ИЗ "КЪЩАТА С АНГЕЛИТЕ"

Любов Кронева

web

Да те пресрещнат ангели

Тетка реши да промени живота си в положителен смисъл, като започне със зачитането на празниците и обичаите. И тя, която от дете не бе слагала мартеница от омраза - не точно към мартениците, а към символите въобще с цялата суетня около тях, през онази пролет се закичи. За да влезе животът в руслото на обичайното, да тръгне към подобряване и всеки ден да прилича на предишния поне малко.

Странно може да изглежда такова желание за момиче на 20 години, но дни преди решението й за промяна, една циганка се намърдва у тях и не че влиза скришом - майка й на Тетка я поканва. Понеже циганката от прага й съобщава, че лоша магия е сполетяла този дом, че по-малката й дъщеря е по-особена, една идея по-дръпната, не й казва направо, че не е в ред, но така излиза. След което отмъква като доброволно дарение родопско одеяло, каквито пари има в къщата, няколко златни предмета, сред тях - венчалната халка на баща й. Да се чудиш как е допуснала това майка й на Тетка, жена с две висши образования, химик по професия, главното - атеистка. Ако при нея ставаше дума за някаква вяра - само в нещата, доказани научно, но нали демокрацията вече е настъпила, всички правят водосвети за щяло и нещяло, викат на всяка крачка: „Христос възкресе, Христос възкресе!” - и ето го резултатът.

Баща й през онази зима беше на специализация в Будапеща. Чакаха го в края на февруари. Когато влакът му наближава Бургас, той вижда димен облак да виси като отровна гъба над Нефтохима и сърцето му се свива. А той беше със слабо сърце. Не някаква сериозна болест, но нещо му имаше. В онзи момент тъпа болка се загнездва в сърцето му. Оказва се, че в неговото производство станал пожар, последван от взрив. И гледайте сега. Парче пламтящо стъкло се понася към мястото, където обикновено стои той, а тогава - заместникът му, но заместникът му е с половин глава по-нисък и „снарядът” профучава над главата му, като само бръсва и опърля косата му. Кого ли е целел?

Тетка, щом разбра за халката, почна да крещи като ненормална, че - край, бял ден няма да видят оттук нататък, крещя и плака, докато падна от умора, та се наложи да й дават валериан и да й пръскат вода в лицето. А майка й се убеди, че циганката вярно й е казала и тази й дъщеря, ако не е напълно неадекватна, то реакциите й са силно преувеличени.

Но тя си беше от поколение, израснало на спокойствие. Поколението от 50-те си знаеше: „който учи, ще сполучи” и „който не работи, няма да яде”, та беше много ученолюбиво и работливо. Като мравчици бяха хората от 50-те. Не се страхуваха, че ще гладуват. И наистина, хранеха се добре. Не с ананаси и червен хайвер, но това са глезотии. Нито пък се тюхкаха за пари и златни изделия - пошло е. През ум не им минаваше, че могат да останат на улицата без никакви средства. Не, това изобщо не им минаваше през ума. Допускаха (теоретично), че е вероятно да се изпадне във временно затруднение, но нещата непременно ще се оправят, защото, разбирате ли, не е възможно да не се оправят и то съвсем скоро. Вяра беше това, упование и усещане за света като цяло, изработени от такива хубави филми като „Ние сме на всеки километър”, „Дванайсет мига от пролетта” или пък „Оптимистична трагедия”. Филмите са си филми, ще кажете, а животът е друго, но ще сгрешите, понеже изкуството умее незабелязано да оформя светогледа.

А Тетка се питаше: на какво отгоре ще се оправят нещата? Ето каква стана ситуацията през онзи месец март. След пожара баща й беше съкратен, майка й от нейното шефско място в лабораторията - също, сестра й следваше и пак добре, че следваше педагогика в Бургас, а не примерно в София. Само Тетка работеше като санитарка в Транспортна болница. Почна да взема много нощни дежурства. Изкарваше някакви пари, но това са сметки за ток, телефон, вода, всеки месец - по-високи. Родителите й, преди да ги съкратят, три месеца не бяха получавали заплати, а като ги съкратиха, пак нищо не им дадоха, но нещо им обещаха - пари или работа, но в по-далечна перспектива. А трябваше и да се яде.

