РЕМБРАНД

Марсел Пруст

web

Музеите са къщи, които приютяват единствено мисли. Ония, които са най-малко способни да разберат тези мисли, знаят, че гледат мисли в тези картини, наредени една до друга, че тези картини са скъпи и че платното, боите, засъхнали по тях, и дори позлатеното дърво, което им служи за рамка, не са.

Когато човек гледа картина на Рембранд, вижда една старица, която реже ноктите на млада жена, едно колие от перли, които меко светят върху кожата, червени или от червеникава индийска тъкан килими, огън, който някой пали и който осветява дъното на тъмна стая, докато вечерната светлина, влизаща през прозореца, осветява вестибюла, дългите копринени коси на млада жена, които една старица разресва, един слънчев лъч върху шлюза на река, по брега на която минават конници, докато в далечината се въртят крилата на вятърни мелници, и човек мисли, че всички тези неща са част от природата и че Рембранд ги е рисувал, както би рисувал и други. Но ако видите една след друга картините на Рембранд, до една млада жена отново ще намерите старица, която се готви да реже ноктите й, върху нечия друга кожа отново ще забележите същия мек блясък на перли. Сега това вече не е жената на Рембранд, това е Прелюбодейката, това е Естир, но тя също има смирено и тъжно лице, тя също носи златовезани брокати или червени кашмири под перлите. Това вече не е къщата на един философ, това е работилницата на дърводелец, това е стаята на млад човек, който чете, но в дъното, едва осветявано само на места от още светлеещия навън ден, палят огън, който хвърля един по-жив отблясък. Ето един вол в месарницата; не е този, вляво от който коленичила жена мие пода, а вдясно друга излиза, обръщайки се, така че стариците, които режат нокти, които разресват фини коси, тъжната и скромна жена под своите кожи и под своите перли, къщата, където се пали огън в сянката на тъмните стаи, това не са нещата, които Рембранд е рисувал, това са пристрастията на Рембранд, тези идеи, които за всеки велик човек [са] самият той, [този], за когото нещо интересно, нещо полезно е това, в основата на което може внезапно да ги преоткрие, да започне да им се радва и да се привърже още по-силно към тях.

Така едно посещение на музей не би представлявало истински интерес за един мислител, освен ако там изведнъж не му хрумне някоя от тези идеи, които веднага му се виждат богати и способни да породят и други като тях. Отначало творбите на някого може да приличат по-скоро на природата, отколкото на самия него. Но по-късно тази негова същност, която всяка духовна връзка с природата все по-настоятелно е пробуждала, ги поглъща все по-пълно. И към края се вижда, че за него единствено това е реалността и че той все повече и повече се стреми да я представи цялата. Портретите от младостта на Рембранд се различават много един от друг и в тях може да се намери прилика с портретите на други големи художници. Но от един определен момент всички тези лица започват да изглеждат като от позлатена материя, сякаш всички са били рисувани в един и същ ден, който ще да е бил в часа на залязващото слънце, когато лъчите му директно падат върху предметите и ги позлатяват. Така че този елемент на прилика между всички творби на Рембранд е много по-силен от приликите, които се долавят между всички тези старици, които режат нокти и разресват дълги фини коси, и дори между деня, който гасне, и огъня, който се разпалва. Това са пристрастията на Рембранд и тази светлина, в която са потопени портретите и картините му, това е, може да се каже, самата светлина на мисълта му, една особена светлина, когато виждаме нещата в такъв момент, в който мислим по оригинален начин. Сигурно е знаел, че това е неговата собствена светлина и че в мига, в който е съзирал нещо, то е ставало за него благодатно, способно да го подтикне към други дълбоки наблюдения, че е изпитвал в този момент радостта, която е знак, че сме се докоснали до нещо изключително, че ще можем да го пресъздадем. Така той пренебрегва всяка друга светлина, смятайки я за не толкова плодотворна, не толкова възвишена и рисува вече само в тази. И към това предимство на неговия гений сме чувствителни заради радостта, която ни доставя гледката на позлатената му материя, радост, на която напълно се отдаваме, усещайки, че тя ни разкрива изключително дълбока перспектива към наблюдавания обект, тъжното лице на сестрата на Рембранд, ведрòто, спускащо се във вечерната тишина, с последните разпръснати отблясъци на отдавна залязлото слънце, пред къщата, в която свършва радостният живот на Добрия самарянин.

