СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК И БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Васил Райнов, Елка Мирчева, Петя Костадинова

web | web | web

Процесът, довел до създаване (в чисто практически план и в теоретичен аспект) на съвременната европейска държава (единна територия, обща история, обща култура, обща национална икономика) поставя и началото на обсъждането на въпросите, свързани с отношенията между (национален) език и общество, (национален) език и държава. В Европа с известни неизбежни условности това става от 16. докъм 18.-19. век. Именно тогава в рамките на отделните държави - във вида, в който те вече съществуват - се създават и националните им академии: в Италия през 1582 г., във Франция - през 1635 г., по-късно и в Испания, Швеция, Унгария и, разбира се, в България. Както е известно, Българското книжовно дружество, по-късно Българска академия на науките, се създава през септември 1869 г. в Браила, като между неговите учредители фигурират знакови личности за нашата история и култура, каквито са Марин Дринов, Любен Каравелов, Васил Друмев или Васил Стоянов.

Но - независимо от това, в коя част на Европа се създава академия, кога точно се учредява тя, всички подобни институции имат една обща характеристика: поставят в основния свой програмен документ искането за "чист", "красив", "благозвучен" национален език. Такъв текст съдържа и Уставът на Българското книжовно дружество. Член 2. гласи: Целта на Дружеството е да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване. И веднага след това в кръга на дейностите на Дружеството формулира следното задължение: Обработвание и усъвършенствувание на българския-тъ езикъ, на българска-та история и на народна-та словесност въобще¹.

Учредителите на академиите в по-голямата си част са не само филолози, но и активни общественици. Те прекрасно са разбирали важната роля, която има да играе един стандартен (книжовен) език във връзка с изграждането, стабилизирането и просперирането на всяка национална държава. Защото освен функциите на езиковата система, които правят от езика основно средство за общуване, а следователно и за социализиране, стандартният (книжовният) език реализира още една функция, която сполучливо в съвременната лингвистика се нарича символна функция. Така стандартният език осигурява идентичността на всяка личност: той консолидира отделните членове от дадено общество в едно цяло; разграничава езика на това общество (или общност) от езика на други, обикновено близки, съседни общества - и по този начин разграничава отделните общества, народи или нации. Няма да бъде пресилено да се каже, че всички изследвания върху историята и същността на модерната държава, а и на държавността изобщо, на етноса, на нацията, а и на национализма като политическа реалност, от тогава до сега, придават на стандартния език (като една от реализациите на националния език с неговата символна функция) статут на фундаментален проблем.

Разсъждавайки върху държавата и държавността, в самия край на миналия век английският либерал Зигмунт Бауман използва една сполучлива метафора - триптих. Бауман пише: По необходимост законодателната и изпълнителната автономност на модерната държава се издига над "триптиха" от военна, икономическа и културна суверенност […] Действената способност [на държавата] да създава ред е немислима без възможността да се защитава ефективно територията срещу предизвикателството или срещу другите модели на ред - вътре или извън нея, без възможността да се води отчет на националната икономика, без възможността да се натрупат достатъчно културни ресурси в поддържането на идентичността на държавата и нейната отлика чрез характерната идентичност на нейните поданици. Така в самия център на културните ресурси, в поддържането на идентичността на държавата и на нацията безспорно стои стандартният (книжовният) език като основен, същностен вариант на националния език.

Учените от Института за български език (ИБЕ) при БАН разбират стойността и важността на темата за връзката между държавността и езика, предложена за обсъждане от Националния дарителски фонд "13 века България", и затова ние с удоволствие (и с немалка надежда за бъдеща работа) приемаме поканата да бъдем координатори на днешната кръгла маса.

При това - трябва откровено да признаем, че тази тема - за държавата, за държавността и за езика - придоби особена актуалност след 01. 01. 2007 г. - когато Република България стана пълноправен член на Европейския съюз. Тук с удоволствие ще споделим с колегите, че Институтът за български език беше поканен и приет за постоянен член в Европейската асоциация на националните езици при ЕС - EFNIL. Европейският съюз отдавна е постигнал свободно придвижване на хора, на стоки и на капитали, като изгражда ново икономическо, законодателно и политическо статукво за отделните държави. По този начин животът на всяка отделна личност се интернационализира, а такива активно развиващи се процеси оказват и съществено влияние върху статута на отделните национални езици. В началото едни фактори съдействаха за промяна на отношението към езиците, които бяха признавани дълго време за международни. Днес английският език функционира като lingua franca и оказва въздействие върху останалите национални езици, включително върху традиционно възприеманите като международни френски и нем-ски език. Особено силно е влиянието му върху славянските езици и по причини, свързани с дълбоките обществени и политически промени в славянските държави. Ще споменем само, че близо една трета от дискусиите по време на XII славистичен конгрес, проведен през 1998 г., бяха посветени на тази тема. Безспорно е, че тези процеси стават възможни и се подкрепят от съвременните комуникативни технологии наред с мобилността на ‘хора, стоки и капитали‘.

