ИЗХОД ИЗ ЕГИПЕТ
(Възкресни тълкувания)

Ивайло Иванов

web

"Защо ни изведе из Египет? Добре си бяхме при казаните с месо!" - това казват евреите на Моисей още при първите трудности по пътя им в пустинята. Самите те обаче съзнават ли какво казват, съзнават ли, че освен герои в реалния си житейски сюжет, те са също и синтагми, повествователни единици и персонажи в големия сюжет на Свещената история, че техните викове и въздишки са само ехо, отекващо в огромния фонетичен фонд на Библията и че те са само фонологичните срички и графични завъртулки, чрез които Бог пише Книгата на живота? За разлика от потомците-тълкуватели, те надали са съзнавали точно това - и по-добре, защото дори за човека на патриархалния колективитет пак е обидно да мисли себе си единствено и само като повествувателна единица в сюжета на "Съдбите божии". Но след като алегориите вече са изписани, след като виковете са отекнали в гласните и сричките на Свещеното Писание, защо да не поразсъждаваме още веднъж именно над този сюжет - Изходът на евреите от египетска земя?

Защото какво е всъщност Египет, какво е Египет на "казаните с месо", на безпрекословното, робско подчинение пред волята на Фараона, на затъпяващия, скотски труд и безпросветната мъка, ако не един предобраз, една алегорична икона на ада, и на адския живот на всеки грешник - където злоупотребата със собствената ти воля те е довела до безприкословно подчинение пред Фараона, сиреч - пред Княза на тоя свят, а край теб димят... казаните с месо!

Нашата народна фантазия неведнъж е била упреквана за тия примитивни представи: на портите на Рая стои Свети Петър с ключове в ръка, а в ада дяволите варят грешниците в казани с инфернална катранена течност. Що за архитипална близост обаче, що за общи ризоматични свойства между еврейската партриархалност опреди две хиляди години и нашия славянски патриархат допреди век, е съществувала, та казаните с месо да се превърнат в най-същностен белег в представите и на двете общества за ада? И то, в единствения изрично споменат белег при Изхода из Египет: "Добре си бяхме при казаните с месо!"

Добре си бяхте? Това ли чувам и до днеска? А кой седи в тези казани, в крайна сметка, кой се вари над египетския огън всред пустинята на живота и над пламъка на страстите в пустошта на този наш обезбожен живот? Та там се варят животните, "направени" от същатата плът и кръв, от която е сътворен и човекът! Разбираш ли сега колко дълбоко е основанието на фолклорната метафорика: "адски казани", разбираш ли колко принципно - и още по-дълбоко - основание е имал и Бог да забрани всякакво месо в Едем, давайки за храна на първите хора и на присъщите им животни "всеки плод и злак тревист".

"За храна ти давам всеки плод и злак тревист!" Така че постът има изцяло метафизични основания, той е онтологическо "явление", епифания на онтосите, които са заложени в основите на този свят.

Затова още веднъж ще обобщя: Тия са двата основни белега на ада и на адския живот според "Изход из Египет" - и само те са изрично упоменати в повествованието на Моисей: Преклонението пред личната воля на дявола (Князът на тоя свят, Фараонът на всемирния Египет), и вторият белег, казаните с месо, единосъщо с нашата плът и кръв, край които - о, ужас! - "ни е добре".

Защото тук казаните са метафора, артикулираща едно състояние на духа, което е пълна противоположност на любовта. В любовта ние се жертваме за ближния, ощетявайки с нещо себе си и комфорта си, край казаните с месо ние ядем ближните си животни, сътворени и "облечени" от Бога в абсолютно същата плът като нашата: "И направи им дрехи от животински кожи!" - е казано за Адам и Ева по повод изгонването им от Рая. Оттук до същинското, буквално разбраното канибалство крачката е само една и нейното изминаване е въпрос на време и онтологическа деструкция. А тя съвсем не е трудна при създалата се ситуация - и нищо чудно, че в отделни свои "топоси" и общества светът се е плъзвал и по нейната наклонена плоскост.

