ПЪТИЩА

Венцеслав Николов

web

“...Възможността да се срещнем, бе малка,
защото се бяхме впуснали в противоположни посоки.
Но за щастие, земята е кръгла.
И като се отдалечавахме все повече
един от друг, най-сетне се намерихме отново.”

Ромен Ролан

Има пътища, приятни за вървене - и трудни, неудобни, на всяка крачка трябва да преодоляваме препятствия. Лесният път - целта е съвсем близо, не е необходимо усилие, само да протегнеш ръка и ще я хванеш. И неясният, с много завои и водещ надалеч, без да знаеш накъде. Пътят към успеха на всяка цена. И умората, желанието да изоставиш багажа си - морал, съвест - само и само, стиснал зъби, да постигнеш целта. Трябва да внимаваме, когато тръгваме по този път... Познатият път - всички по него вървят. И стигат до едно и също място: “Ти какво, повече ли знаеш?” - учудват се и ни упрекват по-опитните, когато се отклоним. Но наоколо е пълно с пътечки, нещо те кара да ги изследваш. Понякога те ни връщат отново на широкия друм. Други се губят някъде, трябва да вървиш обратно. Или да проправяш нов път...

- Накъде, чичо - питам овчаря, подпрял се на тоягата си. Той насмешливо поглежда към голямата раница на гърба ми и сочи със свободната си ръка:

- Хей натам е манастирът, момче, през баира, по този път и все направо. Няма как да се загубиш...

Разбира се, още след първия завой пътят се разклонява. Стоя и размишлявам, колебливо тръгвам в едната посока, после се връщам: не, не може да е оттука, като че ли води надолу, а аз трябваше нагоре да вървя... Иска ми се да се върна, нуждая се от водач... Но стадото отдавна ме е отминало, няма кого да питам. Продължавам, на всеки разклон спирам, като че ли вървя в грешната посока? И наистина накрая разбирам, че съм се объркал. Но полянката, на която съм се спрял, е закътана между горичките, има и извор с чудесна вода. Палатката е с мен, тук е прекрасно. Чувствам се като в рая. Птичките приспивно пеят. В просъница се сещам за манастира, за стаите, препълнени с туристи, за виещата музика от близката механа... И с наслада се унасям.

Какво прави съвременният човек, когато се налага да пътува за някъде? Отива на летището и взема самолета, както учехме в училището, намира най-късата права между точка А и точка Б. Впрочем прагматичният съвременник е още по-икономичен, колкото и бързо да се минава самото разстояние, той го проспива. Местата до прозореца, откъдето можеш да гледаш земята, поне при кацане и излитане, са желани вече само от децата, незагубили изначалното любопитство към очакващото ги Битие. Порасналият човек, жаден да обхване колкото се може повече от света, бърза, не иска да губи време. Той затваря очи, за да навакса липсата на сън.

Изключително интересната си книга “Пътуване из България“ Константин Иречек започва с описание на пътуването си от София до Пловдив. Както е било обичайно за времето, то става с каруца, първата спирка е на края на София: “При стария турски окоп - ни разказва увлекателно авторът“. Оттам се открива гледка към Златишкото поле и полите на Стара планина. След няколко дни, изпълнени със сладкодумни размишления за местности, исторически събития, случки и характери, пътуващите достигат прохода Траянови врата на Средна гора, през който ще минат в Тракия. Авторът поетично описва ихтиманското нощно небе. Легнал в каруцата, съзерцава вечните ни спътници - звездите, разсъждава за човешкия живот... На сутринта пътуването продължава. Само че: “На другия ден стигнахме до Татар-Пазарджик, оттам взехме трена и стигнахме до Пловдив - отбелязва лаконично на следващата страница пътеписът“.