Въпреки че още през 1996 г. международна лингвистична конференция в Барселона прие "Универсална декларация за езиковите права", допълваща "Универсалната декларация за правата на човека" от 1948 г.; въпреки че законодателството на ЕС се основава върху приемането на езиковото разнообразие като своя основна ценност, през последните десетилетия в лингвистичната общност активно се заговори за едно ново направление - еколингвистика (екология на езика или зелена лингвистика), която борави с понятия като големи и малки езици, застрашени езици и пр. Така се появи и Брюкселската декларация на EFNIL, която публикувахме в на сп. "Български език".

Разбира се, ние бихме искали да смятаме българския език за "голям" език, като имаме предвид неговата история. Днешният български език е наследник на онзи език, за който св.св. Кирил и Методий създадоха славянската азбука, на който те преведоха първите книги и който има повече от единадесет века писмена история. През 14. век наред с гръцкия и латинския той става третият класически език в Средновековна Европа. Старобългарската кирилица и старобългарската литература са безспорен български принос в европейската култура. Създадената на български език книжнина е едно от самобитните неща, с които ние се идентифицираме в Европейския съюз. Днес кирилицата се нарежда сред официално приетите азбуки - този път в Нова Европа. Различието "малки" - "големи" езици се употребява в количествен смисъл - и така се оказва, че българският език е език на малка общност, говорен от малко хора като рòден (поне в границите на ЕС).

Известно е, че институциите на Европейския съюз не си разрешават да формулират или да прилагат еднакви императивни политики или еднакви императивни мерки по отношение на националните езици и в областта на всяка отделна национална култура. На практика това означава, че националната езикова политика е изцяло във властта на съвременната държава. С други думи - ако преди две или три столетия изграждането, стабилизирането и развитието на един книжовен език е подпомагало изграждането, запазването и просперирането на държавата, днес пирамидата на стойностите е обърната - очаква се държавата да подпомага своя собствен стандартен (книжовен) език чрез национална езикова политика. ИБЕ е упълномощен и с ангажираност и компетентност изпълнява координиращите и нормотворческите функции.

В многовековната история на книжовния български език има сходни примери. До Златния век на българската култура (10.-11. в.) като период на подем се нареждат вторият Златен век от времето на цар Иван Александър и дейността на Патриарх Евтимий от края на 14. в., която слага отпечатък върху развитието не само на българската, но и на сръбската, на руската и на влахо-молдавската писмена традиция и книжовен език.

Всъщност, според нас това е централният проблем, който би трябвало да се обсъди на нашата кръгла маса - отношението: българската държава, държавност и български национален език, проектирано в света, в който живеем.

Можем ли да приемем, че днешната ситуация изисква особени грижи от страна на държавата, подпомагана от филологическата общност? И - ако това е така, в каква посока трябва да бъдат насочени подобни усилия? Към законодателството, към училището, към публичната речева практика, към институциите, обвързани по един или друг начин с езика? И нещо много важно - дали практиките на държавата трябва да бъдат насочени към съвременното българско общество вътре в държавните ни граници, или трябва да обхване всички българи?

Най-напред трябва да обмислим една цялостна програма, в която изследователският труд на лингвистичната общност ще заеме полагащото му се място.

В заключение изказваме искрена благодарност към Националния дарителски фонд "13 века България" за това, че включи сред приоритетите на своята дейност грижата за българския език и в последната си сесия подкрепи четири проекта на научни екипи от Института.

БЕЛЕЖКИ

1. Тъй като в програмата на кръглата маса присъства и темата за българските училища, ще обърнем внимание и върху следващата алинея от същия член 2., свързана с "разпространение на всеобщото просвещение и напредък между народа", което пък изисква работа "върху подобрението и напредванието на българските училища, мъжки и женски, съответственно с духа и нуждите на народа". [обратно]

© Васил Райнов, Елка Мирчева, Петя Костадинова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 1
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2008, № 4 (101)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 1.