ИЗ "СТУДЕНТЪТ ПО ХАРМОНИЯ"
(Балада за Виктор Пасков)

Красимир Дамянов

web

XI. ЛОТ ПРЕД ЕКЗИЛ

1.

Открих го на третия или четвъртия ден след изборите.

Когато всичко стихна и мътният поток се прибра в руслото.

Открих го на "Кристал". Постарах се да не го изплаша. Насилвах се да не гледам натъркаляните около него младежи в подобната на дъно градинка зад страшната, разцепена глава на Стамболов. Подчини се неохотно, но се надигна. Поехме бавно по Раковска.

- Е, как смяташ да я караме?

- Има ли значение...

Потърсих погледа му. Дълбоко някъде се криеше все още нещо детско, от приказките на баба му, летата на лозето във Варна, но зад тях, спомените, беше кладенец без дъно. Зениците му ми се сториха разширени. Сърцето ми се сви. Може би е от сянката на дърветата, си казах, от сянката, от какво друго!

- Кое дали има - попитах колкото да не скъсам нишката.

- Всичко.

- В смисъл?

- Ти. Постигна ли нещо? Караш такси. А беше писател...

- Аз? Ти не може да се сравняваш с мен!... - Държах го за ръката, първо за едната, после за другата, без да ги изпускам, внимателно опипвах с очи сантиметър по сантиметър вътрешните им страни, между китката и лакътя, вените. Улови погледа ми и разбра.

- Успокой се - усмихна се презрително. - Не се дупча.

Това още повече ме изплаши. Но симулирах - спокоен, опитен баща.

- А какво правиш?

- Нищо... Защо реши непременно, че съм наркоман?

- А не си ли?...

- Не.

- Нещо... вземал ли си?

- Веднъж само, лекарства. Просто да видя какво е.

- И какво?

- Нищо. Замаяха ме.

- Можеше да...

- Все някой ден трябва, нали?...

И тук, като го каза тъй спокойно, изведнъж разбрах, че съм безсилен. Че не разбирам защо трябва едно четиринадесетгодишно момче да иска да умре! Какво се беше случило с детето ми в мое отсъствие? Цял живот се бях опиянявал от какво ли не - жените, опасностите, бързото шофиране, гледки от главозамайваща височина, но никога от дрога, ако не смятаме алкохола, винаги до и никога след бариерата, зад опасната граница, където свършва живота. Та тия момчета дори нямаха истински наркотици, тъпчеха се с лекарства! Нима за тях животът не беше свещен? Каза го така спокойно, с тъжното разбиране, че не схващам гледната му точка, че нищо повече не попитах, повлякох го разтреперан към таксито, хвърлих го вътре, а след две седмици пак избяга, просто не се върна от обиколка на България с училището, и си помислих, че съм загубил не само изборите, но и него.

2.

Измъкна ни от черната дупка този път сестра ми. Виждайки положението, в което изпаднахме - не си говорехме, за пръв път общото нещастие ни разединяваше със Сандра - най-накрая изплю камъчето:

- Обади ми се по телефона. С двама приятели е. На Джулай Морнинг във Варна. Помоли ме да не ви казвам, но обеща, че ще се върне.

Джулай Морнинг. Не знаех какво е...

Не беше ли някакво любимо твое парче от наше време, което пееше екзалтирано по събиранията ни и което беше изпълнил изрядно пиян на китарата си пред почудени редактори от Магазин Литерер, поканени от теб на гости, за ужас на Мари? Можех да си те представя, но нямах време да си спомням дивотиите ти. Беше въпрос на часове да се обадя на познат от Варненското издателство, върнал се към някогашната си професия, сега вече се казваше полиция, и след двадесет и четири часа по етапен ред го докараха в София.

Не му се карах, помислих си, че му стига приключението с предаване от полицаи на полицай по гарите, нарочно бях помолил приятеля ми за това, да го сплашат (беше го открил да спи на вълнолома във Варна), а след няколко дни, когато Сандра се съвзе от напрежението, отидохме уж случайно на гости в Княжево при кучката Бубулинa и кокошката Мая Плисецкая (имаше и нова звезда: пуйката госпожа Мозер), където те бях водил и тебе.

Под дъба на Волконски.

- Бих могъл да направя нещо по въпроса, макар че не виждам признаци за безпокойство - каза доктор Койчев, след като известно време внимателно го наблюдава и разговаря за всичко, но не и за което бяхме дошли; мисля дори, че Радой изобщо не си даде сметка защо се отбихме у тях. - По-скоро прави впечатление изключителната му интелигентност. Вярващ ли е?

- Вярващ? - попитах изумен. - Защо?

- Искаш ли да станеш свещеник, Радой?

Той не отговори, но забелязах, че се заслуша. Изведнъж си дадох сметка: не знаех нищо за сина си! Можеше да се е покръстил в мое отсъствие, да е станал член на секта, мормон или сподвижник на Кришна, изведнъж бяха плъзнали по София. Месеци, години не бяхме разговаряли освен за някоя и друга книга. Конфедерация на глупците. Тил Уленшпигел. Швейк. Неща не за годините му.

- Жалко. Би излязъл отличен поп от него! - каза разочарован докторът. Имам страхотни връзки в Семинарията! - Погледнах го по начин, по който да разбере какво мисля. - Но разполагаме и с друг вариант, разбира се, по прозаичен: да поработи това лято. Фани, да ги пратим с майка му при Добрика? Имам много добър приятел председател на ТКЗС в едно тракийско село. Истински фермер! Точно какъвто ни трябва. Ще му намери работа, я какъв се е източил! Трябва ти мускул бе! - Радой се отдръпна хладно.

