КЪМ ПРАВИЛАТА - С РАЗБИРАНЕ, СЪЗНАТЕЛНО, МОТИВИРАНО

Тодорка Георгиева

web

Времето, в което живеем, налага да говорим все повече и повече по въпросите на българската книжовна реч, защото в увлечението си по изучаването (и усвояването) на чужди езици не бива да забравяме, че сме българи и че основният признак, който ни отличава от другите народи, е родният ни език. Затова него трябва да опознаем до съвършенство, преди да овладеем какъвто и да е друг език. Каква е действителността обаче? На всички ни е известно, че в голямата си част учениците, които завършват средното си образование, допускат невероятно голям брой правописни и пунктуационни грешки. В това ни убеждават отчайващите резултати на кандидатстудентските изпити през последните десетилетия (в някои висши училища слабите оценки на кандидатстудентския изпит стигат до 52%). Това бедствено състояние на писмената култура на нашите младежи се дължи преди всичко на непознаването на книжовните езикови норми по отношение на правописа на думите и употребата на препинателните знаци. Навярно това обстоятелство е подтикнало проф. д-р Иван Недев да се залови с написването на книгата "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци". Не е трудно да се установи, че авторът изцяло е подчинил работата си на принципа за яснота на изложението, затова може би нарочно е избягната прекомерната употреба на езиковедска терминология. Още от предговора на книгата разбираме неговото схващане по въпроса как трябва да се пише, когато става дума за култура на речта. "Спазването на принципа за яснота на изложението е важно за всяка книга - отбелязва Ив. Недев, - но за книга, посветена на културата на речта, то е абсолютно необходимо" (с. 4).

На друго място Ив. Недев споделя убеждението си, че правилата, според които се употребяват препинателните знаци, "могат да се усвоят трайно само когато към тях се пристъпва с разбиране, съзнателно, с безспорна мотивация. Те не бива да се изучават механично или да се прилагат интуитивно. Колкото и да даваме преднина на практическата дейност при изучаване на правилата за употреба на препинателните знаци, не бихме постигнали добри резултати, ако не се опираме на определен минимум от знания за синтактичната структура на изречението" (с. 116). Този цитат съвсем отчетливо "ни обяснява" защо в раздела на книгата, посветен на употребата на препинателните знаци, се разкриват основните признаци на синтактичните построения (прости изречения, сложни изречения или конструкции с пряка реч).

Текстът на книгата "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци" е разпределен в четири части.

В първата част - "Общи проблеми на правописа на думите и на употребата на препинателните знаци", се разглеждат различни въпроси, свързани с нормите на книжовния език, с принципите, на които се основава правописът на думите (фонетичен принцип, морфологичен принцип, исторически принцип, семантичен принцип, синтактичен принцип), и с принципите, на които се основава употребата на препинателните знаци (синтактичен принцип, фонетичен принцип).

Във втората част - "Правопис на думите", намираме информация за правописа на думи с вметнат гласен ъ или е, с вметнат съгласен, с вметнат съгласен й, с изпуснат съгласен при изговор, с двойна буква на съгласния н (-нн-) и с двойна буква на съгласния т (-тт-), с краен звучен съгласен, с уеднаквяване по звучност на съседни шумови съгласни, с етимологично я и с променливо я, с неударени широки гласни, с начален звук о и с начален звук у, за дублетите в речта ни. Тук са представени правилата за правописа на сложните думи, на отрицателната частица не, на междуметията; правилата, свързани с правописа на главни букви, за пренасяне на части от думи на нов ред; правилата за правописа на бройната форма за множествено число на съществителните от мъжки род, за правописа на съществителните от мъжки род, употребени след мъжколично числително бройно, за членуването на съществителните от мъжки род, за граматичното число на сказуемото в изречения, чрез които се изразява учтивост, за съкращаването на думи и словосъчетания. Предложени са начини за преодоляване многократната употреба на предлога на.

Третата част - "Употреба на препинателните знаци", е посветена на съвременната българска пунктуация. В подраздела "Запетая" Ив. Недев започва изложението си така: "Запетаята е най-често употребяваният препинателен знак. Умението ни да я поставяме, където е мястото й, изпълнява ролята на твърде точен показател за равнището на писмената ни култура. Макар че по размери е малък препинателен знак, тя има решаващо значение за постигане на ясен строеж на изречението. И не само това - чрез нея реализираме верен израз на нашите мисли, въпроси, подбуди и чувства, които искаме да бъдат правилно възприети от читателя на това, което сме написали" (с. 115). Правилата за употребата на запетаята в простото и в сложното изречение са разгледани поотделно. Детайлно е изяснена употребата й в простото изречение: при удвоен подлог, при еднородни, обособени и повторени части на изречението, при обръщение, при вметнати думи, изрази или изречения, при междуметия и частици. Особено ценни са наблюденията на автора на книгата над възможността да се постави или да не се постави запетая, когато дадени части на изречението могат да се осмислят ту като обособени, респ. като вметнати, ту като необособени, респ. като невметнати. В такива случаи - дали да се постави, или да не се постави запетая - се решава от субективната преценка на пишещия. Несъмнен е приносът на Ив. Недев при изясняване употребата на запетаята в сложните изречения и в частност в безсъюзните сложни изречения (чиито прости изречения се свързват помежду си без помощта на съюз, респ. без помощта на съюзна дума). В тази част на книгата са разкрити и правилата за употребата на останалите препинателни знаци: тире, двоеточие, точка и запетая, точка, въпросителен знак, удивителен знак, многоточие, кавички, скоби. Разгледани са и случаи, при които е налице отстраняване на даден препинателен знак от друг препинателен знак, който се изявява като "по-силен".