На другаде върви Божият народ обаче, това сакрално общество на всички истинно почитащи Бога - тогава това е бил единствено еврейският народ с всички доброволно присъединили се към него, сега това, според моята вяра, е единствено Православната Църква с всички, които доброволно се кръщават в нея. И накъде върви този народ? Разбира се, че към Царството небесно, към Ханаан, но това не става, както си мислят съвременните протестанти, с едно магическо щракване на палци, а чрез изкачване по лествицата на изнурителния, трансграничен опит на духовния живот, на духовното "делание" и аскезата, към които сме призвани да прибегнем в този наш живот. По-точно казано - в пустинята на този наш живот. Защото извън Божията милост той не може да ни предостави нищо, което онтологически да удовлетвори духа, извън сиянието на Огнения стълб и осененеието на Божествения Облак, извън снизхождението на благодатта, чийто предобраз е манната небесна, този живот действително е една страшна, безнадеждна пустиня и това също съвсем нагледно е показано чрез историческия опит на старозаветния народ.

Именно затова през пустиня вървят евреите и именно по тоя повод тук съвсем директно ще си поволя да запитам: Колко време вървят те през нея? Отговорът е: Точно един живот! И праведни, и грешни вървят през Пустинята точно един човешки живот и никой от родените в робство не влиза във вечно зеления Ханаан на Царството Небесно. Да продължим с въпросите обаче: Защо? Защото, твърди популярното и изключително профанно народно тълкувание - "роденият в робство не може да бъде свободен!".

Що за глупост? Що за галиматия? Според това тълкувание нито един от светците на Православната Църква не е свободен (сиреч, не е познал истината, защото именно "тя ще ви направи свободни"), тъй като е роден в робството на първородния грях! Но и още по-лошо, според тази галиматия, нито аз, нито който и да било вярващ може да се освободи от страстите и да получи метафизично изцеление на духа, понеже е роден в същото това робство - на първородния грях. Та нали "роденият в робство не можел да бъде свободен"! Е, да, но виждаме точно обратната практика, виждаме, че всеки от християните, който се е потрудил достатъчно, подвизавал се е трезво и под вещо духовно ръководство, не е губил мъжество и присъствие на духа, най-накрая е получавал свободата си. Как да съгласуваме едното с първото? Само по един-единствен начин: Като отречем популярното тълкувание и още веднъж видим какво ни казва Бог чрез сюжета за Изхода на своя избран народ из Египетска земя.

Първо - евреите биха влезли в Ханаан, ако не бяха възроптали против Божията воля. Да си спомним онзи топос в пустинята, наречен - оттогава насетне - "място на пререканието", онзи топос от този свой живот, в който те спорят с Бога и където и получават като въздаяние участта си да скитат четиридесет години из палестинската пустиня. Значи, не това, че са родени в робство, а това, че искат да се върнат към него, спорейки със Свободата, ги обрича на злощастната им участ. Единствен Моисей не пререкава тогава, затова и Бог го чува и го оставя като ходатай между Него и народа си, но той пък малко по-късно оспорва в нещо Божията воля, за което получава аналогично, макар и по-смекчено въздаяние: "Ще видиш земята Ханаан, но в нея няма да влезеш." Да, това са реално станали събития, но това са и принципите на отношенията между Бога и човека, макар и доста схематично предадени, и още по-важно, това е Божията визия и антропология на старозаветния човек: Всички, родени в робството на първородния грях, пък били те и най-големите праведници като Моисей, ще си отидат от този свят, без да влязат Ханаан, без да вкусят от радостта на Царството небесно. Това е тъжната, трагична, всеобща участ на потомците на Адам, на старозаветните хора. Но има и нещо друго, и то е много по-обнадеждаващо. Потомците на евреите, сиреч преките им духовни наследници, каквито са всъщност християните, ще влязат в Ханаанската земя на Царството Божие. Нещо повече, техният Месия, възлюбил човека до смърт и отвъд смъртта дори, ще слезне даже в ада и оттам ще изведе всички старозаветни праведници, живели по Закон или по съвест, но винаги - с надеждата за бъдещото Негово първо пришествие. И кой ще бъде този техен предводител в тази нова духовна Одисея - по пътя им от робството на греха и смъртта към Обетованата зема на вечния живот и Царството небесно? Пак Исус, но този път не Навин, а Христос.

© Ивайло Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.04.2009, № 4 (113)