- Река има ли наблизо? - попита.

- Можеш ли да плуваш?

- Мога. Даже ходих сам на море!

(Все пак дете е, си казах, дечко.)

- Чудесно, тъкмо ще напълним и Пандата на връщане с татко ти със зимнина от резервите на Добрика! - доволен завърши домакинът.

3.

Просто не можех да повярвам, че всичко се разреши толкова лесно. Закарах ги до селото на Добрика, голям загорял от слънцето мъж на възраст със изумрудено зелени очи и психично болна дъщеря, а аз продължих да шофирам до турската граница. Завистници ми пукаха гуми, понякога по четири, та криех пандата зад паркинга на летището, в случай че вартбургът пострада, но не се отказах. На връщане се отбивах при тях. Животът ни тръгна както преди и вероятно щеше дълго да продължава, ако не бях срещнал Таня, Татяна Тилева, с която учих от първи до седми клас и не бях виждал поне десет години.

- Бързо! Испанско посолство! - спря ме тя, отчаяно махайки в комплекс Люлин, около десет и половина сутринта. - Ще платя двойно, моля ви, имам уговорен час!

- Здравей, Таня - казах. - Buenos días!

- Ах, и вие ли учите испански? - възкликна, все още без да ме познае, тя, но после, като свалих очилата, се нахвърли да ме целува. - Абе, Красо, ти ли си бе, идиот такъв! (любимата форма на обръщение на семейство Алексови бе пуснала здраво корени в квартала, дори когато махалата вече не съществуваше). Знаеш ли как ме изплаши! Помислих да не си някое ченге! - и ме засипа с куп неясна информация.

От цялата й тирада разбрах само, че отива да прибере визите си и че заминава без обратен билет за Испания. Напоследък с помощта на новите паспорти бе започнало преселение на електронни и компютърни инженери, видели се изведнъж без работа след закриването на много научни институти, но предимно в Канада (оттам до Щатите беше една крачка). След скандала с кубинския самолет обаче (предишните три полета бяха пристигнали абсолютно празни, всички пътници бяха поискали политическо убежище на междинната спирка за презареждане в Ню Фаундленд) в интерес на истината и на мене ми беше минало през ума нещо такова, особено след като се разбра, че наши познати са били сред тях... И ето ти сега приятелка от детството - закрива модното си ателие за висша кройка, продава всичко и заминава, най-вече заради децата си... Разказах й за моето положение. В Испания разполагали със специални социални програми за случаи като твоя, увери ме тя. Разменихме си телефоните и точно в единадесет, часът й за визите, я свалих на Шипка и Шейново.

Отбих се у Алекс да му разкажа за срещата. Бяха живели някога врата до врата. Заварих го разстроен, ужасно потиснат. Били му изчезнали пари, много пари откъщи. И най-неприятното бе, че се случило малко след като минал през тях Руси Тармъков, негов приятел.

- И какво? - попитах с неприятно предчувствие.

- Нищо, намериха се, но беше гадно. Сам разбираш. Какво ли не си помислих! Идиотко такава! - кресна към дъщеря си, деветгодишно злоядо същество, което надничаше виновно зад вратата. - В леглото й бяха! Играла си с тях на карти, моля ти се! Единствено там не ми беше хрумнало да проверя.

Може би очакваше, че ще се засмея, но не ми стана смешно.

- Усъмни се в приятеля си? В Руси?

(Бе новият му Санчо Панса. Предишният, Емо, веселякът на младостта ни, тромпетист в операта като баща ти, жена му си го прибра още след сватбата. А по-предишният, както можеш да предположиш, бях аз.).

- Добре де, ти какво би си помисли на мое място? - примирително каза.

- Аз? - Занемях. - В колко часа намери мангизите?

- В пет.

- Ами ако бях минал в четири?!...

Нищо не каза. Отвори пиaното и съсредоточено почна да музицира, но бях сигурен, че ме чу. Чу ме. Имаше изключителен слух. Абсолютен слух.

- Какво ако беше минал в четири? - каза след малко, без да се обръща.

- Щеше ли да подозираш и мен? Спри тоя тъп джаз! Отговори!

Дълго време мълча. Продължи да свири. После изведнъж хлопна капака.

- Затова не може да те понася Виктор! - каза без всякаква връзка той.

4.

Споменаването на името ти изведнъж ме охлади. Върна ме обратно към основния ми проблем: Радой. Той също разбра, че е минал границата, измъкна, пъшкайки, от хладилника скъпоценното си уиски, сложи с пръсти в чашите по две бучки лед и се заехме да обсъдим спокойно това, което отдавна назряваше между нас.

- Татяна винаги си е била авантюристка. А мъжът й алкохолик, по-зле е и от брат ми. Не виждам за къде е тръгнала с него, но й завиждам за куража! Хайде! За добрите стари времена! Как беше: аз не съм алкохолик, аз съм пияница! - отпи пръв от чашата си той. - Не мога да бъда сигурен в Татяна, ти обаче знаеш езика, Пуси и тя би могла с италианския си да го докара, аз знам немски...

- Знаеш какво? - прекъснах го насмешливо.