В четвъртата част - "Други знаци, употребявани в писмената реч", се разкриват правилата, на които се "подчинява" употребата на чертицата, на знака за отбелязване на ударение, на апострофа, на горните запетаи и на наклонената черта. Макар да не спадат към системата на препинателните знаци, споменатите знаци често се използват в писмената реч, затова основателно Ив. Недев е отделил неголямо място в книгата си и на тяхната употреба.

След като прочетох книгата "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци", стигнах до извода, че този труд се отличава с редица положителни страни, които по моя преценка могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Макар че вече стана дума, отново ще отбележа: за книгата е характерна яснота на изложението. Тази нейна особеност я прави полезно помагало за повишаване равнището на писмената култура не само на ученици и кандидат-студенти, но и на широк кръг читатели.

2. Излизайки от обстоятелството, че нашите сънародници в различна степен са запознати с особеностите на съвременния български книжовен език, които са свързани с правописа на думите и с употребата на препинателните знаци, авторът на книгата във всички нейни раздели разкрива минимум от информация за езиковите явления, с която читателят трябва да е запознат, за да може да разбере и да усвои правилата, по силата на които се пишат думите и се поставят препинателните знаци.

3. Всички правила за правописа на думите и за употребата на препинателните знаци са богато илюстрирани с примери, извлечени от произведения на българската художествена литература (като се дава предимство на примери, извлечени от произведения на наши класици: Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Димитър Талев, Димитър Димов и др.). Една част от илюстративния материал е извлечен от научни съчинения, от българския фолклор, от периодичния печат. В съвсем редки случаи са използвани примери, конструирани от автора на книгата.

4. За мене е много радостен фактът, че примерите в по-голямата си част, като носители на определено съдържание, имат подчертано възпитателен ефект. Тази особеност на книгата е много полезна за читателите (особено за читателите от по-младото поколение), защото им дава възможност да се докоснат до редица морални ценности, на които "ни учи" българската художествена литература, представена от най-добрите й образци.

5. За да облекчи читателя, авторът на рецензираната книга твърде често припомня особености (за които вече е ставало дума в предходни параграфи) на дадено езиково явление, чиито правописни или пунктуационни особености в момента са обект на вниманието.

6. Като излиза от принципа за яснота на изложението, Ив. Недев умело използва получер шрифт или/и курсив, за да подчертае за кой звук става дума, за коя дума се говори, с кое словосъчетание или подчинено изречение е свързано определено правописно или пунктуационно правило. Този начин на поднасяне на информацията води не само до яснота, но и до безупречна прегледност. Не е без значение и обстоятелството, че примерите, когато са изречения, се представят с отстъп, който улеснява пълноценното осмисляне на текста, същевременно не води до преумора на зрението и до разсейване на вниманието.

7. Прави впечатление, че от вниманието на Ив. Недев не е избягнала една твърде важна черта на българската пунктуация - нейната вариативност, т.е. "свободата" да избираме от два или повече от два препинателни знака онзи от тях, който според субективната ни преценка ще "помогне" на словесния израз да представи най-точно отсенките на нашите мисли и чувства. Ще илюстрирам твърдението си, като цитирам конкретен текст, записан като забележка в книгата: "Когато иска да подчертае по-силно относителната смислова и интонационна самостоятелност на обособените части на изречението, пишещият ги отделя от съседните им думи не със запетаи, а с тирета: Той - с неизменната си бяла жилетка - пак изпреварва всички с няколко крачки напред и почуква с бастуна си. (Й. Йовков")

8. Всичко написано в книгата е съобразено с изискванията на академичния Нов правописен речник на българския език (С., 2002), който е официален справочник по правопис на думите и по употреба на препинателните знаци; съобразено е също с утвърдени научни постановки, отразени в основните синтетични трудове по български език на наши учени езиковеди.

Посочените положителни страни (макар и в най-едър план) на книгата "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци" на Ив. Недев дават възможност на читателите без особени затруднения да овладеят правилата, според които се пишат думите, и правилата, според които се поставят препинателните знаци.

Намирам, че много добре би било Ив. Недев да напише още една книга (тясно свързана с рецензирания труд), която би могла да има за наслов "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци. Задачи и текстове за упражнения". Такава книга, според мене, ще бъде изключително полезно помагало за читатели, които са решили по пътя на самоподготовката да овладеят правописа на думите и употребата на препинателните знаци - съгласно с книжовните норми. Във въпросната книга би могло да има препратки към определени параграфи от книгата "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци". Така читателят ще може да си припомня определено правило, когато се появи колебание как да напише дадена дума или какъв препинателен знак да постави в написано изречение.

В заключение ще си разреша да отбележа още нещо. Книгата на Ив. Недев "Култура на речта. Правопис на думите. Употреба на препинателните знаци" има толкова много достойнства, че тя би могла да служи като учебник по отделна дисциплина, въз основа на който да се водят занятия в горните класове на средното ни училище или в началните курсове на висшите училища - за да не срещаме в различните области на стопанския и културния ни живот полуграмотни специалисти със средно или с висше образование.

© Тодорка Георгиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 4
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 4.