И така нареченият трети период на Рембранд свидетелства, че да вижда нещата в тази златиста светлина, която му е присъща и като следствие от това така богата, и като знак за това и толкова вълнуваща, е станало за него единствена реалност и той ще се стреми по-пълно, по все по-омагьосващ начин да я предаде цялостно, без повече грижа за красотата, нито за друга външна истина, но жертвайки всичко за това, спирайки се, залавяйки се отново, за да не остави нищо от нея да се изгуби, чувствайки, че единствено това има значение. Сега в дъното на всяка от неговите картини погледът му, напрегнат, докато още се е взирал в реалността, която се е опитвал да улови, вече е прекратил усилието си поради освобождаващата реализация и сякаш ни пита: “Това ли е?”, или казва: “Ето”, този поглед, който е разбрал и който е благият на Христос към прелюбодейката, този поглед на поета, повтарящ в целия им смисъл стиховете в Омир, този поглед, който вижда всички страдания, който е събрал цялата нежност и който сякаш иска да заплаче, погледът на Христос в Поклонниците в Емаус; и Христос пред грешницата, и Омир, и Христос с поклонниците в Емаус са изнемощели, с отпуснати движения - благоговейно подчинени на мисълта, която се страхуват да не прекъснат, да не изопачат, напрягайки се - поза на тези, които мислят, чието тяло е внимателно към мисълта им, и очите им не са устремени напред и горди, а съсредоточени, изпълнени с мисъл, с нашата мисъл, която срещаме и разпознаваме в орбитите им, загрижени за това, което съдържат, и внимаващи да не го оставят да им убегне; и доброволно превитият гръб, и смиреният вид сякаш подсказват, че всяка голяма мисъл, на Омир или на Христос, е по-голяма от самите тях, тъй като да мислиш много и задълбочено, означава именно да мислиш с такъв респект, който не позволява на мисълта да пропусне каквото и да било. Но завършил картината си, освободен вече от мисълта, Рембранд ни гледа от дълбочината й без особена тревога какво ще кажат за несигурния в реномето си артист, тъй като целта на работата му е била не славата, а да предаде цялостно една или друга идея; и той е спокоен (що се отнася до творбата си), след като веднъж е завършена и му изглежда вярна на това, което е вложил в нея. Впрочем той е оставил свои автопортрети като млад, издаващи едно голямо желание, което по-късно ще се превърне в един вид в скрупульозна загриженост за вътрешната реалност, която геният му е възпламенявал и която още тогава му е била позната, но трудна за предаване върху платното.