- Добре де, достатъчно, за да претършувам Германия, я пиано бар, я нещо друго ще намеря. В Амстердам изпълняват мое парче наесен. А ако нищо не стане и там, по нова година по живо, по здраво, ще се примъкна при вас в Мадрид. Виктор ще се навие ли да ходатайства и за мен пред швейцарката за стипендия? Мислиш ли, че ще ме пуснат?

- Виж ти как хубаво ни разпредели! Първо, заникъде не съм тръгнал и второ - от какво пак се боиш? Какво мисли впрочем професорът по този въпрос? Все още ли си обяснява всичко, което не може да си обясни, с ЦРУ?

- Сега вече трябва да се съобразява и с КГБ - засмя се мрачно Алекс. Професорът беше баща му. - Рано или късно ще почнат разследвания по турския въпрос - поклати глава, - а и да не почнат, колко е да ме мобилизират пак в случай на гражданска война.

- Абе ти чуваш ли се! - ядосах се вече не на шега. - Каква война в България бе! В Европа! Кой ще позволи?

- Има кой...

Ето, това беше той. Александър Сандов, твоят и моят приятел, черногледец от класа, който обаче винаги се оказваше прав. Tоя път сбърка само държавата.

- Ипохондрията ти май е прераснала в параноя! - рекох.

5.

Все пак предадох добросъвестно разговора ни на Сандра. Не я развеселих. Там нещата не вървяха добре. Селската идилия, както си я представях. Добрика едвам удържал положението. Освен баби никой не можел да изкара в полето. Всички свестни мъже се били запилели по градовете, останалите неколцина пияници заплашвали, че ще подпалят стопанството, нощем изчезвали машини, селскостопанската продукция стояла наполовина неприбрана, устроили Радой в поливната бригада, но работата била тежка за него и на третия ден сам се отказал. Скучаел и Сандра се безпокояла да не избяга.

- Всички ме съветват да заминем.

- Кои всички? Жан-Пол Белмондо ли!

- Не. Добрика. Смята, че ако се откъсне от всичко, ще е по-добре, отколкото това заточение на село!

Хвана ме яд. Беше як, красив мъжага над петдесетте. Къде се тикаше, дето не му е работа! Не знам, може би трябваше да си ги прибера, но в София беше ад, юлски ад! Тук поне подухваше вятър по реката.

През същия този юли се разбра и какво се бе случило на четиринадесети декември, вътре в Народното събрание, за какво ми бе намеквал Боян. След внимателно прослушване на материалите, заснети в онази паметна нощ от младия режисьор на терасата сред изплашените депутати, между записите бе открита реплика на новоизбрания президент, тогава генерален секретар, в която неясно се чуваше да призовава "да дойдат с танковете".

Кои? Откъде?

Почти със същата увереност обаче казаното би могло да бъде изтълкувано и като "да дойде Станко", Станко Тодоров, председателят на Народното събрание, както твърдеше после набеденият, но тълпите отново заляха столицата, и омерзен, изплашен, с влошено здраве, мековатият и човечен на вид за разлика от предшествениците си държавник, се оттегли от поста си и политическия живот.

За истината можех да се уповавам единствено на инстинкта си.

Подобно на Марк Твен, който поставял на най-долното стъпало на ценностната стълбица моралното чувство, под него аморалното, а под него французина, отдавна бях наместил под него (защо ли беше мразил толкоз представителите на великата нация?) филмовите режисьори.

Танкове! По жълтите павета! Добре ли бяха?

Мярка, която дори лудият Чаушеску по време на стрелбите не си бе позволил. И за какъв дявол? Четиридесет автобуса с обучени главорези като Алексовите чакаха наоколо! Само пред китайското посолство до ректората имаше десет коли, или бяха автобуси с екскурзианти? Гонил ли те е някога кон с милиционер с палка на него по Великден, за да знаеш какво е? Мен - да.Така че не ми беше жал за Петър Младенов, но мисълта, че не всичко с морала на новото време е наред, не ме напускаше. А като видях да се въргалят пред банката в Града на истината (така се наричаше набързо скалъпеният лагер с палатки и кашони на протестиращи) семейство режисьори от бившата ми служба, най-противните, с претенциите и хленченията си, а с тях и бившият партизанин, поканил ме в киното някога, с детско шмайзерче на пост пред палатките, направо плюх и си заминах. В издателството пък, дебелата ни секретарка, някогашна любовница на двама директори и един заместник-председател на държавния съвет (да, същият), неочаквано ме попита какво съм искал да кажа с тая неуместна риза.

Ризата, която си бях купил в Прага.

Сто процента мек, нежен, прекрасен индийски памук! Само че червен...

Види се бях забравил урока от нощта след изборите, но все пак не очаквах, че мисленето на околните с леки изключения е останало на нивото на средношколското: червена роза - обич, бяла - омраза; едно, две, три хоп - предавам ти поп! Теглих й една и се качих в редакцията. С чиста съвест при така стеклите се обстоятелства се почерпих с един международен разговор до Париж за сметка на издателство "Български писател" и след малко с друг - до Мадрид.

6.

Не щеш ли, вдигна слушалката самата сеньора Тилева:

- Дига?... Красо, ти ли си бе! Мислех, че е Косьо, секретарят на негово величество, страшно си приличате по гласа!...

Не знаех дали да остана поласкан, или не, но реших да го съобщя на Млади. Сложния път на неговите метаморфози последно го беше довел до монархическата идея. Иначе в Мадрид било още по-голяма жега, но сградите имали специални прозорци с двойни стъкла, а децата ги водили всеки ден на басейн. Ангел си намерил работа като гипсаджия (като художник имал златни ръце), всеки момент очаквали да получат документи, Мадрид бил невероятен град и толкова сърдечен, толкова сърдечен - една голяма Банишора!

