне от читателя във въображаеми пространства от какъвто и да е характер. Защо и на какво се подчинява пренаписването на мита за Медея от Корея тогава? Не мога да отрека, че търсенето на мотив за това "Упражнение" от най-прясното португалско литературно съвремие създаде още по-голям интерес и направи погледа върху детайлите в текста още по-съсредоточен. Изключени от времето и пространството (по-скоро в първоочакваното му географско измерение, както стана видно) остават гласа и сетивното пространство на изживяното като привилегировани полета от автора. И представата ни за мита, и паралелният поглед върху Еврипидовата Медея не ще ни поднесат достатъчно "разногласия", за да говорим за една съвършено нова Медея, отричана или подкрепяна, но припознавана като категорично неочаквана¹. На пръв поглед почти нищо в "разказа" на Корея не изненадва очакванията ни, нищо не провокира представите ни, нищо не насилва възприятието ни да поеме скандалността на индивидуалната интерпретация, нищо не е дръзко, нахално, неоснователно претенциозно, лукаво подправено. Затова и заглавието упражнение или вариация, с която ще си позволя да разнообразя интерпретативността в настоящия текст, подхождат толкова естествено на предложеното от Корея. Рационалната вглъбеност през прочита на петдесет и двете страници на пиесата не среща съвършено новото в пренаписаното, но сетивното съжителство по време и емоционалният заряд в отстъпа след четенето, казват много за основанията, търсят дълбоко мотивите, тълкуват открито поведенията. От читателя се изисква да умее да чува гласа и да усеща пространството.

2. За пространството

Колко и каква емоция е способно да побере дъждовното поле на една разплакана природа, застанала на колене в призоваване на стоплящата усмивка на забравилото я слънце? Климатичните характеристики на обграждащата природа при Корея се оказват от решаващо значение за подсилването на гласа, за подкрепа на изказаното от него и дори не би било пресилено присъствието им да се разчете в смисъла на хор, подкрепящ сказващия глас. Предвид наличието на само два химна, изпети от два хора - родово разграничени категорично, един мъжки и друг женски, замислени да въведат, или по-скоро подведат, в основната опозиция между редящите гласове - непосредствено в началото на пиесата, обкръжаващата среда би могла да бъде схваната във функцията й на постоянен подсилващ хор, който не би било възможно обаче родово да бъде разграничен в две опониращи си тоналности - мъжка и женска. Подкрепящият хор на климатичните характеристики изглежда по-скоро поставен в изцяло женска тоналност от родова гледна точка, с придадената му присъщо женска противоречивост на емоционалното изживяване. Дъждът и спомените за стоплящото слънце са постоянният спътник на женския глас в текста. Не само подкрепящо обаче е присъствието им. Дъждът е видян като причинител на всички злини, път към смъртта (не само на физическата на Абар - лична слугиня на Медея, но и на духовната стабилност на всички), донесен от Медея и отдаден на магьосническите й способности и практики. В подкрепа идват думите на Еритра (дъщеря на слугинята Мелана):

Еритра: - А всеобщ въпрос ли е, че така вали?
Всички в Коринт прекарват живота си
В почуда пред тези тъй усилни дъждове.
Самата аз си спомням как
Изпълнен със слънце бе тоз град. И топъл!
Зимите за миг отлитаха.
Откакто тя дойде, живеем във това... (Корея 2006)².

Още по-категорично разкриваща всеобщия страх пред предполагаемите свръхчовешки практики на Медея идва в директното й обвинение за свързаност със смъртта и преднамерено използване на тази свързаност за причиняване на зло. Гласовете са както на Еритра, така и на Язон.

Еритра: - Ти бе, която я уби. Дъждът си ти!
Дойде по теб полепнал като чума!

---------

Язон: - Ах, чудовище, ти, което на чудовищата жертваш!
Създание на мрака, каква илюзия
И аз, помислил си, че светлината, гръцки пример,
Блясъкът на града ще ти продума,
Ще те превърне в каквото за нас е скъпо.