Железният път, влакът, направи достъпен широкия свят за милиони хора. Но забелязваме ли как едно от най-великите изобретения на XIX век ни превръща от участници в наблюдатели на живота? Оттогава ни предлагат непрекъснато възможности да ускоряваме все повече и повече движението, всички те са свързани с отказа да преживеем нашето истинско пътуване. Загубваме представата за разстоянието. На всяка цена искаме да избегнем товара, напрежението, умората. Но нали те са част от пътя? Ако се откажем от тях, не се ли лишаваме и от удоволствието на постигането, надмогването и преодоляването на пречките? Това, което ще ни направи по-различни, по-силни.

Нашият път... смятаме, че ние го определяме. Но колко често не разбираме смисъла на събитията. Пропускаме най-важното, живеем в измисления свят на мечтите. Всеки желае доброто на децата си. Но ако се изкушим да планираме живота им до най-малки подробности, може да не видим промяната, да не разберем и изпуснем шанса, който им се дава. Бързият, лесният успех, протекцията - дали им правим добро с това? Те са истинските търсещи в живота, защо искаме да им спестим изпитанията, които ги дебнат по пътя. Забравяме, че сме станали това, което сме, именно защото сме преодолявали множеството пречки. Откривали сме нови места, когато не е имало кой да ни води. Ако не се загубиш - как ще намериш нещо по-друго от вече познатото? “Искам” - казва детето една от първите думи, които е научило, и протяга ръчичка. Ако не получи веднага играчката, е готово да заплаче. То още не знае, че стремежът, копнежът по нещо може да изпълни цял един живот. Не подозира, че за всеки от нас има отреден собствен път. Да го откриеш, не е лесно. Но само ако тръгнеш по него, можеш да заживееш пълноценно.

Далече на север съм. В старата църква е спокойно, туристическите потоци рядко стигат дотук. Тя е една от първите на острова, била е и дом за молитва, но и убежище за жителите. Грамадните камъни, с които е градена, са докарани отдалеко, служили са като баласт на пристигащите кораби. Украсата на църквата е по протестантски строга. Търся с очи надписа, за който съм дошъл. Ето го, вплетените в дърворезбата букви са боядисани в червено, ясно се четат: “Аз съм Пътят...”

Казано е: всеки е творец на собствената си съдба, във всеки един момент човек избира. Не е ли рискът, отвореният финал на живота ни, подобен на неочакваността на творчеството?

Със своята симфония №9, Бетовен ни е оставил едно от най-великите постижения на човешкия гений. Но и в неговото творчество тя е връх, достигнат от композитора в резултат на огромно напрежение на силите. Носи опус 125 - за тези, които разбират, е видна огромната разлика между неговата първа симфония, също много талантливо, чаровно произведение, и симфонията с Одата на радостта. Пътят на Бетовен, както впрочем и на всеки голям творец, е изпълнен с откровения, всяко от великолепните му произведения е камък в общия градеж на неговото творчество. Всички те са различни, неочаквани вероятно и за самия композитор. Ранният, средният и късен Бетовен са условни понятия, с които музикалната наука се опитва да систематизира огромното му дело. Но зад всяко от тях се крие напрегнатата работа над отделните творби, мъчителното стоене над скиците, хрумванията, почти веднага задрасквани или преработвани, за да достигнат завършения вид, на който сега се възхищаваме... Поуката? Трябва да извървиш своя път, дори и ако нямаш таланта на Бетовен. Не можеш да започнеш живота си направо с твоята Девета, без да я изстрадаш, трябва да достигнеш до нея и да я заслужиш. Някои избират за това пътя на самотника, на отречението от живота - в името на високата цел. Но не е ли още по-трудно всекидневното служене, да се грижиш за близките си, да им носиш радост? Да вървиш по пътя на любовта.

Пътят в живота... Често си го представям като един коридор. От двете му страни има затворени врати. Ние сме любопитни, какво ли има зад тях? Спираме още пред първата и почукваме. Понякога ни отварят и ни канят да влезем, но много по-често вратата остава затворена. Може би не са ни чули? За всеки случай почукваме пак. Но ако и тогава никой не се обади, по-добре е да продължим нататък - ще срещнем още много врати, все някоя от тях ще е нашата.

