ДОРА МЕДНИКАРОВА: "ДА ПРОЗРЕШ ЧУЖДИЯ ЖИВОТ"

Емил Басат

web

Дора Янева-Медникарова (гражданско име Тодорка Стоянова Янева-Медникарова) е родена в град Русе. Поетеса и преводач от финландски, руски, естонски. Автор на пет стихосбирки и две пиеси. Член на Съюза на преводачите в България от 1980 г. През 1964 г. завършва Агрономически техникум в гр. Русе, а през 1971 - Висша финасова академия (по Европейска учебна програма), гр. Свищов. От 1968 започват да излизат нейни стихотворения в местния и централния печат. От 1965 до 1979 работи като финансист, а от 1980 - на свободна практика като журналист, редактор, преводач. Специализира естонски език по учебната програма на Айно Валмет (задочно), Тартуски Държавен университет, гр. Тарту през 1976, а също - 1978, 1979 г. Участник в Международния семинар по естонски език и литература в Талин - 1978, 1980, 1983, 1987, 2008 г.

Превежда:

• Стихотворения в периодичния печат на поетите: Вийвш Луйк, Хандо Рунел, Мирка Рекола, Тармо Манелиус, Ян Каплински, Марие Ундер, Вячеслав Куприянов, Яков Апушкин, Хельо Мянд и др. (преводи от финландски, естонски, руски на български език).
• Естонски разкази. Антология (участие). София: Народна култура, 1978.
• Финландски разкази. Антология (участие). София: Народна култура, 1978.
• Паул Куусберг. Капки дъжд. София: Партиздат, 1980.
• Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. София: Отечество, 1980; 1986.
• Антон Хансен-Тамсааре. Смъртта на дядото. Сборник. София: Профиздат, 1982.
• Матс Траат. Кафе на зърна. Антология (участие). София: Народна култура, 1982.
• Юхан Велияотс. Писма от България. Антология (участие). София: Партиздат, 1983.
• Рейн Салури. Памет. Сборник. София: Георги Бакалов, 1986.
• Ено Рауд. И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. София: Отечество, Талин: Периодика, 1986.
• Вяйно Линна. Тук, под Полярната звезда. Част 2. Прев. от финландски - 800 стиха. София: Партиздат, 1986.
• Мари Саат. Катастрофа. Сборник. Варна: Георги Бакалов, 1987.
• Оскар Лутс. Пролет. София: Отечество, 1989.
• Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. София: Д. Яков, 1996, 2006.
• Ено Рауд. И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. София: Д. Яков, 1996.
• Бети Алвер. Сребърна флейта. Стихотворения. 800 стиха. Русе: Авангард Принт, 2006.
• Антон Хансен Тамсааре. Стопанинът на Кърбоя. Бургас: Бряг, 2008.
• Антон Хансен Тамсааре. Смъртта на дядото. Сборник. Русе: Гаяна, 2009.
• Антон Хансен Тамсааре. Юдит. На краля му е студено. Пиеси. Русе: Гаяна, 2009.
• Арво Валтон. Изгората на Дявола. Сборник. Русе: Авангард Принт, 2009.
• Айно Первик. Приключенията на президента. Русе: Гаяна, Авангард Принт, 2009.
• Антон Хансен Тамсааре. Новият Дявол от Пъклово. Русе: Авангард Принт, 2011.
• Антон Хансен Тамсааре. Правда и справедливост. Русе: Авангард Принт, 2011.
• Арво Валтон. Самотни във времето. Сборник. Русе: Авангард Принт, 2012.
• Тийт Алексеев. Поклонничеството. Русе: Авангард Принт, 2013.
• Матс Траат. Градината на учителя. Русе: Авангард Принт, 2013.
• Арво Валтон. Пътуване до другия край на безкрайността. Избрани произведения. Том 2. Русе: Авангард Принт, 2014.
• Тийт Алексеев. Каменната крепост. Русе: Авангард Принт, 2015.
• Рейн Пъдер. Тайната мисия (Транспортът). София: Гея либрис, 2016.
• Матс Траат. Харала. Биографии. Русе: Авангард Принт, 2016.

- Разкажете ми за себе си, къде и кога сте родена, кои са родителите Ви, какво си спомняте за Вашия род?