Мракът и светлината, според очакванията, са обвързани с полето на болестта (физическа или метафорична), пораждащото страх и отвращение, разочарованието и силата на положителната промяна, съответно. Несправедливо остава обаче обвързването на дъждовния мрак с фигурата на Медея или още по-силно с качествени характеристики на културното пространство, към което се числи. Несправедливост, която самата тя оспорва, поставяйки под съмнение претенциозно положителната представа за местния свят, която обкръжаващите я се опитват да създадат, лишен идеалистично в представите им от лоша страна (страни).

Медея: - Нима богинята Хеката, на луната
буреносна, богинята на кучките,
дошли изпод земята, която аз почитам,
не съществува и за вас, гърците?

Очевидно е, че използването на разплаканата природа, в акорд със стенещия призив към скрилото се слънце, е в услуга на негативизирането на образа на Медея и отпращането й (от страха) в групата на прокажените, заради връзката със свръхестественото. Отпращащият я страх все пак се вижда объркан в последвалата положителна природна промяна и е по-скоро склонен да я мисли като случваща се в паралелен свят, именно заради нерационалния двигател и отстъпването пред властта на тялото (за която ще стане дума по-напред):

Абар: - Слънцето! Моят господар! Да вярвам аз не мога!
Ах, как слънцето стопля и живот печели!
Или пък сред мъртви крача
Изпод блясъка му? Или Медея
Напуснала Коринт е? Къде е тя?
Ах, как може светлина да благославя
Тъй ужасно утро?

Последните думи на Абар потвърждават гореспоменатата несправедливост, подкрепена с думите на Медея, и подчертават лицемерието на кръг, който не е прогледнал за неизменното съществуване на две начала, едно на светлината и друго на мрака, във всяко съзидание. Страхът и липсата на подобна житейска мъдрост обричат чуждата на мястото на мрака, магьосничеството и детеубийството. Опитът за дистанция от злото е неуспешен обаче, точно поради въвличащата ги климатична среда, която не оставя възможност за бягство.

Когато говорим за пространството в психологическото представяне на сюжетността, образите и техните гласове в "Безмерие", не бива да бъдат подминати и две други, вече метафорични пространства, които притежават далеч по-широка и по-силна роля в западното пренаписване на източния корен през емоцията, а именно през пространството на тялото и пространството на колективното женско. Тялото, видяно като място на случващото се, като пространство, понасящо ефектите от друго овластено от произхода тяло и като емоционално изживяващо и разобличаващо през самото себе си мотивите за решенията за съществуването, безспорно представлява най-интересният момент в текста на Корея. Затова и на него ще бъдат посветени три теми от настоящата разработка. Проблемът за пространството на колективното женско пък е в пряка връзка с темата за гласа, която непосредствено следва.

3. Безмерни раззвучия

Въпросът за онемялото тяло или за тялото-образ, най-често обект, но не рядко и субект, но вербално неактивен, сякаш не стои положен в драматургичния текст на Корея. Съвременната иновация на онемелите тела, които говорят посредством пространствената си репрезентация и въздействат чрез вътререпрезентиране в собственото тяло на изживяното от същото това собствено тяло, сякаш не е избраният подход в настоящото португалско упражнение. Вместо него авторът е останал верен на очакваното за един драматургичен текст многогласие, което при все традиционно, не лишава текста от съвременно звучене. Последното разчита именно на силата на гласа, който в "Безмерие", дали съзвучен или раззвучен (предмет на основния коментар по-долу), е със сигурност полифоничен.

Многогласието в пиесата е осигурено от петте главни действащи лица. Въпросът дали са пет гласовете, които се чуват в пиесата и остават да звучат и след нея, обаче не е лесен. Най-разрешим на пръв поглед изглежда моментът с мъжкия глас в "Безмерие". Като единствен негов представител, Язон бързо може да бъде определен за носител на мъжкото в гореспоменатото многогласие. Гласът му идва като естествено продължение на "Жал по героите" - мъжкият хор, който отваря целия текст. Признанието в гласа на героя от хора за съществуването на подчинение пред някаква несъзнавана сила прелива в страха на Язон да се изправи дори само в словесен сблъсък с жена си по-напред в текста. Категоричността в различимостта на един характерен мъжки глас обаче се разколебава от съучастието му с някои женски гласове в пиесата, с които съзвучава или които съзвучават с него по един или друг повод. Тоест асоциирането на Язон единствено с мъжкия глас в текста не би могло да бъде категорично, то е на пръв поглед само, и звученето на този глас трябва неотменно да бъде чувано в съзвучността му с някои от женските гласове в текста.