В края на септември ме повика спешно директорът. Отидох леко притеснен, защото по мои изчисления бях навъртял вече близо хиляда лева международни разговори. Предишният се беше пенсионирал, новият беше от симпатизиралите на хлапашкото ми изказване през деветдесет и седма, потънало вече в забрава, но макар и приятелски настроен, най-малко щеше да помоли да си ги платя.

- Седни, Красимире - каза, не беше сам. - Познавате ли се?

- Лично не.

- Професор Тончо Жечев, Красимир Дамянов. Помниш неговото изказване за мечката?

- Помня - вгледа се през очилата внимателно в мен гостът. - Макар по мои наблюдения да ставаше въпрос по-скоро за типично нашенска биволица, малачка.

- Слушай тогава за какво сме те повикали, Дамянов. Можеш да пазиш тайна, нали? - И ми обясни набързо.

Както навярно зная, Тончо Жечев е комунист (социалист, поправи го гостът), аз - син (бледосин, беше ми на устата да кажа), а той - земеделец (по дух). В началото на идния месец пък бил пристигал от Мадрид личен приятел на царя, господин Джеймс Велков (монархист). Бил спонсор на една книга, която и Тончо, и той са си плюли в устите да издадат на всяка цена. "Трябва да я издадем, Дамянов. За да оцелеем. Така че за момента забравяме политиката. Ще я издадем по братски в милионен тираж; съвместно издание на "Летописи" и "Български писател", друг изход няма."

- Каква книга?

- Историческа. За живота на цар Борис...

- Борис Първи?

- Абе трети - въздъхна и Бойчев, - ама книгата е добра. Нали, Тончо? Той я е чел.

- Как се казва?

- "Корона от тръни". Не съм я дочел, но ще има успех, ще има - отговори уклончиво той. - Добре написана, с много фактология така...

- Ще има огромен успех, стига си шикалкавил!

- За редакторска работа ли става въпрос? - попитах. - Не съм историк.

- Трябваш ни за друго - спогледаха се те. - Виж сега Дамянов, умно момче си, знаеш испански (човекът може и да е позабравил българския, от четиридесет и пет години не се е връщал), караш западна кола, нашите с Тончо съвсем сдадоха, забавен си, имаш връзки в Съюза на демократичните сили, където обезателно ще потърси контакти, въобще, идеалният компаньон си, откъдето и да те погледне човек... Ще ти платим бензина, командировъчни, хотел, всичко, разведи го хубаво из България - каквото поиска, където поиска - искаме само договор! Сега разбра ли? Договор. Да не се връщаш без договор! - стана изведнъж строг той и пак си спомних за телефонните разговори. - Никой, от никое друго издателство да не припари до него! Бъдещето на нашите издания - а кой знае, може би и на българската литература като цяло, Дамянов, - е в твои ръце.

7.

Боже, пази България в такъв случай!

Господин Джеймс Велков - с имение на Канариите, апартамент в Лондон, гарсониера в Берлин, студио в Манхатън и мансарда в Париж (по тая причина и твой познат, с чието благоразположение щеше да се подиграеш в един от най-хубавите си, но жестоки разкази), як старец със златен ролекс, очила и златна кредитна карта, - бе първият милионер, с когото ме срещна съдбата. Още като седна, почуден в малката червена панда (на запад ги карали домакините), и ми стана ясно, че не е като останалите хора.

- Ой, Дамянов, каква красота! Гледай, гледай! Седем ката планински вериги! - караше ме да спирам той в някое дефиле пред някакви най-обикновени баири. Мъчех се да подхвана разговор по договора, но той все намираше начин да се отплесне я по някое село, я по някой манастир или да сме опитали хей оная там круша край пътя.

- Добре де, няма ли круши на Канариите? И планини. Само вулкани ли?

- Не, нищо не е като в България! Милата ми България!

И така през цялото време. Хубава си е България, ама пък чак толкоз да се прехласва?

- И като си помисля само в какво ще я превърнат, Дамянов, плаче ми се!

- Кой, господин Велков, защо говорите така?

- Ние, ние! Ще видиш, моето момче! Имам опит с освободили се страни. България трябва да се даде на консигнация на японците. За двадесет, тридесет години!

- Защо?

- Първо, ще направят от България райска градина! Второ, японците не са крадливи, а и да се полакомят, не могат да си я закарат у тях, нали?

- Да, но много е грозно това, което казахте...

- Не, не, моето момче, имам опит в тия неща. Знаеш ли как започнах? С производство на цигулки.

- Бил сте... лютиер? - Обля ме особена, приятна топлина.

- Чак лютиер не. Бях току-що произведен царски офицер, заплашен от народен съд и драснах с фиктивен брак с една от шведското посолство. Германия, после Америка, и там, в Щатите де, като се поогледах с какво да се захвана, липсата на какво установих според теб?

- На какво?

- На цигулки. Имаха си в Америка след войната всичко друго освен немски цигулки. Немските са най-добри, Дамянов, след тях италианските и чешките.

- И? - Спрях пандата.