Рядко сме сами по нашия път. В началото мама и татко са с нас, по-късно е учителят. Там срещаме най-близкия човек, този, с когото ще споделим радостите и трудностите на живота. Докато търсим верния път, намираме приятелите си. Истинските остават за цял живот. Винаги са с нас, в приятелството няма почивни дни. Но се случва и да загубим приятел. Може би сме казали или извършили нещо необмислено? Или защото сме се променили?

Дали правилно сме избрали пътя си? Колко често изненадани забелязваме, че вървим нанякъде, без да сме искали това? Отговорили сме на въпрос, без да помислим, или някой друг е взел решението, а ние само небрежно махваме с ръка. Или се подчиняваме на правила, с които не сме съгласни, оставяме се на инерцията, без да съзнаваме последствията... Пътят на компромиса.

Утъпканите пътища - преди нас много хора са вървели по тях. Тръгваме, без много да размишляваме. Не може да има изненади, знае се къде ще ни изведат. Бързаме, в мислите сме вече при крайната цел, не забелязваме нищо от това, което срещаме. Страхуваме се да не се отклоним, неизвестното ни плаши, не сме сигурни в себе си...

Има пътища, останали от вековете. Тогава по тях са пътували към царски дворци, към слава и богатство. Много войни са се водили за тях, много кръв се е проляла. В тишината на полето недоумяваме - защо е било всичко това? За миналата слава напомня сега само купчината камъни... Съвременните пътища - те са широки, с много платна. Които обаче никога не са достатъчни, пътуващите искат да бъдат още и още. За да не спира никога движението, още по-бързо да се стига от едно място до друго. По тях хората се движат с досада, с едва прикрита неприязън един към друг. Понякога тези магистрали даже са заградени с високи огради. Казват, за да не пречат на живущите около шосето. Мисля си обаче: по-важното е нищо да не отвлича пътуващите от скоростта, стената охранява опияняващата стремителност на нашето време... Но ако поспрем за миг и надникнем зад нея - към зелената ливада отсреща и стадото на върха на хълма? Съвсем наблизо е селският друм. Там ще срещнем хора, такива като нас, ще се разговорим. Въздухът ухае, вдишваме с пълни гърди. Тишината просто звънти в ушите, чуваме шума от крилата на птицата, която стремително се спуща от небето. Тя каца на близкото дърво и без да се бои от нас, запява. Поседнали сме на сянка в близката горичка, до градената преди много години чешма: “Странниче, пийни водица и си спомни...“ - пише на нея. Върху камъка несръчно е вдълбано и име, име на починало дете... Мисля си, какъв чудесен обичай: Да оставиш спомен, като направиш нещо за тези, които ще дойдат след теб.

Пътища... Понякога ни се струва, че не водят заникъде. И все пак вървим по тях. Често сме на кръстопът, не знаем накъде да поемем. Нещо ни нашепва: тръгни натам. Трябва да се научим да си вярваме, когато изберем веднъж посоката, да не я сменяме. За да стигнем... Има пътища, заличени от времето. Тях трябва наново да проправяме, за да не се забравят. А има и пътечки, по които разминаването става трудно и хората се изчакват. И си пожелават добър да е денят, добра среща или добра стига. Има слънчеви пътища, пътища през полето, където душата не може да се насити на простора. Но се случва да попаднем и на сенчест път, в сумрака оживяват прастари страхове. Струва ни се, че отвсякъде ни дебне опасност. Искаме да се освободим от прегръдката на гората, с въздишка на облекчение излизаме на светло... Има весели, утринни пътища, поемаме с ведро сърце по тях. Нагоре, нагоре, към върховете. Но вечерта бързаме да се приберем - пътят към дома.

...Пътят, нашият път - той ни среща и разделя. И отново ни събира. Всеки ден вървим по него, весели или тъжни, уморени или пълни със сили. Любопитни, се оставяме да ни води.

август 2011

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2011, № 9 (142)