Най-интересен при тях се очертава проблемът с липсата на очакваната женска колективност, слабо наблюдаваща се и твърде неустойчива, твърде разнопосочно и бързо разливаща се, когато е налична. Изключително силни са центробежните сили, силите, отдръпващи сказваното от единния център на женскостта в "Безмерие". Би могла да бъде установена една основна опозиция на гласовете вътре в женското без-ядро: гласа на Медея срещу колективния (все пак) глас на Мелана, Еритра и Абар. Към този колективен женски глас парадоксално принадлежи на много моменти и гласът на Язон, както споменахме по-горе. Тоест основна в текста се оказва по-скоро опозицията женски-женски глас, отколкото женски-мъжки. Необичайно, като се имат предвид най-непосредствените очаквания за един силен женски глас на Медея, подкрепян от останалите женски гласове, в опозиция с мъжкия глас на Язон. Тук по-скоро гласът на Язон е подкрепящ крехкото женско единение в гласа, противостоящ на Медея.

Единението на Мелана, Еритра и Абар (и Язон) се основава на страха от несъзнаваното в силата на чуждоземката, противопоставянето на свое и чуждо, на подчинението пред властта на силното тяло. Липсва спояващата сила на еднаквото, споделеното страдание от женската участ, което впрочем се оказва единственото способно да гарантира просъщестуването на подобно единение. Затова и то често се разпада с гласове, транзитиращи от едно съзвучие в друго или самостоятелно противопоставящи се в защита на собствената си позиция. Освен липсата на обединяващата участ, разноликите характеристики на тези женски гласове затрудняват още повече спояването. Мелана и Еритра, бидейки и двете робини, са твърде различни най-вече в заявяването си пред света; различие, което най-основно се дължи на възрастовата граница между двете. Майката е сдържана, уверена в действията си, но примирена за положението си, подчинена. Дъщерята е недоверчива, неподчиняваща се, дръзка, жена-дете на четиридесетгодишна робиня и не само! Абар на свой ред е женското тяло, превърнато в растение, което най-силно се лута между силата в гласа на Медея и опониращото й крехко женско. Абар е разкъсвана от очевидната си привързаност и обич към Медея и безмерния страх, който фигурата на същата тази обичана ближна извиква. На пръв поглед Абар изглежда най-неустойчивата фигура, с най-много колебания, с най-много заявени страхове, най-силно люшкаща се между крайностите. Все пак образът й може да се види и през идеята за коректива, онзи най-близък, който точно поради страх не ще бъде неоснователен и самоцелно дързък в критиката си (какъвто е примерът с Еритра). Стъписващи остават отношенията между Медея и Абар до края на пиесата, но неотричимият момент на общия корен и искреността в критиката и страха на Абар към Медея оставят усещането за дълбока обич, дори и през съпътстващата и финална смърт в "Безмерие".

Защо да се говори родният език, като част от физическото присъствие и емоционално изживяване на тялото, е толкова важно за Медея, то е още един въпрос, който непосредствено се свързва с робинята Абар. Връзката с родното място и уважението към корените през езика за Медея са се затвърдили като осигуряващи оцеляването в пространството на чуждите. Тук гласът на Медея си позволява да моли: "Медея: - Това тук е единствената ми утеха,/ Хайде, поговори ми на колхидски. Направи усилие." Говорещото тяло е първата и най-непосредствена връзка със земята, затова за Медея то никога не е достатъчно: "Медея: - Говори! Говори винаги! Говори още!" Същото това силно емоционално преживяване на връзката с корена, с това да се знае какво си и изобщо че си, ще бъде изведено и като основен мотив в съдбоносното решение в края на пиесата, което при Корея преповтаря митологичните очаквания.