И така, всички тези картини са крайно сериозни, способни да обсебят за цял живот и най-великите между нас, не отдалеч, поради някаква материална невъзможност, която не зависи от тях, а така живо до последните им дни, като нещо, чието значение не е намаляло с времето, и в последните няколко години или седмици, които им остават да живеят, им изглеждат все още важни и истински. В Амстердам, на една изложба на Рембранд, видях да влиза с възрастна придружителка един старец с дълги, накъдрени коси, със спъната походка и, въпреки хубавото си лице, с помръкнал поглед и оглупял вид; дотолкова старците и болните са необикновени същества, които вече приличат на мъртъвци или на идиоти и у които в такъв момент виждаме, ярко изразена, чрез една трепереща и възлеста ръка, такава възхитителна воля, която е в състояние да учуди цяла фамилия или да промени съдбата на една държава, да избави от ешафода човек с подписа, на който никой авторитет не е способен да попречи; в топлата си стая, докато мечтае, смразяван от тъжни видения и изтегляйки нечетлив ред с осемдесетгодишните й пръсти, ще докаже чрез блясъка на делото непокътнатата живост на мисълта си - толкова прекрасна и лъчезарна мисъл - във формата на книга, на поема, в която иронично се подсмива една гримирана душа; в същите тези дни, когато тази ръка ги е нахвърляла, непрекъснати мъчителни гримаси набраздяват едно парализирано лице, което, когато го срещнем, ни кара да мислим за разходката на идиот. Тъкмо обратното, под белите си, накъдрени коси, но грохнал и с помръкнал поглед, старецът се приближаваше. Изведнъж някой до мен каза името му, което влязло вече във вечността, като че ли излезе от смъртта: Ръскин. Беше в последните си дни и въпреки това дошъл от Англия да види тези картини на Рембранд, които още на двайсет години са му изглеждали най-същественото и които не бяха с по-малка стойност за него, достигнал вече последните си дни. Вървеше пред тези платна, гледаше ги, без по нищо да личи, че ги вижда, всичките му движения, поради изтощението от възрастта, се свеждаха до една от тези многобройни телесни необходимости - нуждата да крепи бастуна си, да сдържа кашлицата си, да извръща глава, - които повиват стареца, детето, болния като мумия. Но през замъглената далечина на годините, сгъстена върху мрачното му лице, върху очите му, в дъното на които, толкова далечна сега, не можеше вече да се съзре душата на Ръскин, живота, но се чувстваше, че - все така същият, макар и неузнаваем - идва от дъното на годините върху схванатите си крака, но които все още са краката на Ръскин, да поднесе на Рембранд една несравнима почит. Това беше той, Ръскин, две толкова различни неща, този непознат и залитащ старец и представата, която имахме за Ръскин, та някак трудно можехме да ги възприемем заедно, в поместването на толкова велика душа и гений в тази скромна останка от старец имаше нещо свръхестествено, какъвто е мигът, в който един дух се въплъщава в тяло, в който едно нищожно тяло се разпознава в една духовна личност, мислена независимо от всяко тяло, мъртво или не, като безсмъртна. Как Ръскин, това безплътно нещо, се е въплътил в човека, който бе все още жив, ето тук? Той е същият, който като млад ходеше да гледа Рембранд, който пишеше за него толкова пламенни страници. Гримиран като един Рембранд от сянката на здрача, от патината на времето, от остаряването през годините, но все така воден от същото усилие да разгадае красотата. Изведнъж картините на Рембранд сякаш станаха по-достойни да бъдат видени, откакто Ръскин, дошъл от толкова далече, бе влязъл в залата; изглеждаше също, че и за Рембранд това бе един вид награда, която би могла да му бъде приятна, и ако погледът на Рембранд, който сякаш ни наблюдаваше от дълбочината на завършените си платна, би могъл да види Ръскин, майсторът щеше да бъде пред него, както един суверен разпознава в тълпата друг суверен. Да, картините на Рембранд ни изглеждаха някак по-достойни за възхищение, откакто Ръскин бе влязъл - или, по-скоро, самата живопис с най-доброто, което може да даде, ни изглеждаше нещо повече и от най-същественото, докато виждахме един толкова забележителен ум, толкова близо до смъртта, да я цени все още в момент, когато човек не се отдава твърде на наслаждения, дори изискани, да държи все още на нея като на една от реалностите, които превъзхождат смъртта, ако тя все пак му попречи да достигне до тях след това.

Но може би трябва да помислим и за това, че навикът и привързаността на сетивата ни към определени предмети са в основата на удоволствията ни, че това навярно и за него е било едно от тези наслаждения, които никой не може да ни наложи, защото те са следствие от нашия темперамент и от хода на годините, така че един лекар, който би разчитал на удоволствието за някакво подобрение, ще трябва да се информира от близките ни за това какво ни доставя удоволствие. Гледането на един Рембранд трябва да е пробуждало у Ръскин тази добре позната и сладостна игра на някогашни представи, на близки преценки, на обичайни удоволствия, каквито може да даде на един дядо това да види внучката си, партия безиг на запаления по тази игра на карти, друг стар навик, непонятен за околните, на някой маниак. Придружителката му може би го водеше при Рембранд, както би завела друг старец да погледа игра на карти или както би му донесла чепка грозде. Защото близките ни винаги знаят името на това, което обичаме. И велики имена често са предизвиквали усмивката ни, произнасяни, без да бъдат разбирани, от роднински уста; усмихваме се и от удоволствието да видим как пристрастията ни биват приемани като по-истински и третирани като дадености от хора, по-приземени до реалността от нас.

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2013, № 4 (161)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.