- Ами започнах да внасям. Половинки, четвъртинки, главно за деца (това за осминката, дето го пише твоя приятел, са глупости!), отначало оригинални, след това полуоригинални и накрая, какво да ти да кажа - от липа, върба, топола, докато не се засрамих и не отворих фабрика в една наскоро освободила се африканска държавица, както нашата сега. Изсякохме половината страна. Не остана дърво, не остана кокал, за ключовете де, после почнахме да ги правим от пластмаса. Африканска дървесина по принцип е много суха и евтина, работната ръка - почти безплатна. Оттам връщах цигулките в Германия и после, от Германия, с немски щемпел - хайде за Щатите! В крайна сметка за пръв път в живота си се видях с пари. Много пари, Дамянов - поклати глава той. - А и Франко тъкмо навреме отвори тогава (петдесет и първа, петдесет и втора) островите за чуждестранни капитали, че цигулките бяха почнали, нали се сещаш, вече да се разцъфват по шевовете и майчетата - да нервничат...

8.

Романтична история, няма що, сигурно ти я е разправял...

- Господин Велков, вие очевидно не сте случаен човек - попитах, решен да предприема опити най-сетне в посоката, заради която всъщност бях се съгласил да го развеждам. - Извинете за нескромния въпрос. Богат ли сте?

- Богат съм, моето момче, богат...

- Колко все пак, ако не е тайна?

- Много, моето момче - въздъхна той сякаш под непосилната тежест на богатствата си, без обаче да уточнява, - много...

- От известно време близки хора ме натискат да заминем в Испания. Как е там? Строителен инженер съм, какъв е шансът да си намеря работа? Да речем, на Канарските острови, при вас...

- Ех, Дамянов, Дамянов! Пари не се правят в Испания. Макар да поспечелих и там, де... все още десет процента от всички строителни терени на остров Тенерифе са мои - позасмя се той. - Австралия, Канада, там са парите... Да беше преди десет години, да те взема, имах аз архитекти, инженери като теб, голяма фирма, на практика нямам син, имам, но наркоман в Ню Йорк, хипи, не го знам жив ли е, не е ли... Но няма за кога. Иначе, какво да те посъветвам, замини, но не разчитай на мен, разчитай на себе си.

- Не са парите, което ме подтиква - въздъхнах.

- Тогава кое? Парите са всичко, моето момче.

Не му казах. Как лесно произнесе думата, от която се боях най-много! Може би, защото синът му е възрастен, за да е бил хипи, значи, е накъде на годините ми, мислех си, а моят е още дете, мое дете! - сърцето ми се сви в остра, почти физическа болка.

- Не знам, ти си знаеш. Но тогава ние бяхме герои, бегълци зад желязната завеса! Ако знаеш само как налитаха ония ми ти германки - размечта се той. - А сега вие с Пасков сте икономически емигранти, парии бе, Дамянов. Е, той е женен - и какво? Французин няма да стане. Ама ела, с каквото мога, с рекомендации, ще ти помогна. Само пари не искай! Това е най-срамното нещо в чужбина!

Уж царски пратеник, а изобщо не пожела да установи контакти с никого от управата на демократическите сили. С помощта на професора осъществи единствено две срещи: едната с доскорошния директор на телевизията, когото бях ходил да освирквам пред сградата им, и втората - странно - с тогавашния министър председател на социалистическото правителство. През цялото време на първата се говореше само за яденета и настъпващата криза (Джеймс Велков беше определено кулинар), разказа как си му наготвил най-вкусния боб в Париж, поканил те по тоя повод да напишеш мемоарите му, нали си най-нашумелият ни писател, а Писарев не спря да се хвали, че притежавал два хладилника и три фризера с хранителен резерв, годен да поддържа домакинството му в продължение на години.

Втората среща се проведе на долния етаж в малкото блокче до Парка на свободата, където живееше министър-председателят и където десет години по-късно щяха да го убият. Портиерът, който преднамерено цепеше дърва в приземния етаж и едва ги уцелваше, личеше си добре какъв е, или друг някой като него, платен убиец от групировките, които зад прикритието на кръглата маса и краткото си управление държавният мъж бе създал. Съжалявам, че не останах с разговарящите, щях да знам нещо повече за най-новата българска история, но предпочетох да правя компания на съпругата на домакина и това, което помня от ателието й, са два огромни разкошни старопечатни речника, метър на седемдесет сантиметра, от строго охранявания фонд на народната библиотека, защото откъде другаде бяха взети? Андрей Луканов пък ме погледна на влизане в апартамента им така кратко, умно, едновременно с доверие и загриженост, че за момент престанах да изпитвам безпокойство за бъдещето на България, макар дълбоко в себе си вече да бях взел решение - заминавах... Логично е да ме попиташ защо не го направих тогава още в Париж, та съвсем да ме намразиш, но за някои неща се иска човек да узрее. И в този процес нищо не е по-убедително от собственото ни нещастие.

9.

На два пъти Радой ни се стори неадекватен след училище (не искам да кажа точната дума, ужасна е: "друсан"). Постарахме се да не го наплашим, но това само подсили ужаса ни и се разбързахме. По същото време, началото на октомври, изпратиха Пуси от Радио София на фестивал в Италия, и се уговорихме оттам да се прехвърли при Татяна в Мадрид и разузнае ситуацията. Ако си струваше, щяхме да я последваме с Алекс, Сандра и децата. При едно условие: всеки със семейството си. Преди това трябваше да приключа с Джеймс Велков. В края на месеца най-сетне седнахме на масата да разговаряме по договора. Срещата се състоя в редакцията на "Летописи".