Безспорно и очаквано гласът на Медея е водещият и в "Безмерие". Както стана дума по-горе, той опонира на крехкото единение в женското съзвучие Мелана, Еритра, Абар; веднъж се опитва да се присъедини към колективното женско, но неуспешно ("Медея: - Всички сме жени. Тоз, който мен ме унижава, унижава вас..." (...) "Абар: - Нещастието сестра не прави те ни с мен, ни с тях."), открито се противопоставя на династичните кроежи в изплашения и престорено силен глас на Язон и отеква иззад смъртта във финалните строфи на текста. Гласът на чуждоземната принцеса звучи дълго, но е глас по-скоро на прочувстваното, отколкото на сказаното. Смисълът идва с присъствието на тялото и неговите движения-действия в пространството, а гласът носи емоцията. Той обаче е принадлежност на същото това тяло, свеждайки смисъла до реализирането му чрез телесността-реч.

Последното твърдение все пак не отрича присъствието на смисъл и привеждането му в действие, подчинено на идеи, по-скоро свързани с духовността. Въпреки че въпросното духовно не представлява център за настоящата разработка, вероятно тук е подходящото място да бъдат припомнени някои разбирания (от традицията) за физическото съществуване на тялото и неговото съотнасяне с безмерните способности на неговия дух.

4. Вдъхновен дух и вдъхновена материя

Не малко съвременни драматургични текстове (и не само, разбира се), независимо за каква географска реалност става дума, напоследък поставят във фокуса си противопоставянето на най-широко споделените духовни разбирания и морала на телесното изживяване на индивида през неговата първична природа. Не би могло да се отрече, дори единствено като се обърне внимание на появата на толкова широка полемика "за морала" на някои представления³, съществуването на дебат, неофициален, за театъра и морала, морала в театъра и театралния⁴ морал.

Античната философия, към чийто темпорален план Корея се завръща, разбира тялото като носител на хаоса и безредието, и с това първоизточник на злото и греха. Единствено изолирането на телесното, неговото преодоляване за античния философ е гаранция за просъществуването на духовното. Както припомня проф. Георги Каприев в своя сравнително скорошна публикация (Каприев 2007) за Максим Изповедник "телата са създадени по волята, разума-логос и мъдростта на Бога, вследствие на което са безвъпросно благи. При това, бидейки неотменима част от човешкото, те са сътворени за вечно съществуване. Те не могат да изпаднат в небитието." Това положително определение, разбира се, има отношение по-скоро към духовното изражение на тялото, към душата-тяло, докато размишленията върху тялото-плът и "законът на плътта" вървят по-скоро по негативната плоскост. Телесната плът е мислена като място на противодействащи си и взаимно унищожаващи се свойства, които заличават безсмъртието на тялото-душа и неизменно довеждат до неговата гибел. Означава ли това, че законът на плътта трябва да бъде отхвърлян, че телесното мислене трябва да бъде потискано, че тялото-плът трябва перманентно да бъде умъртвявано? И от друга страна, ако не, ако отговорът на тези въпроси е не, само положителен ли може да бъде резултатът от непотушаването на телесното мислене, от пълното изживяване на любовта към сетивното, от безграничното фаворизиране на тялото и неговите усещания?

Предположение-упражнение за това какви са възможните следствия от отдаването на любовта към сетивното и фаворизирането на тялото-емоция дава Корея в "Безмерие". Фигурата на нейната португалска Медея се лута между изживяването на тялото-душа през заявеното морално уважение към корена и сетивните потребности-търсения на емоционалната плът-тяло. Завършекът-резултат е фатален, но смъртта тук сякаш не идва, както според античната философия, като наказание за някаква телесна греховност, а като осигуряване на естественото, морално задължение към родствената принадлежност (към корена) и емоционалната отдаденост на телесната свързаност с любимия.

