ДРУГА ЗАГАДКА

web

По онова време се тътрех след баща си до химическото -
Какво знаех тогава за Смъртта? Баща ми излиза, носейки
черен костюм в найлонов калъф. Окачва го зад задната седалка
на старото купе и казва: "Това е костюмът, с който дядо ти
ще напусне този свят." За какво, по дяволите,
говореше? Чудех се.
Докоснах найлона, хлъзгавия ревер на сакото,
което си отиваше заедно с дядо ми. За мен това бе
просто една загадка.

После имаше дълъг интервал, когато роднините си заминаваха
по един и друг път, вляво и вдясно. Дойде ред и на баща ми.
Седях и го гледах как се издига в собствения си дим. Нямаше си
костюм. Така че го облякоха ужасно
в евтино спортно яке и вратовръзка,
за случая. Опънаха устните му с тел
в усмивка, сякаш, за да ни увери, Не се тревожете, не
е толкова зле, колкото изглежда. Но ние си знаехме. Бе мъртъв,
нали? Какво по-зле? (Клепачите му
също бяха зашити, за да не бъде свидетел на
ужасяващото изложение.) Докоснах
ръката му. Студена. Бузата, където брадата бе едва
набола през челюстта. Студена.

Днес изрових тези вехтории от дълбините.
Преди около час, когато взех собствения си костюм
от химическото и го окачих внимателно зад задната седалка.
Закарах го вкъщи, отворих вратата на колата и
го измъкнах на светлина. Останах около минута
на пътя, пръстите ми, вкопчени в телената закачалка. После
пробиха дупка през найлона от другата страна. Взех един от
празните ръкави между пръстите си и го задържах -
груба, осезаема материя.
Проникнах от другата страна.

© Реймънд Карвър
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Реймънд Карвър. Късмет. София-Лондон: Small Station Press, 2008.