- Е, господин Велков, доволен ли сте от прекарването си в родината? - изведе ме от мислите ми Димитър Кирков, младият колега на професора.

- Доволен съм, моето момче, доволен. Четиридесет и пет години са много време, благодаря от все сърце на всички!

Изглеждаше наистина развълнуван. Директорът ми намигна, без да знае, че и да ми опрости, и да не ми опрости дълга, мислено вече бях оттатък Пиренеите.

- Ами тогава да кажете за какви пари става въпрос? Искаме да ви платим реални авторски права, не както по време на социализма, жалки трохи...

- Е, хубаво, хубаво, радвам се! - Старецът дори се позасмя. - Вижте сега обаче, от една страна, съм ви задължен за гостоприемството, но от друга, съм и бизнесмен, нали така? Да не забравяме това. Милионер.

- Така е, господин Велков, така е...

- Тъй че, не че искам... а не бива да ви поискам по малко от милион.

- Един милион долара?! - наскачахме всички.

- Е, не, не... Един милион български лева. Ще ми се смеят иначе, разберете. В преговори съм да издам книгата в Русия, Румъния, Югославия. Навсякъде, където са управлявали царе...

Замълчахме.

Дори и така сумата не преставаше да бъде чудовищна. Разчитахме на триста, максимум петстотин хиляди лева! За сравнение един панелен апартамент в София струваше двадесет и пет хиляди; масивен, на Докторската градина като този на Нина - петдесет; на Левчев или Хайтови, където се проведе срещата с Луканов - сто. Но един милион?! При това съвсем не изглеждаше вече благодушното старче, дето се прехласва по алпийските гледки, нито наивният чудак, искащ да вкуси и опита от всичко по пазарищата, малко стиснат наистина (веднъж се наложи да му връщам круша, забравена в колата и изядена от Дима), и все пак не толкова противен както си го описал в прочутия си разказ, защото ето какво се случи по-нататък:

- Господин Велков, казахте, че сте българин - обади се Кирков.

- Да, моето момче, промених името си за удобство.

- И патриот. Милеете за българската литература?

- Да, така е.

- Тогава, ето какво предлагам. Ние ще ви платим един милион лева. Добре. Макар и да нямам представа откъде ще ги вземем. А вие ще направите дарение от двеста хиляди лева на списание "Летописи". Бива ли?

- Ами издателството? - понечи да каже директорът, но малкият, напорист редактор с остри, събрани малко като на глиган очи го спря решително с ръка.

- Така всички ще знаят, че сте милионер и човек, милеещ за отечеството!

Професорът нищо не казваше, гледаше дяволито. Дали не му се струваше, че присъства на епизод от собствената му книга за българското възраждане? Джеймс Велков свали очилата, примижа. Изведнъж го видях уморен, състарен, колебаещ се. Нима всичко щеше да свърши тук, в тази прашна редакторска стая? Как щеше да погледне на мен, когато му се явя един ден на Канарите без книгата и без пукната пара?

- Мога ли да помисля? Дайте ми няколко минути.

Мълчахме така пет, шест, десет. Не знам какво пресмяташе на ум в това време: лихвени проценти, дивиденти, пропуснати печалби, шконта, ипотеки, цени на апартаменти, неустойки, какво ще каже негово величество, колко да плати на автора, сина на някогашния царски секретар, когото беше финансирал (както щеше да те финансира и теб, ако не беше ритнал кофата), всичко, което според наивните ми разбирания един милионер можеше да таи в съзнанието си, но когато вдигна глава, Викторе, уверявам те, лицето му на човек, знаещ цената и силата на парите, бе озарено.

- Така да е - каза. - Да видите, че и сред милионерите имало хора. Бързо, докато не съм се отказал!...

10.

Вместо да ме разколебае, тази постъпка само укрепи решението ми.

Ако това бе научил от живота за четиридесет и пет години в чужбина един бивш царски офицер, все нещичко щеше да разбере за пет и един бивш безпартиен писател. Достатъчен срок лудите да се налудуват и жадните за власт да се нацаруват в България. Пет.

А после щях да се върна. Да заживея в Нова България.

В чиста и свята литература без левчевци, без джагъри, без лукановци.

Страна без доносници, продажни писатели и нагаждачи!...

Изведнъж ме обзе ентусиазъм, стана ми леко, свободно на сърцето. Минах през Паметниците и взех няколко препоръчителни писма до испанския институт за културно наследство, отбих се на благодарствено посещение при главния редактор на "Литературен форум" за журналистическа карта (беше единият от двамата защитили ме след издънването ми в Парк хотел "Москва"), дни преди да заминем отидохме с Алекс при Коста, вече майор, някогашният трети мускетар от детството, за да го закълнем, че няма да участва във военен преврат, ако е намислил нещо такова, оставаше да кажа единствено на нашите какво възнамеряваме, когато в навечерието на посещението в испанското консулство (Алекс през цялото време се кри зад ясените по Шейново някой да не го види), преди най-важната операция, взеха, че ми откраднаха международния паспорт!

Както винаги, бях виновен аз. Нови бяха само оттенъците.

Този път причина стана една циганка. Преди това се бях отбил при Алекс, свиреше по нощите в някакъв бар около Шведския хотел, после срещнах Христо Калчев в писателите, и между другото, попитах го, би ли емигрирал? Никога, каза с привичното си високомерие той. Не за друго, а че човек пада три социални нива надолу, не го гледай Виктор, Виктор е изключение, освен това сега идело неговото време, времето на мрака, Калчевото...