5. Физическа метафора на емоцията

Физическото изживяване на тялото като емоция на границата на природата в "Безмерие" смалява пространството на духовната (морална) репрезентация, без да го заличава, но ангажирайки го с нуждите от сетивна свързаност със света. С това е положен и първият опит в упражнението да се даде мотив за разрушителния финал. Въпреки че същият този завършек е твърде индивидуализиран, дори и за съвременните интерпретации на текста, дори и след опита за възможно обяснение, физическото изживяване на тялото чрез сетивността в пиесата на Корея дава възможност за споделеност, за съпричастност във възприятието за един доста широк кръг читатели. Това е и способността на тялото да влезе в ролята на един възможен, достъпен общ "културен знаменател" (Манчев 2007) във времето, следхождащо мощното течение на вековната традиция на маргинализиране на тялото, неговото платоническо-християнско низвергване в новата епоха - "епохата на тялото" (Нанси 2003). В този смисъл текстът на Корея е едно упражнение по без-мислене на тялото единствено като тяло-душа и задължителното му обгръщане в смисъл чрез свързването му с тялото-плът или тялото-емоция. Писането за подобно емоционално тяло става също посредством допира плът-рационално, което в контекста на темата за писането и женскостта няма нужда от допълнителни обяснения.

Образът, който най-пълно изживява тялото си, разказва за предишни негови преживелици и емоционално упражнява властта си над други родствени тела, е този на Медея, разбира се. Може да се каже, че в известна степен изживяването на тялото се случва и с Еритра, но то е в доста по-слаба степен и в нюансите на едно все още търсещо индивидуалността си, полу-несъзнавано и обзето от почти изцяло младежки копнеж тяло. Подчинеността на Мелана и невъзможността й да я ограничи и преодолее, както и страхът на Абар ги лишават в пиесата от вариант, в който да прочувстват съществуването си отвъд рационалното. За мъжкия образ, Язон, дори и да се допусне наличието на чисто сексуално влечение към по-млада от съпругата му жена, то не достига до високи нива на емоционално преживяване и за него определено би могло да се каже, че, освен страхът от мощната фигура на съпругата, династичните му и властови стремежи почти изцяло го изпълват, като го лишават от безусловна емоционална сетивност⁵. Затова и фигурата на Медея ще бъде поставена в центъра на телесно-емоционалната интерпретация в следващите редове.

Силата на тялото на Медея, пред което със страхопочитание се изправят всички, с изключение на детинската дързост на Еритра, изпърво се основава на чуждостта - различието на другото, чуждото провокира всевъзможни интерпретации за човешките и свръхчовешки характеристики на принцесата и чертите на божествата, на чиято подкрепа разчита. Тук силно емоционалното възприятие на другостта придава на това чуждо силата, която плаши възприемащите. Физически черти на тялото на Медея сякаш не са необходими в текст, където съществуването и защитата на достойнствата му ще бъдат разгърнати на основата на емоционалното себеразкриване. Медея на Корея е осезаема, жива, пълнокръвна именно заради саморазкриването си. В съчетание с необяснимата, нерационална екзотичност на чуждото се съгражда телесната форма на една непредвидима природа, объркваща психология, загадъчност. Саморазкриването е обобщено в репликата на Медея още от първо действие:

Медея: - Моята история е само моя история.
Нали в мен не съществува ни майка, ни съпруга,
Ни дъщеря на свой баща. Има го само
Началото на красивото и ужасното.

Образът отказва да се идентифицира с местата, отредени на жената в традиционната патриархална система. Единственото сигурно отъждествяване е с "красивото" - емоционалното изживяване, за което все пак се признава, че неразбирано, се интерпретира от страха като ужас, или дори и разбирано, има опасност да доведе до разрушение. Обобщение!

По ред... Що се отнася до първото, Медея се движи в регистъра на мъжкото поведение - тя е водещата сила, тя подчинява и задава поведение, задължава действия. Жената-Медея, по подобие на повечето текстове в духа на женското писане, е смутител на мъжкия ред, нарушител на баланса, чрез силата на телесното си присъствие е заела място априорно отредено на мъжа. Размяната на gender-ролите, обратното спрямо общоприетите в патриархалния свят модели на поведение, извежда на преден план протеста на женскостта. Същият обаче води до сблъсък, до конфликт, който ще надхвърли тоталния разрив в мъжко-женските отношения и ще доведе до разрушителния край. За конфликта по мъжко-женската ос свидетелстват най-красноречиво думите на Язон от "Безмерие":

Язон: - ...А аз, който съм й господар
Трябва да се примирявам... Много добре!

(...)

Язон: - Всички от нея се страхуват, но аз не!
Не съм ли аз господар на собствения дом?
Не ще ли правя аз каквото пожелая?