Тогава оптимистичните й родители решиха да се преквалифицират във фермери. Имаха един имот в пущинака над Отманли. Не там, дето сега стана „Бевърли хилс”, а горе. Защо да не го разработят? Млади бяха още, здрави. Да насадят лозя, да продават гроздето, живот и здраве - да правят и вино, пък и ракия, толкова да се замогнат, че да си вдигнат къща на три ката във възрожденски стил с резбовани тавани, мраморни подове, подово отопление като при древните римляни, и през зимата - навън виелица, а те - боси по розов мрамор на сиви жилки...

* * *

Всеки ден на път за болницата Тетка минаваше по хубава тиха уличка, сумрачна заради огромните липи на тротоарите, със стари, стабилни къщи. Малко поовехтели откъм фасадите, но всяка - със своето лице и с градинка. Една от къщите й харесваше най-много. В подножието на външната стълба стояха двама усмихнати ангели, посивели от прахоляка и дъждовете, с изящно отпуснати криле, с дълги дрехи на фини гънки. Босите им крака бяха заровени в пръст или в трева - според сезона, а до ангела отляво беше поставена напукана делва с пълзящо растение и то се увиваше в нежните пръсти на ръката му. Горе имаше дървена масивна врата с витраж на цветя и прозорците на първия етаж бяха с витражи - жълто, синьо, зелено. Тетка винаги забавяше ход, когато минаваше край тази къща. Понякога поспираше, палеше цигара, искаше й се да я погледа по-дълго, да се подържи за дантелената й ограда и да я гледа, но й беше неудобно.

Тетка живееше в кооперация. Пак в центъра, но пети етаж, апартамент, съседи. Чудно й беше как ли ще се чувства в къща, близо до земята, каква ли ще е отвътре светлината през цветните стъкла. Но отвътре - това вече беше чужд живот, май не й се щеше да го знае, нейният й бе предостатъчен. И отминаваше бавно...

И на, в двора на тази къща буквално за една нощ разцъфтя черешата. Дърветата в другите дворове едва бяха напъпили, а тази - цялата в бяло. Тетка ахна, като я видя сутринта. Клоните й, увиснали през оградата, пръснаха в лицето й цвят и роса, и тя си каза, че на другия ден там ще върже мартеницата си. Какво й пречеше да я върже още тогава? И на другия ден въобще да не се отбива. Какво я спря? Тетка не знаеше. Ако някой знаеше, не е могъл (или не е искал) да й каже.

А другият ден беше 25 март. Благовещение. В света идва благата вест, че Дева Мария ще зачене син от Господ. Тетка дори не знаеше датата, защото до заплата оставаха близо две седмици, за какво й е да помни кой ден сме. После й се струваше смайващо, че всичките й беди са почнали на Благовещение.

Стискаше мартеницата в шепа, бързаше към цъфналата череша и като приближи, видя, че са се събрали хора. Стояха, шепнеха си.

На оградата, от двете страни на черешата, бяха подпрени два сребърно-черни капака от ковчези. Ангелите зад тях се усмихваха нежно.

И чу свистене, не толкова го чу, повече го усети отвътре. Усили се, ушите й писнаха, и внезапен студ я плисна, чак пръстите й изтръпнаха. Помисли си безучастно: край, това вече е краят, макар да разбра, че става дума за нея... Но през свистенето, което пак така рязко почна да затихва, долови панически шепот: не, не, не... „И двамата в една нощ, каква любов, каква любов!” - каза някой. Тетка тръсна глава и попита високо:

- Какво е станало?

- Ама те бяха възрастни хора! - веднага реагира жената до нея. Изскочила набързо от къщи, навлякла яке над пенюара и подпетени мъжки обувки върху плетените си терлици - да не изпусне нещо. - Ташев беше май над осемдесетгодишен... Бог да ги прости! - добави и се прекръсти.