- Ако наистина го правиш за момчето си, пръждосвай се! Но не се обръщай назад като Лот! - дълбокомислено рече той, а аз го поправих: като жена му, фрау Лоте. После някакъв пътник, когото возих гратис, ми се кле, че да бил с десет години по-млад, и той би заминал. После... после влезе тя. Есмералда. Кармен ла де Ронда. Откъдето и да я погледнеш...

А след нея, докато се озърна, и целият им катун.

- Кои сте вие, какво търсите в колата ми?!...

Не съм расист, но трябваше да видиш лицата им: Брьогел, Холвиц, Гоя!

- Роднините бе. Да ни караш у дома, после - секса бе!...

- Не! - блъснах волана и издърпах ключа от таблото.

- Дай петарка, дай петарка! - бръкна неочаквано през прозореца в джоба на ризата ми едно от братовчедчетата и скочих да го гоня. Когато се върнах, вартбургът беше празен. Вратите зееха, нямаше я Есмералда, нямаще го Квазимодо (единия от чичовците), Кармен ла де Ронда, на Мериме, на Бизе, на Шчедрин, на Алисия Алонсо, Парашкев Хаджиев, Вили Казазян... Всички известни на теб красиви циганки и волни цигани от сцената, живота и литературата се бяха омъглили с целият им цигански хор!... Липсваха и хилядата лева на Млади от чантичката ми с оборота (въргаляше се изтърбушена на пода), парите, които бях настоял да му сменя в долари, за да не го измамел някой, о, боже!...

Най-много от всичко обаче липсваше задграничният ми паспорт.

Все още със стария щемпел на Народна република България, виненочервен на цвят, малко позахабен наистина, но безценен, незаменим атрибут на екзиланта!

(Проверих: такава дума няма не само на български, но и на никой друг език! Откъде ти хрумна?)

11.

Най-тъмно е преди разсъмване, най-черно - в края на тунела.

Всичко, всички стърги по подновяването му - милиции, опашки, снимки, - трябваше да почнат отново. Трябваше и да отделя от събраните за път пари, за да върна на Млади, а за капак, дни преди да ги купя, самолетните билети поскъпнаха тройно! Не само че нямаше да ни стигнат до Канарските острови - бях решил да не казвам на Алекс, възмутен от последното му изпълнение, изпусна се в асансьора да каже, че не знае какво да прави с партийната си книжка (Не я ли хвърли бе, ти какво ми каза, как не те е срам!), - но не стигаха и до Мадрид, та се наложи да разпродам всичко, буквално всичко ценно от апартамента: ски, ски боти, щеки, въдици, шевна машина, грамофон, транзистор, никой не пожела да купи черно-бял телевизор, а в деня, в който получих новия паспорт, се отправих на "Хиподрума" да кажа на нашите.

Възторгът, куражът ми стигнаха дотук. До стълбищната площадка на блока, проектиран от майка ми преди двадесет и пет години.

Стоях пред входната врата на апартамента - тя ли беше станала по-ниска или аз по-висок? - и си спомних деня, в който ни дадоха ключовете. Заселихме се с баба ми първи от целия блок от страх да не ни вкарат наематели след донос, че имаме две жилища (още не бяхме продали къщата), а после... после очите ми се насълзиха и стомахът ми се сви на топка, когато мама отвори.

- Какво се е случило?... - настръхнала, гледайки ме диво, изплашено заговори тя, както някога, когато почваше да чупи чинии, вратните й жили се изпънаха, беше без очила, очите й потънали навътре от дългогодишната им употреба. - Случило ли си се е нещо?...

- Не, не се е случило, успокой се! - Прегърнах я непохватно, колко е кокалеста, си помислих. - Дойдох да ви кажа, че няма да позволим да се случи, защото... заминаваме. Заминаваме за Мадрид, мамо, всички!

Млъкнах. Не можех да й кажа завинаги. Или за пет, или десет години...

За нея би означавало същото.

- Поне... поне е Европа, нали? - подпря се на вратата тя.

Очаквах, че апартаментът ще се срути, че баща ми, задъхан от аритмията, ще се улови за сърцето. Но нищо не каза, гледаше ме печално, както на гарата, скри вълнението си, за което му бях безкрайно благодарен. Няма ли да влезеш, глухо попита. И седнахме и тримата на пейката пред камината, и тихо, майсторски, както някога по екскурзиите, той накладе огън - първо борина, по-малките съчки, треските, после по-едрите, цепениците - накрая попита:

- Сестра ти знае ли?

- Знае - поклатих през сълзи глава. - Знае. Всички знаят освен момчето ни.

- Кога заминавате? - глухо каза, след като помълча, баща ми.

- След рождения му ден.

12.

Продадох вартбурга.

На държавен таксиметров шофьор, който нощем въртеше като частен.

Разделих се и с Пандата.

Купи я колега от Паметниците, в свободното си време вехтошар.

Направих си и зъбите - това, което бе останало от тях. ("Сестра, дайте ми най-дебелата игла!" "Защо, д-р Стамболов, какво ви е направило момчето?" "Нищо не ми е направило, Ваня, аз ще му направя: да помни кога си е правило зъбите за последен път безплатно!") Сбогувах се с махалата, сбогувах се с улица "Искър", където споменът за теб витаеше още над ясените, сбогом ясени! Ходих и на гробищата при Венко, сбогом, Венко! Сбогувах се и с майка ти в "Хаджи Димитър", сбогом, лельо Берта! Напусната от всички, пазителката на бюфета ви мълчеше застинала в кухнята. "Знаеш ли какъв певец беше, Краси, каза на раздяла, какъв певец!" Обиколих всички скъпи на сърцето ми места в София, давайки си сметка колко я обичам. С Витоша и Люлин, с небето над тях, Стара планина в далечината, и след всички и всичко поех най-сетне към градинката пред "Кристал".