(...)

Язон: - За предпочитане ще е да й говоря тук
Вместо насаме със нея да се срещам.

Раздразнението пред невъзможността за доминиране над жената, индиректно заради женското желание, прелива в абсурдната и неуместна воля да се наложи над очевидната женска сила, за да достигне до красноречивия знак за страха в толкова трудната битка с отсрещната мощ. До открития сблъсък все пак се стига, разрушителен за неустойчивостта на мъжкия образ:

Язон: - Сега говоря!
За пръв път мъж съм в този дом!

Медея: - Но повече изглеждаш разгневено момче...
Не си ли най-могъщ сред всички ти, Героят?

Отговор за това какъв е мъжът по принцип в мъжко-женските отношения и към какви отношения задължава необяснимата сила на Медея разкрива пред самия Язон Мелана:

Мелана: - Който и да е разумен мъж се колебае, когато
Да разгневи жена си става дума.
Но Медея, знаеш ти добре, е
От жена повече дори. Унищожава тоз, който дръзне
Да я разочарова или се неподчини.
От Богинята получила е цялата си власт
И жестокост всичка. И, при все
Че е на слънцето щерка, ръцете й
Изпълнени са с мрак и смърт."

Властта, получена от необяснимото божествено, според Мелана, осигурява предимството на Медея в сблъсъка й с мъжкото в патриархалната уредба. Отвъд този протест и присвояването на мъжката позиция обаче женската природа надделява, за да достигне до "красивото" емоционално изживяване, най-първо цитираното по-горе самоопределение. Най-изначалната емоция за Медея, първоемоцията, е любовта. Прочувстването й, дори и арогантно и неправо, тя не позволява да бъде поставено под съмнение (Мелана: - Гордостта аз чувам да говори, не любовта!/ Медея: - Какво за любовта ти знаеш? Душо на робиня.). Разказът за любовната емоция, изпитвана от Медея, е разказ за спомените за сетивните усещания на тялото. Любовта се подчинява на неспокойното, търсещото тяло.

Любовта на Медея към Язон се ражда през смъртта на сродни - любов, не-поискана такава или не-поискана изобщо?! Така започва разказът.

Язон: - Не ти ги исках.
Никога нищо не ти поисках. Нито в Колхида.

Медея: - Да, право имаш. Ти не ми поиска,
Но всичко в теб говореше без думи.
Кожата ми твоята дочуваше,
Устните мои твоите. Ти беше
Идващ от морето. Единствен. Очакван.
Не трябваше да искаш. Светът целият
Се разпиля също пясък в нозете ни.
Говорят, че семейството си аз предадох,
Но такова аз вече нямах, когато те видях.
Любовта подчини пространството ми цяло.

Язон: - С името любов наричат се ред неща.
Дори и силата, която унищожава.

Ако се върнем по-напред в разработката към момента с онемелите тела, където заключихме за липсата на такива в настоящия драматургичен текст, за саморазкриващата се Медея това остава валидно - тя говори открито и искрено за изживяванията си, но за саморазкриваното обаче тезата за онемялото тяло се затвърждава като правилна - емоционалното, чувстващо тяло няма нужда от думи, то е нямо, в разказа за сетивните си усещания. Изживява и разказва за любовта през телесното преживяно, нещо повече - нямото тяло изстрадва любовта:

Медея: - Любовта, която сама себе си поддържа.
Без приятели, семейство, разрешение,
Хорски празник. Това дете,
Което Ерос вий наричате, нищо не е,
Нищо друго, освен безобидно хлапе.
Ако сравним го с чудовищния,
Ужасяващия призив на плътта,
Това да е предопределена жена за своя мъж,
Както аз за Язон бях определена
Преди самото време да е започнало.
Със него аз дишам и се храня,
Не с въздух, нито с плодове, не.
Всичко в битието ми е траектория,
Която към него се стреми, като стрела.
Към неговата кръв мойта тича, смехът -
Навътре в неговия смях. А децата ми,
Щом толкоз го обичам, е защото в тях виждам
Лика на техен баща... Женици кротки,
Какво вий знаете за сломеността,
За срещата върховна?