- Родена съм в Русе на 1 октомври 1946 година, баща ми е завършил Русенска мъжка гимназия със златен медал, брат на баба ми също така е със златен медал. И двамата са ученици на Никола Пиндиков, бележит български художник - перо, и прекрасен педагог. Имах щастието през 1959-1960 година да ми преподава математика техният учител Матей Попов, което по-късно ми беше много полезно в средния курс и в Свищовската академия - тогава Висш финансово-стопански институт; ВФСИ - Свищов, както и в работата ми като икономист и програмист на ЕИМ. Двама от братята на баба са цигулари, а баща им - моят прадядо, свири на кавал. Двете му дъщери - баба и сестричката й пеят. Имаме и резбар в рода си, най-малкият им брат, който умира още като юноша. Третият брат от това многолюдно семейство има двама сина - доцент по музика и ученик на професор Сава Димитров, а другият - медик с пет специалности, жена му също е лекар. Майка ми е тъкачка, по време на купонната система, а и по-после, в условията на безработицата, която се направи при Вълко Червенков, тежко се разболя и така си отиде.

Дали да рисувам, или да пиша - надделя перото. Учила съм задочно, посещавах литературен кръжок "Никола Вапцаров" в Дома на културата на жп работниците в Русе. В творческата атмосфера на тези час-два всеки четвъртък вечер угасваха всички горчивини, насъбрани през дългата седмица, и ставаше чудото. Стихотворенията ми се приемаха добре. През този период всички пишещи бяхме много задължени на Мила Доротеева - агроном, поетеса с национално значение, редактор в Окръжния вестник. Тя винаги не само се интересуваше от работата на всеки от младите, хванал перото, но помагаше със знание и умение, осигуряваше ни трибуна. От този град излязоха много национални таланти - да не ги изброявам, мога да пропусна някого. Но Мила Доротеева и Цвятко Цветков - главният редактор на в. "Дунавска правда", бяха стожерите.

- Кои от учителите Ви са изиграли роля за Вашето формиране и ориентиране към литературата?

- Учила съм в Русе в базово училище до седми клас. Учителите ми бяха добре подготвени, в училището организираха конкурси, фестивали, рецитали. Участвахме в декадите на града - по музика и спорт. Бяхме хубав клас, с висок европейски дух. Все още много хора в силата си, бяха възпитаници на европейски университети - родителите на съучениците ми, действащи за укрепването на новите идеи и внедряването им в живота. По него време се организираха опера, театър, куклен театър, симфоничен оркестър - времето на Константин Илиев в Русе; музикално училище, английска и руска гимназия. На нашето училище гостуваха българските детски писатели - времето на Марко Марчевски - "Сините скали", "Остров Тамбукту", Веса Паспалеева, Калина Малина, Михаил Лъкатник. Знаех ги всичките, наред с "Капитан Немо", "Клетниците", "Конникът без глава". Четях си на пейката в градската градина пред дома. Децата тичат край паметника на свободата, и аз потичам с тях, но скоро се залепям на пейката! Бързам да върна книгата. Времето на "Червено и черно", "Как се каляваше стоманата", "Повест за истинския човик", "Тил Оленшпигел" и "Вилхелм Тел", "Иля Муровец" и... "Златното гърне" - сборник приказки на прибалтийските народи - зимата на 1953-54 година. Но не всичко е в книгите, а малкият човек трябва да съзрее, за да не си остане наивен, въпреки всичко изгълтано от книгите. От любов към природата аз се записах в Образцов чифлик - селскостопански техникум с богата история. Училището е организирано за специалисти в селското стопанство още по времето на Мидхат паша, който изпраща Ангел Кънчев да учи в Табор, за да бъде управител на училището и стопанството в Нумине чифлик. В техникума по селско стопанство в Табор има барелеф на Ангел Кънчев. В техникума сме имали късмет да ни учат на ум и разум млади, амбициозни специалисти и агрономи. Тъй като бяхме в интернат, учехме наред със специалните предмети и целия гимназиален курс. За което не стигаше учебната програма - имахме кръжоци. Литературен, драмсъстав, певчевски групи, духов оркестър, спорт. Не учим атомна физика - кръжок. По-семпла програма по математика - кръжок. И други - по руски, по немски език. Бивах навсякъде. Нашият диригент и учител по музика беше завършил Музикалната консерватория на Букурещ, дългогодишен диригент на военни духови оркестри. Макар и в пределна възраст, успяваше да направи великолепен духов оркестър, работеше индивидуално с всяко дете и само за два-три месеца обучение, до напролет, репертоарът биваше усвоен. Интересувах се от музика, свирех в оркестъра на кларинет, аз и още няколко от девойките, на акордеон, и най-много - на цигулка. В моя девически курс цареше висок дух. Четяхме най-новите книги, не се пропускаше премиера в театъра или в операта. Това налага друг тон и друго светоусещане.

- Как станахте преводач, какъв бе първоначалния подтик? Имате ли учители в превода? Кой е първия ви превод?

