* * *

web

Занимавам се с неизбежните пресмятания -
колко още трябва да поживея,
за да успея да си платя, задето използвам
слънцето, морето и вятъра,
като се опитвам да изчисля дали ще ми стигне времето,
за да отсея празното време от пълното, гадаейки
ще дойде ли такова бъдеще, от което
ще стане невидимо проклетото минало,
блъскайки си главата над въпроса каква е цената
на настоящето, което не те брои за пет стотинки
и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък,
погледнах накрая към небето,
което някак странно се беше навело
и, както ми се стори, взе да се снижава,
и аз видях, че заваля дъжд,
но не от облаците, а от празните места в звездното небе,
и той се състоеше не от капки, а от
абсолютни нули, вътре в които
нямаше даже празнина, инак
те нямаше защо да падат
на земята, която не ги забелязваше.

© Вячеслав Куприянов
© Нели Пигулева, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.04.2010, № 4 (125)