Убедеността на Медея в пълнотата на телесната среща женско-мъжко е неразколебима. Силно въздействаща, в рамките на драматургичния текст, съпътстван от задължителните въображаеми читателски построения или театралното поставяне, е екзалтацията по мъжкия субект, винаги желан и само за кратко емоционално владян. Фаворизирането на телесната връзка между двата полюса в отношенията е в най-силна степен заявено от образа на Медея. Нещо повече, вътрешната й сила се заключава в пълнотата на емоционалното възприятие през любовта. Романтичната, телесно отдадена и споена, представа на Медея за любовта обаче се сблъсква с по-скоро прагматичните любовни построения на Язон. Свързващото телесно между двата полюса изчезва и неминуемо довежда до разрива. Той вероятно се случва и заради неспособността на женския образ, който протестира срещу това да бъде просто обект в парадигмата и настоява да се включи като субект, но в крайна сметка не успява да надскочи силно емоционалното си изживяване и да отрече необходимостта от телесно случване на емоционалното. Без него Медея е вече мъртва (конфликтът на пръв поглед е спечелен от мъжкото), няма нужда да бъде грижовна:

Медея: - С какво? За грижа на мен нищичко не ми остана!
Онова, що беше ми най-ценно, онова,
Зарад което загърбих семейство, родина и език,
И всичко друго, живота бих оставила:
Любовта ти смачкваш я сега,
Като че ли червей е, с краката!
Тук, сред робини, захвърли
Цял мой живот в земята
Както парче захвърля се на кучетата.

За Медея отказът на любовта е не само духовна смърт, но заличаване и на самото тяло, бидейки отхвърлени сетивните му стремежи. Невъзможността сакрализираните от нея усещания да бъдат разгърнати чрез телесното е знак за края на предопределеното. А в края винаги остава тяло, за което няма поглед, няма и милост. Подобно на отдавна загиналото в този смисъл на интерпретацията тяло на Язон, заличеното любовно тяло на Медея остава обаче емоционално натоварено, а заради мощната й позиция (отдавана на редупликацията на мощта на богинята-покровителка) и силно овластено.

6. Власт над тялото и смърт

Колкото и труден да е въпросът за дефиниране - правото върху какво е оспорвано в ревността, едно е сигурното, самото право. Преследването, отлагането, установяването и отнемането му. Целият протест на женското у Медея на Корея се основава на правото да се живее според потребностите на тялото, в името на изпитваните от него емоции. Тази женска непримиримост и бунт нямаше да имат въздействие обаче, ако не идваха от силата на нейния глас, от фигурата на една овластена жена, владееща моментните отношения и вероятно паралелните, подсъзнателни и нематериални съдържания. Опониращото женско, подкрепено тук от страхливата природа на мъжкото, отдава властта на Медея на извънчовешка, божествена сила, сляла се с нейната природа. Властта на образа обаче, необяснима за този опониращ женски глас, идва по-скоро от инерцията на протеста, която отваря широко поле за резултати от взети решения и постъпки в съпротивата. Непримиримостта пред реда на патриархалното и поставянето на династичната власт над телесното и духовно изживяване на майчинството всъщност овластяват в толкова силна степен главния образ в "Безмерие". Овластяването именно превръща безконтролното тяло в инструмент на самото себе си, в едно управляващо тяло.

Властта си Медея упражнява чрез тялото и в стремеж към самото тяло. Чрез тялото си на съпруга Медея владее и управлява съпруга си, чрез тялото си на жена тя движи автовластта в посоката на срещане на емоционалната пълнота, чрез тялото си на майка Медея използва властта над смъртта над децата си.

Отказ от майчинството и Егоизъм на телесното ли е чудовищното решение на Медея, са двата въпроса, на които следва да се намери отговор. В контекста на идеята за управляващото тяло и овластеното тяло Медея е убедена в правото си, във властта си над "божествената половина" от телата на децата си - "ще отнеса от тях каквото от мене произлиза". Изборът й на половина пада над живото тяло-емоция, неслучайно, тя е единствената защитница на емоционалното изживяване на тялото в целия текст. Другата жива, но само физиологически, половина - тялото-биологична материя - оставя на баща им, лишен от емоционална пълнота в изживяването на света: "Колкото до телата,/ подарявам ги аз, проснати, на техния баща". Използвайки властта си, като майка, над телата на децата, Медея вярва, че през смъртта ги преражда за нов живот, връща ги към ново начало ("наистина/ да се родите вий отново днес аз ще ви накарам"). Прераждането обаче е

далеч от корема, там, където
Сърцето ми не ще ви веч познае.
Майчина е лъвицата, тигрицата,
Кралският орел. Медея не.