- Ах, това е загадъчна история дори за мен. Аз си поддържах наученото от училище по математика - това работех, по немски и по руски език. Пишех много в ранната си младост и докато завърша висше образование - бях на 24 години, имах публикувани в местния и централния печат над 100 стихотворения. Сякаш стигнах до стена пред мен, непреодолима. Но на Празника на поезията в Михайловград през есента на 1973 година се разбра, че се търсят преводачи от финландски. При нас от кръжока се отби финландският поет Тармо Манелиус с поезия на немски и английски. Когато спря при нас, аз веднага хванах молива - немски знаех от училище, с английски работех като програмист на ЕИМ, сама пишех поезия и... стихотворенията станаха изведнъж. Бяха публикувани с готовност в нашия Окръжен вестник в Русе, с което сме отбелязали присъствие в програмата за културно сътрудничество Хелзинки - София. Но аз исках да си продължа образованието като икономист и докато чаках на опашката в книжарницата на СУ, долу във фоайето, да си купя книги по специалността на руски и на немски, съзрях афиша - съобщаваше се, че се откриват факултативни занятия по фински език. Разтичах се аз - имах публикувани финландски стихотворения. Никой не ме спря, и никой не ме върна. Когато се разбра, че живея в Русе и как така ще идвам в четвъртък от 7-9 вечерта, много се зачудих на въпроса. И отговорих като всеки ентусиаст - влакът ми е ЧАК в 11 часа... Посетих първите 4 четвъртъка, децата ми бяха малки, поразболяха се, зимата ме натисна. Но нали имах програмата, учебника - на английски, и речника. Броя си - четвъртък - урок. И така докъм април изписах целия учебник - финландският текст, речника под него финско-английски, пиша българската дума. Текстът изписан на български и упражненията на финландски.

Останаха ми последните 1-2 урока, запролети се, отидох отново в София. Заварих ги на четвърти урок от есента, но цяла зима са упражнявали говорна практика... а курсът бил за четири години. Учебникът - преведен на български. Преподавателката поиска моите тетрадки, мислех, че ще ги прочете, ще поправи каквото трябва и ще ми ги върне. Ами... докато се прибера в Русе, получих за превод четирима автори, над 100 страници за превод, с договор, изд. "Народна култура"... Ами сега... Знаех кои са авторите, защото си бях купила "История на финландската литература" на руски език. Но нищо друго - речници и пособия на руски се появиха много по-късно. И с оскъдните си знания по немски и английски, с речниците на двата езика и български... преводите се харесаха. "Финландски разкази" (изд. "Народна култура", 1978) - навярно това са първите преводи от финландски език, със шестима участници, всички живееха и работеха в Хелзинки и аз... от Русе, от Изчислителния център. Но на следващата година се разбра, че трябва човек по програмата София-Москва, превод от оригиналните езици на съветските републики. Като преводач с фински език, трябваше да премина на естонски. В Хелзинки бяха предостатъчни. Естонците ме посрещнаха възторжено като преводач на Айно Калас и Вейо Мери. И казвам им аз, че ние се обичаме с руснака, така както вие с финландците... Но те не обичат като нас... Повече с ум и разум, отколкото със сърце. Северен морски народ. Просто са различни от нас. Но са безумно влюбени в труда, с невъобразими резултати. На последните Международни семинари за преводачи от естонски език на литература, през 2008 и 2016, не се коментират други въпроси и теми, освен творческите. Сега се събираме от Канада, САЩ, Куба, Руска федерация, Скандинавия и Европа - не повече от петдесетина души. И всички знаят и руски - много се учудих. В Естония руски се говори вредом. В официалните документи - естонски и английски.

- Вие сте "българката от града на Елиас Канети" - Русе. Ролята на Русе в живота Ви?

- Как станах "бугарката от града на Елиас Канети". В Тарту - литературната столица на Естония, в Съюза на писателите сме седнали край една дълга елипсовидна маса, да сме били пак толкова - около петдесет души. Тогава са първи път участваха хора от Скандинавия - от доцент нагоре, университетски кадри. Всеки става и говори за себе си. Леле, сега какво да им кажа аз на тия тук?... Слушам, слушам... и ми се плаче. Но... застанах нащрек. Не чух нито едно заглавие на книга, нито име на естонски автор. Само Мати Унт беше преведен в САЩ - и съответно в България ("Есенен бал", превод на Лилия Величкова, изд. "Христо Г. Данов"). Извадих си лист хартия - винаги нося в чантата си нещо за писане; изброих авторите и заглавията, издателствата и годината на издаването им на български. Казах защо съм на семинара тук, какви теми се превеждат и отново заглавия, автори, издателства, вече със знак за бъдещето. Зад гърба ми беше Лео Метсар, естонски писател и агроном като мен, подадох му листа и му казвам, погледнете моя естонски, а той ме тупа по рамото и се смее: "Väga hea, väga hea!" - Много добре!... Накрая написах, че съм от България. - Боже, дори не съм от София; живея в малък град на Север - "На Севере в Болгарии", смях на Московското летище Шереметево; градът, в който е роден Елиас Канети - а той тъкмо беше получил Нобел. Това беше и си остана така. "Бугарката от града на Елиас Канети". Младите не ме знаят така, но поне научиха за България. В световната литература има десет романа за Чингиз хан, единият е на естонски език, автор е Арво Валтон. Отдавна съм си го набелязала този роман - от 1978 година, но го преведох чак сега - 2014 г. Оказа се, че за 40 години никой от по-възрастните преводачи не го е превел, само България. В рекламните материали така и пише - под снимката на корицата - на естонски и на български език.