- Защо? - попита Тетка с внезапно озлобление. - Какво да им прощава?

- Е, как? - зачуди й се жената. - Така се казва...

Озърна се, повъздиша, не издържа и прикривайки устата си с шепа, задърдори приглушено:

- Такава любов не може да е без грях! Аз съм омъжена тук от 25 години, живея ей там - в жълтата къща, на 30 септември ще станат 25 години. Веднъж не съм ги чула да се скарат, врата да се тресне, остра дума, ами то на всеки се случва - няма! Госпожата преди три години я удари инсулт, пак тъкмо се беше запролетило и на, моля ви се, инсулт, но тогава се отърва. Малко се беше парализирала, влачеше левия крак и лявата ръка - ей така сгърчена, Ташев обаче всеки ден я извеждаше на разходка. Зиме, лете - разходка до градината. А тя - винаги нагласена, косата й направена! Аз не знам доколко е вярно, но са ми разправяли някои неща и нали знаете, дето има дим, там има и огън. Те бяха македонци, от бежанците, на времето живеели в Несебър, били съседи. Мъжът на госпожата починал. Хванал туберкулоза и починал. А тя - млада жена, без деца, хубава. И аз съм я запомнила като хубавица с едни изписани вежди, но погледът й беше особен: пронизва те! Страх ме беше да не ми урочаса децата, не ги пусках да припарят до нейния двор... И тогава много мъже я искали. Чак от Бургас идвали да я искат, а тя викала: „Само Ташо ке биде!” Как, бе, казвали й, женен мъж! „Жена му ке умре - викала - и аз ке го земам!” И наистина, година не минала, умряла си онази женица... Да не дава Господ! - И пак се прекръсти, а Тетка отстъпи, искаше да си върви, но жената не млъкваше: - Взели се, изселили се в Бургас, но той първо вдигнал тази къща, навремето била като палат, обзавел я, ама до последния конец я обзавел и тогава довел жена си - да обуе чехлите и да влезе. А хората ги одумваха, подозираха разни работи, как да не подозират, за няма и година да си отидат двама съпрузи от естествена смърт, кое й е било естественото... Пък и откъде пари за тази богаташка къща? Ами Ташев в Несебър държал една бакалница! И тук отворил бакалница, после пък работеше като касиер-счетоводител в „Толбухин”... Какво се чудя и аз! Минават ли ти пари през ръцете, ще залепнат, няма начин... Едно знам: Господ забавя, но не забравя. Преди години дъщеря им загина в автомобилна катастрофа, стана на Петолъчката. Тя и мъжът й на място, а детето се спаси. Старците го отгледаха, но май не е в ред това момче. Вие по някаква работа ли? Да не сте роднина, чух, че имали имоти и в Несебър...

- И на други места ли имат? - осведоми се Тетка.

- Имат, имат! - закима съседката. - Говори се за десетки декари одържавена земя в Несебър и в Слънчев бряг, дето сега се изплащат с реституционни бонове...

- Нищо не знам - попари я Тетка. - Само минавам.

Още й беше студено, а от съседката й се догади. Сви в първата пряка покрай къщата и пак там изхвърли мартеницата си в боклукчийската кофа. Искаше да се махне по-скоро от това място, където смъртта, изглежда, беше разположила щаб-квартирата си, но в гръб усети нечий настойчив поглед. И спря. Озърна се. Тази стена на къщата беше покрита с тъмен, усоен бръшлян, а до отворения прозорец, зинал като дупка в бръшляна, седеше кльощаво момче с черен пуловер. Дългата му черна коса падаше върху лицето като скриваше напълно едното му око, а от другото, блеснало око, идваше този настойчив и въпросителен поглед.

Стана й съвсем чоглаво и побягна.

© Любов Кронева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Любов Кронева. Къщата с ангелите. Пловдив: Жанет 45, 2007.