Красноречивият отказ на Медея е от майчинство, но то е майчинство, което й е вече отнето, вследствие на династичните властови кроежи на съпруга. В този смисъл отказът е по-скоро отричане на фалша и лицемерието на споделеното майчинство и емоционалната смърт на отхвърлената майка и съпруга. Отказът от майчинството-власт за Медея остава като единствено възможен да бъде упражнен чрез властта над смъртта.

Егоизъм на телесното у Медея се задейства в невъзможността да се приеме, че след емоционалното й убиване, незаличени ще останат телата, които изживяват това емоционално. Уравняването на емоционалната смърт с физическата от Медея е егоистично и насилствено изземване на властта над чуждата половина чрез властта над тялото-дете, наложена от тялото-майка. Егоистичността на това уравняване следва от непримиримостта пред отхвърлянето и убийството на емоционалното у Медея, което убиващи и стереотипни схеми отказват да признаят като такова, а препоръчват примирение. Вместо това, Медея призовава смъртта:

Медея (обезумяла; превива се в спазми, през сухи храчки): -
Напуснете ме сега, о плът, о кръв,
Той вече изостави ме. Излизайте, умрете,
През храчката в устата, чувства.
Онуй, що живота ми бе изпълнило,
Изпарява се с потта. Земята, червеите,
Ядящи мъртвите тела, не правят нищо,
Сравнена работата им със тази
Завист, таз отрова,
Която гори и разрушава моя свят.
Излизайте, излизайте, вий спомени, красиви нощи,
Когато думите му тъй блещукаха
Досущ кристали. Излизайте вий, течности, из тялото!

Призоваваната смърт е из вътрешностите - телесна, из душевността - любовна. Смърт, владяна от Медея, която "убива, защото може" - "Тази жена/ е твоя господарка. Държи властта/ над живота и смъртта".

7. Край-ност

Разрушителното финално упражняване на властта от Медея идва да припомни, че мисълта за тялото е по необходимост мисъл за живота. Крайността в мита за Медея и упражнението на Корея показват, че и тялото е безрезервно немислимо без крайността. Неочакваното нищо отвъд вариацията оставя отворен въпроса за оцеляването на душата и след края, за нейното призвание да открие благочестивата си форма, загубена в греха. Затворена обаче остава идеята за неотложността на емоционалното и телесно изживяване на тялото в неговата крайност, без обещания за вечен живот.

БЕЛЕЖКИ

1. Както впрочем с представлението "Медея" на Диана Добрева в столичния театър "Сълза и смях". [обратно]

2. Преводите на всички откъси от пиесата са мои. [обратно]

3. Препратките са за вече споменатото представление на Диана Добрева и пиесата на младия португалски драматург Микаел де Оливейра "Що е твое, предай на смъртните". [обратно]

4. Тук в смисъл на изкуствен. [обратно]

5. Дори и сексуалното влечение към Еритра е подчинено на властовите му кроежи. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Батища Перейра 1993: Baptista Pereira, M. Narração e transcendência. // Humanitas, 1993, № 45.

Ду Сеу Фиалю 2003: Do Céu Fialho, М. Mito, narrativa e memória. // Antiguidade Clássica: Que fazer com este património? Maio 8-10, 2003.

Каприев 2007: Каприев, Г. Човешкото тяло според Максим Изповедник и Григорий Палама. // Алтера, 2007, кн. 1.

Корея 2006: Correia, H. Desmesura - Exercício com Medeia. Relógio d’Água Editores. Lisboa, 2006.

Манчев 2007: Манчев, Б. Тялото-Метаморфоза. София, 2007.

Нанси 2003: Нанси, Ж.-Л. Corpus. София, 2003.

© Илияна Чалъкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2010, № 6 (127)