- Освен преводач сте и поет, есеист.

- Издадох книга под заглавие "Палитра", която съдържа няколко мои книги от по две печатни коли, издадени по-рано на вълна самиздат, и две пиеси от последното десетилетие. Исках да превеждам, за да пиша добре. И не сбърках, но на мегдан излизаха преводите. Личното ми творчество се публикуваше по страниците на печата в Естония: на естонски и руски - в превод на Арво Валтон и Борис Штейн, а на полски и унгарскии - на Ищван Даби. Но общо взето и в Естония ме знаят като преводач.

- Имате ли любим превод, автор и защо?

- Всички са ми любими - и аз ги обичам, и те ме обичат!

- С кои от авторите имахте кореспонденция? Обръщали ли сте се към тях с въпроси около даден превод?

- Не, не съм имала въпроси към авторите. Но мълвата и в Естония е както навсякъде. Зад гърба ни - на мен и на Борис Штейн - поет, преводач на поезия, се шушукаше: Преводът е по-добър от оригинала.

- Какво е преводът за Вас? Какво изпитвате, докато превеждате? Как работите, каква е ролята на речника?

- Не знам, не съм мислила по-различно от всеки отговорен човек. Изхарчих луди пари на две държави, чакат ме оттук и оттам, все бързам. През една есен се завърнах след тримесечна командировка - най-дългата впрочем, с 400 страници превод, изписан на ръка на естонски, и на български, тракнат на машина... и Любомир Павлов, един от учредителите на СПБ и много грижлив към младите - ми каза: "Тази работа, Дора, не се работи така." Прав е бил, почувствах го, щом ме понатисна ЕГН-то, но тогава, програмист на ЕИМ, бях фурия. Като всичките си колеги

Речникът е библията на преводача. С годините речниците стават все повече, особено по български език. И казвам аз на една приятелка - Ита Сакс, единствената преводачка тогава от литовски в Естония, поетеса: "Как така съм работила през първите години с един руско-български речник на Сава Чукалов - 50 000 думи, Български тълковен, който почти не разгръщах, по-късно, Правоговорен за глаголите, и толкова! При това почти без да чета - по една книга на седмица, което е нищо!" А тя се смее и казва: "Раньше читала!" Тогава не знаех, че всеки превод се чете грижливо в Естония и се рецензира. Не пазя нито една рецензия. Гледах си преводите, не ламтях за слава.

- Ролята на редактора в работата Ви? За кого от редакторите си си спомняте с хубаво чувство?

- Имах лудият късмет да работя с много добре подготвени редактори. Тази странна настройка на мисълта у угро-финеца, а в естонския всичко е на обратно - първо, обстоятелствата - половин страница и после какво всъщност става - другата половина. Не може да я преглътне всеки редактор. Иска се да поназнайваш... и най-опасен е изказът на български език. До 20-25 варианта на едно изречение, без да се губи смисълът...

- Как успявате да се опазите от влиянията на превода върху личното Ви творчество?

- При превода - надничаш в чуждата съдба. При личното творчество - в своята - приятности, неприятности, задачи-неудачи, успехи, радости, разочарования... Моето си е мое. Аз работя по интуиция, а не с думи. Думите са подробност, която изяснява битието, но не са първопричина. Те са следствие от влаганите в общия план чувства. Вариации на сърцето, на духовния взор. Думата ще я намериш, но ти си сам сред непозната вселена. Да прозреш в чуждия живот - и то справедливо... Това се иска при превода. Следователно, важен е не езикът, а проблемът! Нашата планета е малка. Хората и да мълчат се разбират прекрасно, говорят си само с очи... Няма нужда от много приказки. Един преводач се съсредоточава час-два, има дъх да поработи още час-два, три-четири странички и е грохнал... Литературният и говоримият естонски са две различни вселени. Три литературни езика - островен, талински, тартуски... И говорим в безброй вариации - всеки хутор си говори на своя естонски, всички четат библията на латински... Малка страна, а като кошер. Жужат ли, жужат пчеличките, внимавай да не те ужилят. Естонците от Севера, Юга и Островите си служеха с руски език. Сега не ги знам как са. Дали си служат с английски? За да се разберат!

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2017, № 3 (208)