СЛУЧАЙНА СРЕЩА

Бистра Величкова

web

Ооо, здрасти, откога не сме се виждали?! Ами да, да, всеки нанякъде... Зает, работа... Ама не, те всички просто полудяха и никакви ги няма. Е, оженили се... Та като са се оженили, да не са умрели, един телефон няма да звъннат. Все едно вече нищо друго не съществува. Еми ето, тя и майка ми е женена, но и досега си излиза с приятелки, и си пият кафе. Хубава компания си бяхме и ние, ама ей ти я, едната се чална, ожени се, две години не съм я чувала. Онази другата, дето бяхме толкова близки, и тя се изгуби... Прибра го онзи нехранимайко от провинцията. Те нали имат два апартамента един до друг, та в единия тя и той, и лигавото им дете, а в другия - майка й и баща й. Тя, майка й, й помага, цялата работа тя върши, па ония двамата само по екскурзии ходят. Е, и ужким работят, ама какво работят не ги знам, веднъж не са почерпили за първа заплата. Уж бяхме най-добри приятелки, и у нас са идвали на гости, слагане, дигане, трапези, яденета. Веднъж така, сума народ се изсипаха, па и детето го доведоха, па и майка й дойде, па и неговата майка. Така се случи тогава, че всички се довлякоха у нас. Нищо не казах, приятелки сме все пак, няма да ги изгоня. Но малко неблагодарница се оказа тази моя най-добра приятелка. След това гости - ни вест, ни кост от нея. То вярно, че ние, нали така, като давахме десерта, им понамекнахме, че е малко нахално, че така се изсипаха цялата рода. Не знам дали нещо не се обидиха. След това нито се обади да благодари, нито нищо. Абе, тя си знае, както иска... Като си спомня навремето, зор й беше да се ожени. Какво се беше разбързала, все едно влака ще изпусне. Тя и майка й я тикаше, тикаше я мъж да си търси, да се задоми. Тя, едно време, на 20 години, вече била задомена с деца. И нашата, за да не скитала с тоя и оня, да си намерела и тя мъж, дето да й е постоянно вкъщи, да й забива пироните и да й тръска килимите, дето вика съседката... Абе моля ти се, консервативна история. Тя, дето и майка ми вика, ами то като не е много хубава и бърза да се ожени за който я хареса, за да не си остане така..., сама като кукувица. На мен, майка винаги ми казва, че мъжът трябва да ме заслужава и трябва да е най-подходящият за мен, да си е моят човек. Какво ще се хвърлям на първия срещнат... Защо мислиш, че вече съм на 35 и не съм женена?! Не, защото не ме харесват, а защото не искам! Какво ще се забутвам с някой си, дето няма нищо общо с мъж?! Ти не ги слушай какво говорят, че съм била чепат характер, че съм ходела ретро облечена, с дрехи на майка ми, че шалът ми бил такъв, пък палтата ми били музейни видове. Завиждат! Чисто и просто - за-вист! Хич не ме и интересува никой. Живот си живея аз, ходя си на театър, на балет, на опера, мъж не ми и трябва. Те, другите, нека си полудяват с техните сватби и деца, нека забравят приятелите си и не се обаждат... Тяхна си работа. Аз нито мъж имам, нито работа и се чувствам чу-де-сно. Е, само това момче, дето срещнах, от баничарницата - Гавраил. Единствен той, дето ме черпи с прясна баница и боза. Но, аз му казах още в началото, че си имам куче и колело, и друго не ми трябва. Иначе за работата, аз пет години работих в Министерството на бедствията и авариите. Е, аз толкова не бях спала дори в университета. Ни-що! Седиш от 8 до 5 като пукал и гледаш в един стар монитор, дето отваря един файл в продължение на двайсет минути. Работа нула, пари - нула. Не си е работа такава работа. Та се махнах! Или те ме махнаха?! Не помня вече, но съм си много добре сега. Правя си разходки с кучето, вечер си ходя на опера. И то денят минава, каква ти работа. То не остава време. Имам си спестявания. Получавам разни социални като безработна. Правя си екскурзии. Сама, да. Ами с кой да отида?! Нали ти казвам, че всички полудяха и ми забравиха номера! Даже вече и на рождените ми дни не звънят. Ама, както искат бе, нали ти казвам, всеки да прави, каквото си науми... Та, така... мхм... А! Наскоро се бях сетила... Абе тази, как й викахме... Художничката... Да, да, точно тази, с червената рошава коса и дето вечно ходеше с различни чорапи и скъсани дънки. Да, помня я и аз, и тя беше от нашата компания... Знаеш ли какво става с нея? Нищо не съм чувала... Тя, като беше в Академията, беше голям отпадък. То там по принцип се изкарва лесно, а тя едва го буташе. Та смятай. Ужким хубаво рисуваше, правеше картинки, портрети, даже мен ме нарисува веднъж. Още си го пазя портрета, като вещица ме направи. Аз очаквах истински портрет, а тя какво?! Направи ми карикатура! Още оттогава я усетих аз, че почва да се чалва... Ааа, викаш, тя поне не е женена... Хм...?! Е, тo какво ли да очакваш от нея?! То с жени ли не ходи, с мъже ли, наркотици ли не бяха, пиене. Колко пъти съм я засичала вечер по улиците, в центъра... Една вечер, да ти разправям, връщам се аз от "Лешникотрошачката" и я гледам нашата Художничка, на няколко преки от операта, проснала се в един ъгъл, смее се неадекватно. Викам й "здрасти", тя ми се смее, не може да ме познае явно. Абе голямо пропадане, бе, моля ти се! То таково чудо... Майка й и баща й бяха пропищели от нея. Та от къщи ли не бяга, та от районното ли не ходиха да я прибират. Ужас! Аз тогава я видях за последно, на онзи ъгъл, на улицата. Поседях малко, опитах се да водим някакъв разговор, но отсреща като няма никой и си тръгнах. После видях в далечината, че някакво момче се приближи с бутилка вино към нея, помогна й да се изправи и тръгнаха прегърнати нанякъде, едва, едва, клатушкайки се... Както и да е, оттогава не съм я виждала. Кой знае какво е станало с нея, щом започна от улицата... Абе, това ти казвам, хубава компания бяхме, но се разпаднахме и всички ме забравиха. Ама какво да правиш, карай да върви... Хайде, виждам, че и ти бързаш, да не те задържам повече. Пък, обаждай се, като можеш, поне преди да се зажениш и ти, защото сигурно и ти после ще полудееш като другите, и ще изчезнеш...

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2015, № 4 (185)