Нямаше го. Училищните часове още не бяха свършили. Изчаках го да се появи откъм "Шести септември" и застанах на пътя му.

- Не правя нищо лошо, нали ти обещах! - стресна се на две крачки от мен той и се присви, очаквайки да го ударя.

- Не се бой. Няма да ти направя нищо - и се дръпнах в потвърждение назад.

- Тогава защо ме следиш?

- Не те следя. Дойдох да ти кажа нещо важно - гласът ми секна, окашлях се. - Нещо, за което не си и мечтал! Ела да седнем като мъже, знам, че вече пиеш бира, няма да кажа на майка ти. - И го притеглих към масичките на ъгъла, поръчах две. - Заминаваме. Заминаваме по света, Радой!

- Закъде? - попита. - И сестра ми ли?

- В чужбина. Всички! Всички за един, един за всички, помниш ли? - вдигнах юмрук като Тил. - Прахът на Клаас бие в гърдите ми!

- При чичо Виктор? - попита с недоверие, но и с любопитство той.

(Разчупи се! Обвивката му се разчупи! Мили боже! Разпука се!)

- Не, защо пък точно при него? Малък ли ти е останалият свят?

- Обеща ми да ме научи на фехтовка.

- Каква ти фехтовка! Испания, Нова Зеландия... Светът е голям, а Виктор е фантазьор. Жалък лъжец, заради когото те изоставих! Не ми говори за него!

Погледна ме косо, после пак с оня бездънен поглед.

- Мога ли да поканя приятелите си за рождения ден тогава?

- Кои приятели? Училищните ти другари ли?

Замълча. Но почувствах, че губя позиция.

- Заминаваме на другата сутрин, много рано - отвърнах уклончиво, но като видях как лицето му погасва и придобива същия сив израз на безразличие отпреди, не се поколебах да извикам: - Добре! Но ако се върнеш сега с мен! При това условие! Искам майка ти да види, че сме заедно! Че си друго момче! Моля те!...

Не се възпротиви. Но и не каза нищо.

Улових го през раменете и побързах да се отдалечим от градинката със страшния паметник. Не присъствахме със Сандра на събирането. Всъщност нямахме сили да видим лицата им. Търчаха надолу нагоре по стълбата и крещяха невъзпитано като излизахме, а когато се върнахме, в апартаментът нямаше никой. Секцията в хола зееше отворена и по пода имаше изпадали банкноти. Слава богу, само левове! Парите, които бях оставил за ток и вода до края на годината на тъща ми. Бяха претършували всичко. Доларите и билетите бяха в джоба ми. Нещо ми бе казало да не ги оставям вкъщи.

Безпомощни, без да знаем какво да правим, ако не се появи, започнахме да чакаме. Имах чувството, че сме прекарали цяла вечност така, ръка за ръка със Сандра, седнали на дивана, без да светваме лампата. Но се върна, върна се и остана като попарен пред гледката на разхвърляните банкноти. Бе тръгнал да изпраща другите до спирката, без да заключи. Някой се беше върнал и претърсил след него къщата. Виждах колко е потресен, как се измъчва, но не го съжалявах.

Бяхме се разминали с опасността на косъм!

Единствен от приятелите ни изпрати Млади. А и имах ли и други?

Мама остана на "Хиподрума" с тъща ми да я утешава (и двамата с нея мразехме изпращания и обичахме посрещания), баща ми ни закара с волгата. В последния момент минах да си взема зъбите през зъболекаря на съюза, бях си направил протеза, в един часа ни прекараха през скенера на пропускателния пункт (вече нямах златен зъб както някога, в предишния живот, а пластмаса в устата си), разцелувахме се, разплакахме се, Млади ме накичи с лика на Негово Величество, който пъхнах в джоба веднага след като се скри от погледа ми, и в два и десет след обяд колесникът на допотопния Тупулев се отлепи с тропот от пистата.

........................................................................................

Събудих се след два часа. Облаците бяха останали назад. Под студената светлина на последното есенно слънце се открояваха очертанията на няколко острова. Изглеждаха така близко, че можех да ги докосна. Бяха черно виолетови в припадащия здрач, спускащ се иззад Алпите. А горе беше светло, снежни върхове блестяха, далече напред се очертаваха силуетите на други планини, започнах да броя веригите, бяха по-малко от седем, но в тоя момент апаратът рязко сви и започна да се спуща дълго, безкрайно дълго над червени, с цвят на мита керемида поля с шахматно подредени засаждания. Бяха маслините. Стисках здраво облегалките до мен, Сандра спеше на рамото ми, Дима и Радой си разправяха нещо на предната седалка, а аз гледах, гледах и не можех да повярвам, че това под мен е светът, че се носим цялото семейство над него, над всичката тая шир и длъж и летя, летя...

Най сетне летя - не сънувам.

© Красимир Дамянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2012, № 11 (156)

Романът, продължение на "Дневникът на една пеперуда", предстои да излезе в изд. "Сиела" през ноември 2012 г.